И ма хора, които огряват с присъствието си. Людмила Филипова е от тях. Винаги усмихната и сияеща, целеустремена и убедена в това, което прави, тя е еманация на духа. И напълно се доближава до понятието красив ум. „Станах точно това, което винаги съм искала – писател, пътешественик и изследовател, магистър астрофизик“, признава писателката Людмила Филипова, с която ви срещаме броени дни след представянето на книгата й „Божият ген“. Обичана и търсена като автор, тя неглижира мненията, че децата на номенклатурата получават всичко в този живот наготово. Внучка на бившия соцпремиер Гриша Филипов, Людмила Филипова никога не се е изживявала като „червена принцеса“. За дядо си говори с уважение и възхищение. И как иначе – наследила е неговия работохолизъм и стремеж към съвършенство.
- Преди дни представихте пред публика „Божият ген“. Не смея да кажа, че е последният ви роман, защото може да ме опровергаете. Кога приемате един роман за завършен. Има ли такива, които преработвате след време?
- Работя по романите си непрестанно до момента, в който трябва да поемат за печат. Старая се да дам максималното от себе си. Етапите на работа са много. От дългите проучвания, през обмислянето и развитието на сюжетните линии, писането, няколко етапа на довършване и обогатяване, безброй редакции и така нататък. За две от книгите ми след години направих и кратко продължение – „Стъклени съдби“ и „Анатомия на илюзиите“.
- Известна сте с това, че проучвате много дълго всяка тема, която развивате. Случвало ли се е в процеса на това проучване да се откажете да пишете за нещо, с което сте се занимавали година-две? И смятате ли това време за изгубено?
- Не ми се е налагало да се откажа от тема, по която съм работила години, но докато изследвах темите си за романа ми „Червено злато“, изцяло промених жанра и историята, която първоначално бях създала в чернови. Истината се оказа различна от тази, която очаквах да открия, а дъното още по-дълбоко от предполагаемото.
- Десет години изглежда много дълъг период за подготовка на една книга, но, от друга страна, един човешки живот е крайно недостатъчен да опознае Божия ген. Чувствате ли се по-близо до Бог след този роман?
- В този роман изследвам няколко важни теми: За важността на мощите на Йоан Кръстител, открити в нашите земи; за важността на кръвната му линия и връзката с Иисус Христос; за откраднатите ръкописи на Чарлз Дарвин; моят прочит и анализ на песните в сборника „Веда Словена“ – най-скандалната българска книга; за траките и генетичната им връзка с българите – данни, които излязоха съвсем наскоро, както и за произхода на езика и азбуката ни. Но една от тези теми са и човешките причини да се разказва една или друга божия история, друга да се скрива, трети да се унищожават или забравят. Да, мисля, че се доближих до тези причини и смисъла във всяка от тях – намерих много отговори, които оставих в книгата за читателите.
- Къде е скрита Божията частица у вас и в какво се изразява?
- Винаги съм се водила от това кои частици у мен мога максимално да променя към по-добро; как да правя нещата по правилен начин, как да давам най-силното от себе си. Ние сме скулпторите на живота си и сме отговорни за това пред нас и околните. Никога не разчитам на Божията намеса, а единствено на собствените си усилия, знания и упорит труд. Иначе ние всички сме творения от Божии частици. Като магистър астрофизик мога да ви кажа, че във Вселената първо са били създадени звездите от хелий и водород. В началната Вселена не е имало други химични елементи. Останалите са се създали в ядрата на звездите, в избухванията на свръхновите и други космически процеси. Когато звездите избухват, те ги разпръсват из Вселената. И така всички ние сме направени от звезден прах буквално. Какво по-божествено от това?
Снимка: Фетхи Карадуман
- Преди да посетите музея „Пушкин“ в Москва, бяхте ли виждали вече тази картина на Рафаело? Показвала ли се е в сънищата ви?
- Не, дори не съм предполагала за нея. Съдбата ме срещна с нея.
- Случвало ли се е идея за книга да ви осени в неподходящо време и на неподходящо място? Къде и как складирате идеите си?
- Непрестанно ме осеняват идеи на неподходящо място. То всъщност нима има подходящо. Но винаги имам тефтер и химикал в себе си. Виждам идеите си, докато ходя, шофирам, мисля, работя, спя, гледам нещо или чета – навсякъде.
- Езичница или християнка сте, след като познавате толкова добре и философията на траките?
