Т ова е тя:
l Родена е на 3 ноември 1944 г. в село Радово, Трънско
l Завършила е френска филология
l 35 г. е съпруга и личен асистент на поета Дамян Дамянов, с когото имат 3 деца
l Някои от най-популярните песни в естрадата и фолка са по нейни стихове
Лео Богдановски
- Честит рожден ден, г-жо Захариева! Да сте жива и здрава!
- Благодаря! Няма шега, няма измама - на 3 ноември навърших 77 (седемдесет и седем!) години. Струва ми се, че беше вчера, когато за 74-тия си рожден ден си подарих стихосбирката „Кога - налице, кога - наопаки”, в която включих 88 осемстишия. Сред тях беше и осемстишието, написано за 73-тия ми рожден ден:
Стремглаво се сключи поредният кръг
на земния ми живот.
Дали скоро скърцащият му чекрък
ще спре своя ход?
Дали още кръгове ще навърти,
макар и поуморен?
...Тъга се промъква в този мой стих.
И в мен.
Скърцащият чекрък на земния ми живот сключи своя седемдесет и седми кръг. Негласно си задавам същия въпрос - дали ще навърти още някой и друг кръг. Не знам. Каквото зависи от мене, го правя. Телата ни имат срок на годност. Докато моето подлежи на „текущ ремонт”, ще го поддържам с лекарска помощ. Аз съм благодарна на лекарите, които няколко пъти буквално са ме връщали от оня свят... Разбира се, благодаря и на Бог, защото не съм далече от мисълта, че в поговорката „Каквото е писано на глава, на камък не отива” съдържа желязна логика. Пък и добрата ми майчица успя да ми внуши и с думите си, и с целия си живот, че когато на човек му е писано да умре, и в миша дупка да се скрие, смъртта ще го намери. Така че продължавам, макар и с малко тъга, да живея без страх от смъртта. Защото страхът от нея ни пречи да живеем като живи хора и да празнуваме щастливи рождените си дни.
- Как го отпразнувахте?
- На тазгодишния си рожден ден трябваше да бъда на среща с читатели в един голям град. Доколкото знам, е имало голяма подготовка за тази среща, щяла съм да бъда приятно изненадана от начина, по който щял да бъде отбелязан рожденият ми ден... Но, както казваме в такъв случай, човек предполага - Господ разполага! Приятните изненади се отложиха за по-нататък, когато в борбата между Ковид-19 и ваксините завърши с победа на ваксините. Почти цяла година се опъвах като магаре на мост срещу идеята да се ваксинирам. Старателно спазвах всички мерки и не се заразих. За голямо мое съжаление аз попадам в групата на най-застрашените възрастни хора. И в един момент се „предадох” - послушах съветите на лекарите, които ми обясниха защо човек с моите проблеми трябва непременно да се ваксинира. И го направих. Предполагам, че „ще падна в очите” на някого, но го направих не от страх от смъртта, а от желанието да увелича с 0,000001% броя на ваксинираните българи, та да не ни сочат с пръст, че сме най-изостаналите, едва ли не, човеци в света. Дори си помислих, че ако всички мои връстници постъпят като мен, процентът на ваксинираните ще стане толкова висок, че ще осигурим по-добър живот за младите хора и за децата. Това е химера, знам. Нашият девиз, уви, е бил и си остава „Всяка коза за свой крак!”.
- Едва успяхме да се свържем с вас...
- Рожденият ми ден премина в телефонни разговори. Обажданията от България нямаха брой и чет, както се казва. Позвъниха ми приятели от САЩ, от Испания, от Австрия... Голямо щастие е човек да се чувства обичан! Не от всички, разбира се! В природата всичко върви по двойки - ръка за ръка вървят прекрасното и грозното, любовта и омразата, доброто и злото, честното и подлото и т. н. Но на рождения ми ден ми се обадиха само хората, които ме обичат!
- Спомняте ли си някога как ги отбелязвахте тези празници?
- В ранното ми детство не празнувахме рождените си дни. Хората празнуваха шумно само именните си дни. На такъв ден се ходеше и без покана. Хората седяха около масите, ядяха, пиеха, говореха шумно, надвикваха се, за да се чуват, и пееха. Много се пееше по онова време! Бедна беше България, но пееше! Бедно беше и моето семейство. И многодетно. От много неща сме били лишавани. Но не съжалявам. Бяхме задружни. Когато спорехме, майка ми не вземаше страната на никого от нас. При голямо провинение прилагаше и физическо наказание в рамките на няколко „удри - щипни”. Обидна дума от нейната уста никога не чух, затова спомените за „удри-щипни”-то ме карат весело да се усмихвам. Със сестра ми Мария сме стигали до бой заради книга - всяка искаше първа да я прочете... Изобщо да си дете в многодетно семейство е голямо щастие. И колкото повече расте човек, толкова повече го осъзнава.
