Е дна катастрофа и една съдбоносна среща по време на рехабилитация бележат завинаги живота на Ружди Ружди.
Днес той е вторият ни най-успял спортист с увреждания – с два златни и сребърен медал от паралимпийски игри, пет световни титли и световен рекорд в тласкането на гюле. Три олимпийски титли и сребро има Георги Сакеларов, който донася отличията си на гюле и диск от Сеул ’88 и Барселона ’92.
Постиженията си Ружди записва в клас F55 (атлети, които се състезават от седнало положение, имат пълно движение на ръката, частично движение на торса и никакво движение на долните крайници), като вече 11 години е на върха в своята дисциплина. В Париж той спечели безапелационно, мятайки уреда на 12,40 м, а никой от съперниците му не преодоля 12-те метра.
Съдба
Ключът към успехите му са неговата изключителна воля, собственото му семейство и това на треньора му Радостин Тодоров. Ружди стига до инвалидната количка, след като 17-годишен взима ключа от колата на родителите си и претърпява сериозна катастрофа между родното си градче Глоджево и съседното село Сеново. Тъй като е бил без колан, изхвърча от колата и тя го затиска, като чупи гръбначния му прешлен. Остава парализиран, след като му е направена животоспасяваща операция в София. В началото не говори с никого от срам заради постъпката си и трудно свиква с количката.
Докато се лекува в Павел баня, животът му отново се преобръща. Там тренира Даниела Тодорова, която също си чупи гръбнака, след като пада със 120-килограмова щанга на лагер в Белмекен преди игрите в Пекин. Тя се готви за медал от тях на копие, но с помощта на брат си Радостин стига до бронза от паралимпиадата в китайската столица. Заради Даниела той се връща от Америка, където работи по това време.
„Сестра ми спомена, че се е запознала с едно момче, което има желание да пробва – спомня си Радостин първата среща с Ружди. - Когато само го погледнах, й казах: „Много бързо искам да ме запознаеш с него“. Видях, че е подходящ физически, а после и неговия огромен талант. Обещах му да го направя най-добрия, ако е дисциплиниран и ми вярва. Даже ги имаме на запис тези думи, защото майка му ни снима как се заричам, че ще го направя световен шампион и рекордьор“.
Страдание
Пътят им до триумфа в Париж 2024 е дълъг и трънлив, но най-голямото препятствие трябва да преодолеят след световното в Дубай през 2019 г. Тогава Ружди побеждава с 12,25 м, изпреварвайки само с 3 см поляка Лех Стоутман. Когато се прибира в България, се оказва, че без да се оплаква, е участвал с 38 градуса температура заради тежка декубитална рана, която е разяла седалището му и е натровила кръвта му. От смъртта го спасява операция в Русе, където той се лекува цял месец в болница.
„Но той е много упорит, иска винаги да печели все повече и повече – хвали го Радостин. - Не се предава, целенасочен е и най-важното за мен – страшно дисциплиниран. Имайте предвид, че не живее живота на другите хора, единствено го интересуват тренировки, почивка, сравнително ранно лягане, ранно ставане. Яде под режим, няма забавленията на обикновения човек, не си позволява дори да отиде на екскурзия някъде, защото знае, че има тренировки целогодишно“.
За да има сравнително подходящи условия за подготовка, по половин година Ружди тренира в Павел баня, където живее на хотел. С него неизменно е Радостин, който съчетава задълженията си на баща на 2-годишна дъщеричка Исабел с тези на треньор, ментор и психолог на своя в момента единствен състезател.
„Така е от години, ние сме като едно семейство – уверява Тодоров. - Последните години Ружди имаше много лични драми, тежки моменти трябваше да преживее и може би трябваше повече да разговаряме. Повече бях психолог, отколкото треньор. Иначе той е невероятно изпълнителен. Още на първия си турнир се показа като изключително устойчив психически, а след това се изгради като много силен ментално атлет. Има доста талантливи и работливи спортисти, но психиката по време на състезание ги предава“.
Дух
Радостин се надява историята на Ружди и сестра му Даниела, която от 3 г. се радва на син Теодор от италианския си съпруг – параатлета Микеле Камоци, да служат като вдъхновение за младите. „Мен самия те винаги са ме вдъхновявали. Техният несломим дух ме е карал в трудни моменти да се замисля: „От какво се оплаквам аз всъщност?“. Задавал съм си въпроса на тяхно място бих ли имал силата да се справя с всички предизвикателства. Откакто съм техен треньор, се чувствам много по-силен човек. Може би и много по-добър човек и смятам, че такива като тях трябва да са примерът на новото поколение. Затова преди време бях написал, че всеки има своята душа, сърце и живот, независимо дали има крака или няма, дали има ръце или няма, дали може да вижда или не!“.
