П оройните дъждове в Северозапада през последните дни и наводнените села върнаха у по-възрастните врачани спомена за най-зловещото наводнение, сполетяло града и съседното село Згориград навръх 1 май 1966 г.
Макар че властта тогава се опитва да скрие непознатото до този момент в историята на България наводнение, много скоро и извън границите на страната се научава за трагичните последици от престъпното нехайство на властимащите.
Празничната манифестация на 1 май 1966 г. е към края си и врачани се прибират по домовете си, където ги очаква празничната трапеза. Минути след като колоните преминават пред официалната трибуна с местните партийни величия на площад „Христо Ботев“, се чува заплашително бучене откъм Балкана по поречието на река Лева.
След 4-дневен непрестанен пороен дъжд точно в 11,25 ч, стената на хвостохранилището към оловно-цинковата флотационна фабрика „Мир“ и близкия рудник „Седмочисленици“, разположено над Згориград, се скъсва и гъста смес от утайка, кал и шлака залива селото и голяма част от града. Стихията бушува само 20 минути, но помита всичко пред себе си. Над 500 000 куб. м мътна и кална маса се засилва по коритото на р. Лева. Близо 7 км сивосинкавата вълна с височина 3 м влачи къщи, дървета, хора и животни, предизвиквайки ужас и вцепенение. Отровната вълна отнася една трета от къщите в село Згориград, за да премине с грохот през прохода Вратцата и да нахлуе в стария и гъсто населен квартал “Кемера” на Враца. Стихията достига чак до централния площад.
Четири дни притеклите се на помощ войници изваждат телата на обезобразени хора. Тинята довлича чак на главната улица трупче на дете. От храстите край реката стърчат ръце и крака на мъртъвци. Всичко по поречието на река Лева се превръща в лунен пейзаж, а въздухът се оглася от писъци и викове за помощ. Стихията стига чак до затвора при село Бистрец. Мътилката носи човешки тела, животни, покъщнина, мебели.
Властта се опитва да засекрети трагедията. Реалната статистика от този черен ден обаче е печална. Официално са обявени 118 жертви, но издадените смъртни актове във Враца само за тези няколко дни са над 500. Ранените са над 2000, разрушени са над 150 къщи. без дом остават над 310 семейства, покривите на 1000 къщи са отнесени от водната стихия. Последните удавени хора са открити 4 дни по-късно на 40 км от Враца по поречието на реката. Екипи на „Гражданска отбрана“ извозват с камиони десетки удавени на стадиона, където мият с маркучи изкаляните до неузнаваемост тела на загиналите хора, за да бъдат разпознати от близките си.
В трагичния отчет не са включени 12 деца, които са забелязани да играят близо до реката и изчезват безследно. Немалко от ранените 2000 умират впоследствие от отровния цианид.
Оживелите жители от най-пострадалия квартал на Враца пък тайно палят свещи в църквата, благодарни, че макар и по принуда участието им в манифестацията е спасило живота им. Ако тежката тиня се била изсипала през нощта, жертвите само във Враца биха били хиляди, споменават и сега врачани.
Спомени
Потопът отнася родителите, по-малкия брат, бабата и дядото на Цецка Кръстева от село Згориград, докато семейството се готви да седне на празничната трапеза: „Спомням си вуйчо ми, който сновеше напред-назад и търсеше припряно телата на нашите починали. Баба ми я взеха с вертолет и я върнаха 3 дни по-късно. Погребахме я след другите ни близки“, разказва пред БТВ Цецка Кръстева.
Неизвестен и до днес миньор, който в тези минути слиза от Балкана с мотора си, успява да предупреди много хора покрай реката. С пълно гърло мотоциклетистът крещи на всички да бягат нависоко. Много хора хукват по сипеите и така оцеляват. Миньорът застига преди Враца автобус с ученици, спира го и заедно с шофьора извеждат децата към близките скали. От високото спасените деца наблюдават как полудялата кална река преминава с тътен под тях.
Нехайство
Година преди трагедията специалисти изследват стените на хвостохранилището и предупреждават, че са забелязани пукнатини и че хранилището се претоварва.
На 12 юни 1965 г. известният руско-съветски специалист по контрол и експлоатация на хвостохранилища Павел Евдокимов изпраща експертното си заключение до тогавашния Комитет по химия и металургия в България, като казва, че върху низовия откос на стената на хвостохранилището има пукнатини, доказващи неговото свличане. Той предупреждава, че може да се очаква катастрофа с човешки жертви и големи щети през април – май следващата 1966 г.
Въпреки предупрежденията властимащите от Враца и София не вземат никакви реални мерки за укрепването на стената или спиране експлоатацията на хвостохранилището.
Още на 2 май Тодор Живков прелита с хеликоптер над Враца и вижда с очите си пораженията, както и още неприбраните тела на мъртви хора и животни. Държавата помага на оцелелите да възстановят жилищата си и отпуска близо 20 млн. лв. за овъзмездяване на пострадалите. На близките на загиналите е отпусната кръвнина по 1000 лв.
Във Враца са построени няколко панелни блока, които носят, странно защо, имената „Май 1“, „Май 2“ и „Май 3“. В тях временно са настанени останалите без дом.
Няколко души отнасят присъди за трагедията
Почти година след страховитото наводнение набързо са осъдени като единствено виновни за трагедията няколко директори и инженери от мините и металургичния завод край Елисейна. За „гибелна безстопанственост” главният инженер на комбината в Елисейна Коста Гърков и главният инженер на „Цветна металургия и рудодобив” Иван Чолаков получават ефективно по 12 години затвор, началникът на хвостохранилището Кирил Ананиев - 10 години, а директорът на рудника Краю Сираков - 5 години.
Румен Жерев