- Кой ви е най-запомнящият се рожден ден?
- Май започнах да празнувам рождените си дни с гости едва след като се омъжих. Преди това съм носила кутия с бонбони в клас... Нямам спомени за знакови рождени дни. Може би два от тях се открояват все пак. Първият беше, когато една дама, негова почитателка, се опита да разруши семейството ни. Гръм от ясно небе да беше паднал, едва ли щях да се почувствам по-наранена. И този спомен отдавна извиква усмивка на лицето ми, но в оня момент бях смъртно обидена. Разбрах, че за рождения ми ден, който щеше да бъде скоро след това, Дамян, който трябва да се е чувствал виновен, ми бил поръчал златен накит... Постъпила съм ужасно отмъстително - казах му да откаже поръчката. Сега укорявам постъпката си, но е късно за съжаление. Постъпила съм не гордо, а горделиво. Все още не съм правила разлика между двете. Между другото, никога не съм имала афинитет към бижутата. Като дете на ушите ми висяха някакви треперушки от жълта тенекия, но много рано отказах да ги нося.
- А другият?
- Вторият ми паметен рожден ден беше през 1994 г. В навечерието на рождения ми ден излезе автобиографичната ми книга „Смет за сливи”. На титулната й страница пише: „На Дамян за 30-те години неравен общ ход”. Бях на 50 години. Читалището в Сандански реши да отбележи петдесетгодишнината ми. В деня, в който трябваше да заминем, донесоха книгата у дома. Дойде и Евтим Евтимов, който щеше да ме представи в Сандански. Пожелах да му подаря книгата с автограф. Той отказа - първата книга с автограф трябвало да бъде купена! Трябваше да уважа желанието му. Беше най-тежкият период в живота ни. Обеднели, презирани, останали почти без приятели... Както и да е, няколко души с няколко коли заминахме за Сандански. Хонорари за срещи с читатели нямаше. Не помня колко книги се продадоха, но реших да ги похарча в една близка кръчма, препоръчана от композитора Валентин Пензов, който е мой трети братовчед по линия на баба ми от майчина страна. Похарчихме всичко! Беше весело - ядохме, пихме и пяхме както в предишни времена!... Броени дни преди да бъде въведен локдаунът, Сандански отбеляза и моята 75-годишнина с представянето на сборника с мои избрани стихове „Душа на длан”.
- Какво мислите за астралните си близнаци?
- Струва ми се, че сме съвсем различни с тях. Дъщерята на Дончо Цончев – Ангелина, е родена също на 3 ноември. На този ден беше роден и Георги Свежин - колега на Дамян от сп. „Пламък”. И с Георги Мишев сме астрални близнаци, но и с него не сме общували, освен по времето, когато двамата с Дамян бяха членове на писателската група към Националния съвет на Българските профсъюзи. Не сме били приятели. Събирали сме се заедно само по време на литературните празници в Русе и в Смолян, на които членовете на групата трябваше да присъстват задължително. Само един разговор с Георги Мишев се е запечатал в паметта ми. Придружавах Дамян за среща в Костенец между писателската група и висш профсъюзен деец. В микробуса, с който пътувахме, не помня по какъв повод Георги Мишев каза, че бедният човек е лош човек. Дамян беше на мнение, че бедният човек е добър човек. Не постигнаха консенсус, както се казва сега. Нормално - различните битиета раждат различни мнения... Дамян боготвореше народа, защото малка част от него познаваше отблизо. Когато представители на боготворения от него народ хвърлиха камъни и счупиха прозорците на Дамяновия кабинет и на детската стая, каза, че Георги Мишев май е бил прав... Вероятно е бил прав...
- За Таня Боева пък сте писали...
- Много отдавна тя изпя няколко балади по мои текстове. Едната беше написана специално за сватбата й с нейната тогавашна голяма любов. Неотдавна разбрах с изненада, че били разведени... Твърде често характерите на хората, родени от една майка и от един баща, се различават коренно, затова винаги съм се учудвала, че някой се опитва да открие прилика между астрални близнаци... Няма как - всеки от нас е уникат в някакъв смисъл и затова животът е толкова разнообразен и интересен.
- Какво ви предстои?
- Сега чакам да минат изборите, да „стихнат големите страсти” - и политически, и пандемични, и в един прекрасен ден да отпразнувам 77-годишнината си сред най-близките на сърцето ми хора - децата и внуците! Ако питате дали готвя нова книга, отговорът е - не. След излизането на „Кога - налице, кога - наопаки” съм написала 150 осемстишия, но в момента, в който на културно събитие се отива само със зелен сертификат, смятам да се въздържа от този лукс, за да не се окажа съвсем сама на представянето на новата ми стихосбирка.
