„Научих от интернет, че в Одеса въпреки бомбите също играят пиесата ми „Убийството на Гонзаго“, разкри пред „Телеграф“ големият поет Недялко Йорданов, който тази седмица представи в София новите си стихосбирка и моноспектакъл „Не ми се тръгва“.
Във вторник той ще направи това и пред почитателите си във Враца, като ще съчетае гостуването и в местния театър, където отскоро играят "Убийството на Гонзаго". „Ще гледам спектакъла с голям интерес, защото е дело на съвсем млади хора – и режисьор, и артисти, които лично не познавам. Освен това от 2012 г. пиесата не е играна в България. Тогава я бях поставил в Народния театър. В Анкара също е имало премиера съвсем наскоро. Все още не мога да се наканя да отида дотам, затова пък с удоволствие и любопитство ще посетя близката Враца и нейния театър“, добавя драматургът. Това е и най-играната му пиеса и в чужбина, а на въпроса защо е така отговаря: „Вероятно защото е непривичен прочит на “Хамлет“ – най-известната пиеса в света. В Русия е играна в около 20 театъра. В Украйна, Беларус, Литва и Грузия също. Играна е във Франция и Белгия. А преди време токийският театър „Субару“ спечели голямата театрална награда на Япония и гостува в София“.
Не ми се тръгва
След успешното представяне на стихосбирката и моноспектакъла „Не ми се тръгва“ на сцената на театър „Сълза и смях“ Недялко Йорданов сподели подробности и за читателите на „Телеграф“: „От десетина години нещо ми стана и започнах да публикувам в трите си страници на фейсбук всеки ден /нощ/ по едно стихотворение. Отначало само новонаписани, но естествено беше да не издържа и представях и по-предишни и неизвестни. Разбира се, четях с интерес отзивите – така или иначе съм събрал вече общо около стотина хиляди приятели И ако само един ден пропусна да се появя, почват да пишат разтревожени или ядосани защо ме няма. Благодарение на тази „плодовитост“ почти всяка година издавах по една книга стихове. И съвсем естествено беше да правя с всяка от тях по един рецитал с публика. Така се получи и с „Не ми се тръгва“ – премиерата беше съпроводена от един моноспектакъл със същото име“. В книгата той е включил и няколко "гневни стихотворения", а какво го провокира за тях: „Живея като всички и съвсем естествено се вълнувам от това, което вълнува всеки днешен българин. Не мога да се примиря с тази откровена омраза между политическите лидери, която се завоалира с някакво помирение уж в името на България. Случиха се и няколко неприятни, дори грозни събития като това с обезглавяването на съветския войник, на работника и майката с бебето. Не знам как ще се забрави или поправи този демонстративно публичен акт“. През лятото той вероятно ще повтори моноспектакъла си в родния Бургас, а може би и в съседните градове. „Това за мен е необходимост. Все още мога и искам, но не ми се рискува за по-далеч“, добавя лирикът.
Талисман
Той признава, че премиерите са голямо изпитание за него. А кой е неговият талисман, без който не се появява пред публика, и какво прави, преди да се вдигне завесата: „Талисманът ми е жена ми – актрисата Ивана Джеджева, която на всяка премиера стои зад кулисите и ми стиска палци. Ритуалът ми е внимателно настройване на микрофона“. След края на неговите рецитали обикновено се извива дълга опашка от желаещи да получат личен автограф от него върху някой от бестселърите му. Недялко обаче няма как да може да пресметне колко пъти се е разписвал: „Правя рецитали вече 50 години и са вероятно над 1000 у нас и в чужбина. И на всеки рецитал раздавам стотици автографи. Така беше и на 11 март“. За най-нетрадиционните места, на които са му искали автограф или снимка, казва: „На бургаския плаж, както и веднъж в Брюксел в един супермаркет от белгийка, женена за бургазлия“.
Третата Любов
Йорданов има поне 150 стихотворения за любовта. На въпроса дали има такава любов, която още не е описал, той отговаря: „Имам едно стихотворение, което казва всичко по въпроса. Казва се „Третата Любов“. Едно от стихотворенията, които е посветил на своята съпруга, е наречено „Любов полувековна“. Каква е тайната на такава любов: „В любовта няма общовалидни правила. Тя е строго индивидуална, макар че същността ѝ привидно е еднаква“. Почитателите му в социалните мрежи го упрекват, че напоследък често пише за смъртта. По този повод той казва: „Живот и смърт са две неразделни понятия. Но аз не пиша за смъртта като за край на живота. Напротив. Всяка смърт е началото на нов живот. Влизаш от едната врата на стаята и излизаш през другата, за да влезеш в другата стая“. А как Недялко намира нови теми за творбите си „Слава богу, живея ден за ден. А всеки мой ден е различен от предишния. И макар че останаха малко, все пак още ги имам“ - споделя поетът.
