Н а 11 март Българската православна църква (БПЦ) отбелязва паметта на свети Софроний Врачански – български духовник, врачански епископ, народен будител и пръв последовател на делото на Паисий Хилендарски.
Той е роден през 1739 г. в Котел в семейството на заможен търговец на добитък със светското име Стойко Владиславов. Учи в килийно училище в родния си град.
През 1762 година е ръкоположен за свещеник и се жени за Ганка Хаджиатанасова, с която имат четири деца: Цонко, Владислав, Мария и Катерина. Цонко е бащата на княз Стефан Богориди (Стойко Цонков Стойков). Мария пък е майка на бъдещия епископ Поликарп Патарски.
Унижения
По време на поредната Руско-турска война от 1768-1774 г. като грамотен човек поп Стойко се грижел за настаняването на пашите по квартири и помагал с писането на бумагите. Но за благодарност е заплашван многократно и унижаван. Татарският султан също го тормозил. Той се установява у нас, след като руснаците го изгонват от Крим. В село Шихлари (днешна Раклица) татарският султан Ахмет Герай харесал една българска девойка за харема си, която поп Стойко (без да знае за това) венчал за български момък в Карнобат. Разгневеният султан случайно срещнал духовника по пътя на излизане от село Костен, заплашил го със смърт и едва не го обесил на една върба, защото дал „жена му на един гяурин“. С молби и обещания поп Стойко все пак успял да се изтръгне от ръцете на султана.
Тормоз
Около 1775 г. Стойко посещава Атон. Когато се връща, архиереят го назначил за епитроп и му възложил да събира църковните данъци и да глобява хората. Той вършил това известно време, но заради греха да взима парите на сиромасите получил нервно разстройство и се обърнал за помощ към селските лечители, което веднага било използвано срещу него. Позовавайки се на контактите на поп Стойко със знахарки, владиката на два пъти му налага тригодишни забрани за служене. Обвинен е от местните власти и в незаконна продажба на добитък, който е държавна собственост, за което е арестуван и измъчван, но е освободен, след като плаща 1500 гроша.
Среща
През 1765 г. се среща с Паисий Хилендарски и прави препис на неговата „История“, известен днес като „Първи Софрониев препис“. През 1792 година народният будител напуска Котел и отива да служи в енорията в Карнобат. Междувременно съпругата му умира и през 1794 г. става монах в Къпиновския манастир, а на 17 септември същата година е ръкоположен за епископ на Враца под името Софроний. След случилите се през 1797 г. размирици във Враца напуска града и пътува из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където по това време управлява като полунезависим владетел Осман Пазвантоглу.
Букурещ
През 1803 г. Софроний Врачански заминава за Букурещ. В началото на XIX век той е приеман от руското и влашкото правителство за представител на българската общност. В резултат на това Софроний съдейства да се привлече вниманието на руското правителство към българския въпрос. Среща се и разговаря с руските генерали Багратион, Каменски, Кутузов. Благодарение на него през юни 1811 г. е учредена Българската земска войска - първата ни самостоятелна военна единица от 400 години насам. Софроний освещава бойното знаме и благославя воините доброволци в Руско-турската война от 1806-1812 г.
Именно в Букурещ Софроний Врачански пише и най-добрите свои творби. Преди всичко това е „Кириакодромион, сиреч Неделник“ - сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на старобългарски и гръцки източници. Отпечатана е в 1000 броя през 1806 г. Сборникът поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Книгата става широко популярна под името „Софроние“.
Спомени
Пак в Букурещ през 1804 г. той завършва и „Житие и страдане грешнаго Софрония“ - първата автобиография в съвременната българска литература. Наред с книжовните си способности той притежава и художествен талант. Известното му изображение в епископски одежди се счита за автопортрет. През последната година от живота си се оттегля в манастир край Букурещ, където умира през 1813 г. Канонизиран е за светец на 31 декември 1964 година от Българската православна църква.
Заглавната страница на Неделника
Автобиографията на Софроний Врачански, 1938 г.
Венецианец хвали храбрия духовник
През март 1775 г. по пътя от Атон към Солун пътували двама духовници. Единият е Микеле Себастаци от Венеция, а другият е поп Стойко. По едно време срещу тях се изпречили трима разбойници. Изплашен, конят на българина се изправил на задни крака. В този момент нещо проблеснало върху гърдите на свещеника и спътникът му забелязал златен кръст, обсипан с рубини и диаманти. Един от нападателите веднага грабнал накита. После Стойко Владиславов обяснил на италианеца, че кръстът на гърдите му е фалшив, а истинския той носел скрит на друго място - в торбичка под корема на коня. По-късно Себастаци, описвайки тази случка, прави следния коментар по адрес на поп Стойко: „Той е един изключително безстрашен, съобразителен и хладнокръвен човек“.
