С ъвременната наука започна да втрещява с откритията си и едно от тях е, че дърветата могат да смятат, и то доста преди хората да се появят на планетата Земя.
Тези изследвания се правят от години и най-накрая сега ботаниците решиха бомбастично да обявят възможностите за пресмятане у растенията. Но преди това се застраховаха да обяснят, че дърветата нямат нито съзнание, нито ум – поне не и по начина, по който ги има човекът (и то не е като в онзи филм на М. Найт Шаямалан, „Явлението“). Това обаче не им пречи да имат изградени от еволюцията механизми, които изчисляват различни неща (и не е много ясно как точно го правят). Едно от тези неща е да определят лятното слънцестоене, когато нощта е най-кратка, а денят е най-дълъг и в Северното полукълбо Слънцето влиза в съзвездие Рак.
60 години
Така ботаници от целия континент в продължение на 60 години са правили изследвания върху европейския подвид на бука, разположен в широколистния горски пояс от Апенините до Британските острови. У нас това също е най-разпространеният бук. Известен е като обикновен бук. Учените са установили, че дървото брои дните и пресмята кога се пада лятното слънцестоене, като го прави с абсолютна точност. За подобни неща на човек трябват доста сложни изчисления и познания по астрономия. Най-дългият ден в годината стартира у бука процес за размножаване и затова му трябва, за да гарантира сигурността на системата.
От своя страна венерината мухоловка може да брои, като най-често смята до 2 и 5. Това растение се изхранва в почви, бедни на хранителни вещества и си набавя такива от насекоми и други дребни животинки. Трябва й смятане - първо, за да хване, а след това да смели плячката си. Венерината мухоловка хваща жертвата си с помощта на структури за улавяне, образувани от върха на всяко листо на растението. Те се активират от малки ресни по вътрешната им повърхност. Реакциите на венерината мухоловка могат да възникнат от електрически и механични промени или свързани с движение. Когато насекомо, пълзящо по листата, докосне ресничка от мухоловката, капанът е готов, но ще се затвори с трясък само ако възникне повторен контакт приблизително двадесет секунди след първия удар. Наличието на свръхизстрелване в този механизъм гарантира, че енергията не се губи при улавяне на предмети без хранителна стойност. На всичкото отгоре броенето продължава - растението ще започне храносмилането само след още пет стимула, за да се увери, че е уловило жива буболечка, достойна за консумация. Венерината мухоловка обитава източното крайбрежие на Америка – в щатите Северна и Южна Каролина.
Самодиви
В родната митология растението самодивски чемшир се свързва с приказните и опасни женски същества, обитаващи магичния свят и този на хората. Известен е още като бодливолист джел, илекс, остролист. Самодивите го ползват за различни магични обреди, а вещите в занаята обаче го ползват и срещу магиите на самодивите. Така, запознати с това жени могат да върнат в съзнание мъже, които са омагьосани от самодиви.
Но се оказва, че това растение е ценно и за биолозите, които в него са открили истинска хитрост. Когато самодивският чемшир усети, че сърни и елени гризат листата му, той активира определени системи за защита. Новите листа, които растат, за да заменят изядените, вече са заострени и бодливи. А листата на горните клони, където елените не могат да достигнат, са с обичайната форма и гладки. Така в места, където остролистът не е нападнат от сърни, листата му са с много по-малко бодли или направо липсват такива. По-гладките листа прихващат повече слънчева енергия, самодивският чемшир расте доста по-бързо и става по-силен. Но бодлите му помагат за защита, макар и да приемат по-малко слънчева енергия.
В Африка пък открили акации, които си общуват една с друга. Тези дървета виреят в засушливи региони и за тях е ценно да си пазят листата. По клоните им растат множество шипове, които пречат на повечето растителноядни големи животни. Но те не представляват особена пречка пред жирафите с техните големи и груби езици. Жирафите с лекота преодоляват защитата на бодлите. Установено е, че когато жираф нападне една акация, тя започва да отделя етилен – безцветен газ и с лек сладникав мирис. Но за околните акации етиленът е сигнал да започнат усилено да отделят танин в листата. А за жирафите танинът е отвратителен и те престават да ядат листата на акациите. Така хем дърветата запазват част от листата си, хем жирафът е сит. А за следващото хапване трябва да се премести на друго място.