Букър
Едно от литературните събития на годината бе награждаването с „Букър“ на романа „Времеубежище“ на Георги Господинов. Попитахме Недялко Йорданов дали го е чел и какво мисли за него. „Радвам се за Георги. Това е голям плюс за България. Ще прочета романа на спокойствие, когато мога да се концентрирам по-добре през лятото в Бургас. Не знам дали знаете, но почти 10 години във вестник „Ретро“ публикувах по цяла страница стихотворения на починалите български поети от Раковски до Петя Дубарова – повече от 400. От две години публикувам стихове на сегашните ни поети. Имаме великолепни млади автори, особено поетеси“, споделя той.
Авторът на някои от най-хубавите стихове в българската поезия предостави за читателите на „Телеграф“ и няколко свои избрани произведения, които може да прочетете в каретата.
МОЕТО СТАРО МОМИЧЕ
Моето старо момиче
никак не остарява.
Яростно ме отрича.
Яростно ме защитава.
Колко е трудно със мене…
Никой не подозира.
Нерви… Безкрайно търпение…
От къде сили намира…
Ах, колко много години!
Ах, колко малко остават…
Всякакви …Черни… И сини…
Но още не се предават.
Имам такава заръка…
Падна ли на колене,
искам, когато си тръгвам,
То да е само до мене.
Искам в часа последен
То да ми гали косите.
И ако още Го гледам –
да ми затвори очите.
И всяка вечер, потайно,
когато вече ме няма -
нарочно или случайно
всичко да ми съобщава.
Знам, че сега се ядосва!
Как си ги мисля такива…
Господи, не ме докосвай…
Още не ми се отива.
С моето старо момиче
имаме дни и нощи…
Имаме да се обичаме
още… и още… и още…
ОГЛЕДАЛОТО
Не, това не съм аз...Не съм този пред мен в огледалото......
И лицето е друго... И ръцете... И, господи!... Тялото.
Бях престанал отдавна да гледам, но то ме издебна.
За какво ми е таз достоверност така непотребна.
Нали всъщност душата... Душата ми всъщност... Е същата...
Както толкова време една си е съща и къщата.
И картините... Книгите... Снимките... Шкафа... Бюрото...
И онази мастилница стара и в нея перото.
А си мислех по принцип, че никога не ме е еня
от това, че човешката външност все пак се променя...
Нали Ти си си Ти!... Не си Друг... Пък и въпреки дните
непроменяем остава цветът на очите.
А очите ти гледат еднакво... Шестнайсетгодишно...
Всичко друго е маска... Фасада... Не страдай излишно!
Няма смисъл да мислиш за бръчки... За стави... За кости...
Приеми тази тъпа легенда, че всички сме гости.
Не приемам! Това огледало веднага ще счупя!
Ще го счупя... Но после ще трябва май друго да купя...
ДО ПОСЛЕДНО
Защо изобщо се ядосвам. Защо не искам да си трая.
Виж колко светло и спокойно е в тази моя стара стая...
Тук на тавана... И бюрото... И снимките... Ах, пожълтели...
Това е моят род... Предците... И знам, съвсем не са умрели.
Сандъкът... Мойте ръкописи... Тогава пишех с перодръжка...
Писма... И дневници... Подробно за първата целувка мъжка...
И книги... Книги... Страшно скъпи...От антикварни магазини.
С дебели кожени корици... На повече от сто години...
И грамофонът със тръбата... Колекцията... Стари плочи...
Балкончето... Съседска котка току що в тъмното прескочи.
И кучето ми я усети... И долу дрезгаво залая...
О, Господи, какъв подарък е тази моя малка стая!
Защо не си стоя във нея... Защо редовно я напускам.
Часът е 20 нула нула ... И телевизора пак пускам.
И всичко хубаво изчезва... И ме залива със омраза.
Държавата ни се побърка... Изтъркана, но точна фраза.
Онези горе дерибействат... Народът свикна да си трае.
И ако някой се надигне, ще го оставят да си лае..
Уж демокрация... И нека... Свободно могат да се цупят.
И в крайна сметка ще замлъкнат... Ще ги залъжат... Ще ги купят.
Ех, остарял съм твърде много... Опасно е да се вълнувам.
Но мога ли пред мен самия на непукист да се преструвам,
когато цял живот премина във битки с тези всемогъщи
които често уж се сменят, а всъщност са едни и същи.
Но и да искам, нямам време... И късно е за съпротива...
Каква спокойна стая имам... Животът хич не си отива.
Усещам... Малко уморено... но все пак още диша... Диша.
Какво тогава ми остава... Освен да пиша... И ще пиша.
Щом има кой да прочете това споделяне поредно,
все има някаква надежда... Затуй ще пиша до последно!
Лео Богдановски