Тодоров е горд, че за първи път Ружди и четвъртите от Париж Стела Енева и Християн Стоянов ще получат премии като тази на олимпийските призьори. „Това ми носи удовлетворение, защото вярвам, че те го заслужават не по-малко, ако не и повече от останалите спортисти. Неслучайно казват, че едно общество показва колко е развито именно чрез отношението си към хората с увреждания. В Париж интересът към Ружди беше толкова голям, така го обкръжаваха отвсякъде, че в един момент той ми каза: „Я по-добре да си прибера медала, за да не изчезне“.
На върха
За категоричния успех на шампиона треньорът коментира: „В шестте си опита победи вторият, което се случва много рядко в хвърлянията. Бяхме готови и за световен рекорд, но дъждът и студеното време ни попречиха“.
Когато Ружди вдига на крака препълнения „Стад дьо Франс“, Радостин чувства най-вече облекчение. „Защото през 2021-ва в Токио му отнеха по нечестен начин титлата, а заслужаваше да е първи. Много е тежко да преодолееш такава неправда след толкова много труд и лишения – сега изпитваме удовлетворение и успокоение“, отчита Радостин, който в Париж качил възпитаника си освен на върха на почетната стълбичка и на Айфеловата кула. „Това е моят най-голям успех в супер личен план, защото аз се страхувам много от високото. Другите от отбора обаче също искаха да се качат с Ружди, а където е той, аз след него“.
Сега железният тандем има нова златна мечта – за игрите в Лос Анджелис след 4 г. „Говорихме много в последните дни, Ружди иска да продължи – издава треньорът. - Физически са добре нещата и сме решили да го караме ден за ден, да нямаме дългосрочни очаквания. Дай Боже да е жив и здрав и да може още да печели“.
Ружди: Нямаше да стана спортист, ако не беше инцидентът
Ако не бе станал този инцидент, не мисля, че щях да стана професионален спортист, призна Ружди при завръщането си в София.
„Честно казано, преди това само бях чувал за гюлето, но не знаех нищо за него. Попаднах при добър треньор, който първо ме научи на техника, а постепенно направих и сила. Аз имах желание, имах и талант и затова успях. Тук искам да благодаря на Радостин Тодоров, защото без него нямаше как да успея. Аз с него почнах да спортувам, когато все още не знаех за какво става въпрос. Той ме е научил на абсолютно всичко“.
Сайме никога не е плакала пред сина си
Сайме Мустафа бършеше сълзите си, докато роднини, приятели и журналисти посрещаха с овации Ружди на летище София.
Пред „Телеграф“ обаче доверява, че не си е позволявала да плаче пред сина си след автомобилната катастрофа. „На всички ни беше трудно, но гледахме с баща му Юксел да не му показваме нищо. Винаги е бил много добро момче, послушно, ала явно не е слушал достатъчно, щом пострада. Ама се съвзе, минават годините, свикваш, а и спортът много ни помогна.
Преди инцидента Ружди не беше спортувал нищо, но ходихме на лечение в Павел баня, той вървеше на проходилката с ортези към басейна, а Даниела тренираше с брат си на поляната. Той все я гледаше как хвърля копие, а после Радостин го видя, стори му се подходящ – млад, с дълги ръце“, разказва Сайме, която от години е личен асистент на сина си. До него е при всички контузии и двете операции. „От седенето в количката беше получил онази рана преди Дубай, но на никого не каза. След месец в болницата два месеца лежа вкъщи и на Нова година пак седна в количката“.
Сърце
„Той все иска да прави всичко сам, изобщо не се оплаква. С баща му не смеем да кажем пред него - там ме боли, тук ме боли, защото знаем него колко го боли, даже много. Дори нещо да му е трудно, няма да помоли никого за помощ освен в краен случай. Казвал ми е: „И да има някой да ми помогне да мина тротоара, аз ще отида на 200 м нататък, ще се изкача сам по естакадата, но няма да моля хората. Сега сам се откарва с колата до Павел баня“, обяснява 54-годишната майка, която е помогнала на сина си да оборудва цяла фитнес зала за Ружди в дома им в Глоджево. Там са подредени и медалите, купите и наградите на шампиона, кръстен на дядо си по бащина линия.
„Много се гордеем с единственото си дете, кой не би се гордял с такива постижения – усмихва се тя. – Сега ще си е вкъщи до пролетта, а когато си е вкъщи, аз не излизам от кухнята. Най-обича макарони с масло и сирене, правила съм му и в два през нощта. Също приготвям торти, пасти, кремчета. Но сега ме помоли без никакви макарони, защото явно в Париж е ял много. Всяка сутрин започва с кафе, това му е любимо“.
От напрежението Ружди разпуска с компютърни игри и риболов, но рядко му остава време. „Много е скромен, няма да се изфука. Затова цяло Глоджево го обича. Сърдечен е, приятелите му постоянно идват вкъщи, винаги е готов да помогне“, завършва Сайме.
Таня Манова