- Определям се като писател и астрофизик, който държи на фактите и изследва темите от обективната им научната страна и причинно следствените връзки. Що се отнася до религиите, те всички са мислени от хилядолетия със сходни човешки цели и стремежи и не считам, че някоя има повече световна привилегия от друга.
- Занимавайки се с такива изследвания, влизате ли в противоречие със самата себе си за смисъла на живота?
- Ни най-малко - с всяка моя книга се доближавам до него. Смисълът не е със сигурност в илюзиите, а разбулването им в натрупаната инерционна памет помага да стигаме до истината. Колкото повече се ровя, колкото повече уча, толкова повече стигам до „костите“ на смисъла. Особено в книгите ми „Смисълът“ и „Контактът“, но те не са за всеки читател – в тях има повече наука, а тя не приляга на всекиго. Иначе в тях читатели с усет към точните науки могат да си дадат отговор - за смисъла, началото, бъдещето и всичко останало.
- Обичате да пишете за невъзможната любов. Има ли такава – невъзможна любов, в живота ви?
- Нима има човек, който да не я е изпитал? В романите ми често любовта е трудна, но не и невъзможна. Има особена сила в онова, което постигаме трудно – тогава го ценим най-добре.
- Защо не станахте актриса – липса на смелост или желание да се занимавате с това?
- Станах точно това, което винаги съм искала – писател, пътешественик и изследовател, магистър астрофизик. Актьорството никога не ме е влечело. Приемала съм покани за участия като нови предизвикателства да изляза за миг от себе си.
- Планирам да изгледам отново филма „Куче в чекмедже“ специално заради вас, но ще го направя след нашия разговор. Искам да видя какво е останало от детето, което играе там. Какви промени са настъпили у вас и има ли нещо, за което да съжалявате?
- Промените у мен настъпват всеки ден и дори старателно ги търся. Човек трябва да се доизгражда до смъртта си. Но детето винаги остава. Колко е странно да видиш възрастен човек в огледалото, а детето в теб да е по-живо от всякога. Все пак във всяка една възраст аз съм била различен човек, който по-късно започвам да осъзнавам. И не – за нищо не съжалявам. Всичко в живота ми съм изградила с много труд, постоянство и изстрадано знание и знам, че искам да правя тъкмо това.
- Една от сцените във филма „Куче в чекмедже“ беше снимана в Средно музикално училище „Любомир Пипков“ и аз съм статистка в нея. Защо родителите ви не ви насочиха към музиката?
- Насочиха ме, разбира се. Тогава беше модерно. Взеха ми пиано, учех да свиря активно даже в един момент и композирах своя музика. След 89-а година обаче трябваше да се разделя с пианото си, да започна да работя още като ученичка, за да помагам на семейния бюджет и така приключих и с музиката.
- На какъв инструмент щяхте да свирите, ако вие избирахте? Или интересите ви бяха по-скоро в областта на изобразителното изкуство?
- Отново бих избрала пиано. Също така се занимавах активно и с рисуване, но промените сложиха край и на това. Мисля, че в книгите си събирам и страстта си към наука, музика, история и рисуване на нови светове. В крайна сметка е станало както трябва.
- Имало ли е някакво влияние върху вас да започнете да се занимавате с икономически науки?
- Да, майка ми много настояваше. 90-те години бяха трудни за семейството ми и майка ми ме посъветва да се насоча към тях. Беше права – години наред помагах на семейството си, докато работих като икономист и мениджър на големи компании. Полезни са много и за формиране на логично мислене.
- Няма да ви питам дали сте страдали от синдрома „дете на номенклатурата“. Познавах бегло дядо ви Гриша Филипов – като малка поднасях цветя на делегациите, които пристигаха у нас по негова покана. Бях много впечатлена, беше мил и благ човек, винаги проявяваше интерес. Какъв е Гриша Филипов в спомените на неговата внучка?
- Като дете се възхищавах на целеустремеността му, отдадеността на работата, ученолюбието му, отличните дипломи, скромността и пестеливостта, отношението в най-висша форма към човека, науката и природата – последвах го във всичко това и примерът му ме изгради като характер. Следвайки преди няколко години астрофизика във Физическия факултет на СУ, научих, че и той е учил там и се е справял отлично, но е трябвало да се откаже – имало е нужда в новата администрация от икономисти – икономиката е била първото му висше образование, както и на мен, а физиката второто, но при него остава незавършено. Днес вече знам колко много е сторил за страната ни, но трябва да мине още време, за да бъде оценено. Всички фабрики, заводи, университети, научни центрове и инфраструктура, строена по негово време. Били сме сред първенците в света по точни науки, технологии, трети по роботика и компютри след Япония и САЩ, първи в света по космически храни и оранжерии, втори по най-модерни фабрични технологии, образованието на децата е било също на най-високо световно ниво и т.н. Вероятно трябва да мине около век поне това да се оцени – естествени обществени процеси, повтарящи се от хилядолетия.