Смята се, че по принцип дърветата не се нуждаят от танин в големи количества. Достатъчна е само малка доза (танинът помага в борбата с патогените и паразитите). А поддържането му в излишък означава загуба на така ценната енергия. Следователно акациите започват да отделят танин само когато научат от роднините си, че жирафите се приближават застрашително. И дърветата намират начин да пазят листата си. Подобни механизми се наблюдават при много други растения, като например доматите. Но те предават химични сигнали за някои от нападналите ги вредители на други събратя чрез своите корени.
Спринг
Socratea exorrhiza или ходеща палма – така е наречено растение, което буквално има способността да се мести по терена. Някои го наричат още и палма спринтьор или палма на кокили, макар трудно е да се каже, че става въпрос за каквото и да е тичане. Но пък названието е ефектно.
Тези палми растат в Южна Америка и достигат до 25 метра височина. Те имат необичайни корени, като само върховете им са в земята. Корените растат, стават по-дебели и по-дълги по посока на движението. Така растението се простира напред. И корените от „лошата“ страна постепенно умират. Това позволява на дърветата активно да колонизират защитени от вятъра зони, движейки се между различни препятствия.
Ходещата палма е в състояние много бавно да се движи от по-неблагоприятно място към такова, където има повече минерали и слънчева светлина. Тя също може да се движи, ако друго дърво падне. Дори падналото дърво да събори палмата, то тя пак ще се премести на по-подходящо място, за да оцелее. Необичайните корени им помагат и в блатисти местности.
Тези ходещи палми се срещат най-често в джунглите на Южна Америка, особено в Еквадор. Точно там е поставен и рекордът за най-бързо ходене. Палмата спринтьор от Еквадор е успяла за една година да се премести с цели 20 метра от първоначалното си местоположение. Не всяка палма от този вид върви - по-голямата част си се чувства страхотно и на едно място. Имат свойството да растат доста по-бързо от другите дървета в джунглата. Макар и да не звучи като легендите за Ентите от „Властелинът на пръстените“, където приличащи на дървета огромни същества ходят, то тези палми също могат да се преместват от едно място на друго.
Памет
Някои растения имат любопитен механизъм, който може да се нарече направо памет. Листата на Lavatera cretica или слезът по нашенски следват слънцето през целия ден. Малко преди зазоряване листата вече се обръщат към лъчите, където слънцето ще изгрее. Ако едно цвете бъде пренаредено, то няма да повтори предишното движение, а ще промени поведението си. И ще запомни новата посока на изгряващото слънце, установили са ботаниците.
Разбира се, във всички тези случаи не сме изправени пред интелигентност в човешкия смисъл на думата. И все пак това са механизми на паметта, комуникацията, ученето и вземането на решения, което си е направо смущаващо, ако човек реши да се замисли. Растенията обаче нямат мозък или обособен орган, отговорен за мисленето. „Мислят“ чрез групи от клетки. Например по върховете на корените има специални клетки, които произвеждат електрическа активност. С тяхна помощ растенията разбират по какъв начин да растат и как да се развиват, твърдят ботаници. Такава система има големи предимства. Растението не може да бъде унищожено, ако са му „простреляли главата“, защото нямат такава, както е при бозайниците. И може да се възроди дори от малка част от себе си за разлика от животните.
Но пък тук идва въпросът как растенията ще се развиват по-нататък. Може би в бъдещето ще има растения, които наистина мислят, като в онази симпатична кинопоредица „Пазители на галактиката“. В крайна сметка растенията на нашата планета имат поне 1 милиард години напред в бъдещето, докато климатът на Земята (според сегашните теории и модели) започне да става неудобен за всички живи същества.
Георги П. Димитров
