П ризори на 25 март 1905 година близо 300 гръцки андарти (въоръжени отряди) нахлуват в българското село Загоричани и започват да колят наред мъже, жени и деца. Съсечени са 62-ма жители в постелите си, други са отвлечени и безследно изчезват. Цялото село лумва в пламъци.
През XIX век село Загоричани е един от главните центрове на българското Възраждане в Костурско, наричат го Малката София. Населението е преобладаващо българско екзархистко, с две български училища. Мъже и жени активно се включват във Вътрешната македоно-одринска революционна организация, участват в Илинденско-Преображенското въстание. При потушаването на въстанието селото е опожарено от турския аскер на Богородица, 15 август 1903 година. След въстанието гръцката въоръжена пропаганда в Македония се активизира. Организират се въоръжени чети във вътрешността, които се оглавяват от Костурския митрополит Германос Каравангелис.
Садизъм
Загоричанци не приемат върховенството на Цариградската патриаршия и андартът Георгиос Цондос, наричан Капитан Вардас, решава да „накаже“ селото. За нападението се избира неслучайно денят Благовещение. Митрополит Каравангелис нарежда да се избият всички жители на селото над 16-годишна възраст.
Достигналите до наши дни официални документи от турските архиви на Великото везирство и на Хилми паша са красноречиви: "На Загоричани, цветущо до въстанието българско село, с над 600 къщи, най-големото в Костурско се падна да изпита в най-голем размер и в най-потресна форма садизма на гръцките андарти. Капитан Вардас беше решил от по-рано нападението, но го отлагаше, очаквайки да пристигне от Гърция Стефанос Мельос със стотина отбрани и добре въоръжени андарти. Раздвижването на такава многобройна чета не остана тайна за турската власт. При все това на 25 март 1905 г. преди зазоряване Вардас с 300 андарти се явил пред Загоричани. Селяните още спеха. Събуди ги военна тръба, но без да ги разтревожи много, само преди неколко дена едно войсково отделение беше възвестило, също с военна тръба, пристигането си в Загоричани. За андартите обаче тръбата не беше само средство за измама, но и знак за общо настъпление против обграденото село. Дадоха се залпове от всички страни. После андартите на групи нахълтваха по къщите и подлагаха на сеч обитателите, докато други стреляха против ония селяни, които се показваха по прозорците или по улицата. Нареждането на владиката Каравангелис беше: „От 16 години нагоре да не остане никой жив”.
Пушеци
Според турските архиви клането продължава повече от два часа. Турският гарнизон в Клисура, отстояща на половин час път, чува пукота на пушките и бомбите, наблюдава и почернялото от пушек небе над Загоричани, но закъснява. Когато аскерският патрул се показва по височините, селото е обхванато от пламъци.
Пръв се появява италианският офицер Манера, който изпреварва каймакамина. Там го заварва на другия ден руският и австрийският консул, дошли да анкетират сами станалото. Консулите обаче не заварват каймакамина, турският администратор предвидливо няма смелостта да се покаже пред тях и бяга от селото.
Реакции
Дни след клането британският журналист Хенри Брайлсфорд посещава селото и фотографира неговите руини.
Българският търговски агент Андрей Тошев пише в своето изложение: „Руският и австрийският консул и италианските офицери Aлбера, Гастолди и Манера са потресени от това, що са видели и констатирали. Из улиците, край църквата, навсякъде лежали трупове, обезобразени жестоко. Имало 5-годишни деца с разпорени кореми, жени убити с разсечени ръце. На някои черепите били разбити и мозъкът изтекъл, на други очите извадени, ръцете и краката съсечени. Единият от селските свещеници, 60-годишен старец, също убит, е бил покрит целият с рани. Едно цяло семейство избито с бомби, които са били хвърлени в къщата през комина и през две нарочно отворени дупки. Най-малкото, 5-годишно момиченце, е искало да избяга през вратата, но е било разпрано от байонетите на гърците. Руският консул г-н Кол плачеше, когато ми разправяше това, що е видял, пише А. Тошев. Австрийският консул г-н Прохаска едвам си задържаше сълзите. Те заявяватъ, че подобни ужаси не са видели да правятъ и турците през въстанието. При влизането на консулите в селото миризмата на разлагащите се трупове, писъците и риданията на останалите живи са покъртителни.
В селото са избити 39 момчета и мъже, и 7 момичета и жени. На Върбица са застреляни 14 мъже, сред които селският поп Стефан, на 60 години. С кмета на селото и дъщеря му общият брой убити е 62 души, а други шестима са ранени. От всички заловени само един човек се завръща в селото".
Оцелял
Дамян Илиев, един от оцелелите жители на Загоричани, пише в своите спомени през 1930 година: „Стихна всичко, пожарите спряха. Малките уединени къщи изгаряха бърже и уединено. Тук-таме само пушеци и пращящи искри се издигаха високо и изпълваха пространството с миризма на пожар. Всички останали живи наизлезохме и на групи се лутаме из селото да дирим живи и умрели. Населението вече се отдава на своята печал и писъците и плачовете почнаха отново да оглушават всичко наоколо. Около всеки труп наседали близки и далечни и оплакват, проклинат, късат си дрехите от скръб и мъка. Отминеш по-нататък, все същата сцена. На другата улица, в другия край на селото, отвред плачове и ридание. Пред къщата на Кузо Самарджията бе се сбрала целата махала да оплаква него и семейството му мъченически загинало в неравна борба. Кузо беше първият, който разбра, че това са андарти, първи откри срещу тех огън от ниската си къщица с един само прозорец. Гърците дадоха тук няколко жертви. Незащитен от никъде другаде, Кузо с целото си семейство жена и три момичета стана жертва, но спаси целата махала. Ние се лутахме из улиците като смаяни. Плачът и олелията оглушават цялата околност...“.
Румен Жерев