Снимка: Ваня Николаева
- Налагаше ли се да следвате определен модел на поведение, държаха ли ви по-строго от връстниците ви или напротив – всичко ви позволяваха? Повече забавни или повече досадни моменти си спомняте от детството си?
- Бях като всички други деца от столичен квартал. Играех на улицата, учих в местното училище, делях чин с циганче и бях възпитавана като връстниците си. Нищо по-различно, освен че ваканциите трябваше да ги прекарвам на по-изолирани места, но това пък ми даваше дълбочина за размисъл. Имала съм точно толкова, колкото и всяко дете от квартала, а изгубиш ли нещо, родителите ти не ти дават ново. Така още ми е мъчно за колелото, което ми откраднаха в Борисовата градина, докато с приятели събирахме стотинки в едно езерце за сладолед. Колко съм благодарна на тези и последвалите времена, трудности и дисциплина – те ме изградиха като човек. Нещо, което много днешни деца губят, защото са прекалено задоволени.
- Какво ви даде и отне демокрацията?
- Светът непрестанно минава през преходи, нови етапи, епохи. Хората от поколението ми можаха да живеят в два свята и това е безценно. Във всеки един обществен етап, през който минава животът ми, се опитвам да се адаптирам, да се уча и да съм полезна с каквото мога.
- Много хора пренаписаха биографиите си. Защо не го направихте и вие?
- Не виждам смисъл в това. Биографията е една-единствена – мисли, докато я твориш, не като я пренаписваш.
- Какви спомени предпочитате да съхранявате – чувства, емоции или вещи?
- Единствено истории, емоции и снимки.
- Какво бихте казали на хората, които лепят етикети, без дори да са се опитали да ви опознаят?
- Типична човешка черта. Това няма да се промени в близките векове. Хората имат нужда да го правят, сближавайки се, като шушукат за известни хора, които не познават лично, а често и за които познават. Еволюционна необходимост, доказана научно, че съществува дори и при шимпанзетата.
- Владеете словото, ерудирана сте, талантлива сте – доста нетипична блондинка. Наследство или самоусъвършенстване?
- Надявам се да са и двете. А що се отнася до блондинките – това е мит, който не се отнася до естествено родените блондинки, а за изрусените жени с определени цели.
- Вероятно всички ви питат вярвате ли в прераждането. В коя историческа или библейска личност бихте искали да се превъплътите, ако можехте да осъществите пътуване във времето?
- Живея моя живот, не вярвам в прераждането и не бих си заменила живота за друг. Иначе във връзка с романите ми непрестанно ми се налага да се въплъщавам в други личности – и в реални исторически, както е в романа ми „Войната на буквите“, която сега се филмира, така и в измислени. За да пресъздадеш добре един образ, трябва да се въплътиш максимално в него – да го живееш.
- Всъщност вие осъществявате непрекъснато такива пътувания във времето покрай романите си. Затова ли избрахте да пишете?
- Избрах да пиша преди 20 години, защото си дадох сметка, че това е най-добрият начин, по който аз съм способна да помагам на страната си – чрез информацията, която събирам за книгите си, посланията и надявам се интересният начин, по който ги предавам.
- Кое е най-голямото предизвикателство, пред което сте се изправяли?
- Раждането и отглеждането на сина ми. Трите ми експедиции до Антарктика. Животът ми в Амазонската и Африканската джунгла и други.
- Кои са дребните ви радости като жена и майка? С какво се гордеете най-много в живота си?
- Разходки сред природата със сина ми и двете ми кучета, срещи с приятели, пътуванията ми, работата по романите ми и заниманията ми с астрофизика. Избягвам да се гордея - старая се да правя каквото мога за близките си и работата си.
- Високи токчета или маратонки описват стила ви по-точно?
- Маратонки.
- Скокове с парашут, полети с балон, катерене, хималайски експедиции, игра с кукли – въпреки че е много рано да се замисляте за това, как искате да остареете?
- Докато съм здрава и в съзнание, се надявам да продължавам да правя точно това, което правя и сега. Скалното катерене, антарктическите и хималайски експедиции вече съм осъществила. Намерила съм това, което ме радва, и ще го правя, докато мога.
Снимка: Фетхи Карадуман
Кристи Петрова
