- Доц. Пампоров, според последните данни на НСИ от 50-те години насам има трайна тенденция на спад на раждаемостта. Толкова ли е сериозен проблемът или е по-скоро обичайно за страните на ЕС?
- Раждаемостта не е добър демографски показател, защото измерва броя родени бебета към цялото население на страната. По тази причина се получава така, че когато хората започнат да живеят по-добре и съответно да достигат до по-дълбока старост, се появява т.нар. феномен на застаряване на населениет“. В този случай раждаемостта започва да изглежда ниска, но то е, защото съпоставяте брой бебета към брой баби и дядовци. Затова повечето демографи предпочитат да работят с т.нар. тотален коефициент на плодовитост, който смята средния брой родени деца спрямо жените в детеродна възраст, т.е. теоретично жените на 15-49 г. (защото има случаи на раждания под и над тази възраст, но те са единични изключения и не оказват влияние на общата тенденция). За да може едно общество да осигури простото си възпроизводство, т.е. броят на населението да остане такъв, какъвто е, трябва средният брой родени деца от една жена да е 2,1. Това за съжаление се налага поради детската смъртност. Ако погледнем историческите данни за коефициента на плодовитост в България, то до края на 70-те е достатъчно висок, за да се осигури прираст на населението, а до края на 80-те е достатъчно висок за простото възпроизводство. Плодовитостта в България спада с началото на прехода, като достигна критични нива в резултат на т.нар. Жан-Виденова зима, когато една жена средно раждаше 1,1 дете. Прогнозите тогава бяха, че ако се задържат нивата такива, до 2050 г. населението на България ще намалее наполовина. Нещата в това отношение след 2007 г. значително се подобриха и в момента коефициентът е около 1,6, което всъщност е над средните за Европа нива. Просто трябва да си даваме сметка, че броят на родените в средата на 90-те жени е много малък, това е исторически най-малката генерационна кохорта в България и е нормално тези малко на брой майки сега да имат малко на брой деца, т.е. заради отлагането на ражданията за по-високи възрасти в момента майки за пръв път стават 30-годишните, родени в началото на прехода.
- Каква е средната възраст на раждане на първо дете и има ли промяна - преди беше 27 години?
- Да, това е много интересен феномен. Средната възраст на раждане на първо дете в България от 1960 до 1993-94 г. е почти константа – около 22 г. След това обаче, през последните 30 години, се наблюдава постепенно увеличаване на тази възраст до 27,5. Въпреки увеличаването на средната възраст България заедно с Румъния, Турция и Албания е сред четирите страни в Европа с най-ниска възраст на раждане в момента, като разликите между тези страни са само няколко единици след десетичната запетая.
- А има ли спад при раждаемостта сред ромската общност и какви са тенденциите там?
- Да, ромската раждаемост, а съответно и плодовитостта в ромските общности спада значително през последните години и от 2,6 в началото на прехода вече е към 2,1 деца, т.е. толкова, колкото да осигури простото възпроизводство. Тук често пъти в България има едно неразбиране на демографските процеси и се възпроизвеждат стереотипи. Ромските жени средно не раждат много повече от българските – разликата е средно около половин дете. Но ромските жени раждат на значително по-ранна възраст, т.е. процесът на възпроизводство е два пъти по-динамичен. По този начин, ако теоретично приемем, че две жени се родят едновременно и после всяка от тях има две момичета, в българското разширено семейство след 45 години ще са 3 жени, а в ромското разширено семейство ще са 8, т.е. българката все още ще е майка, докато ромката ще е прабаба с първо правнуче. Но пак казвам, това не се дължи на висока раждаемост, а на динамична раждаемост, което е съвсем различен процес.
- Има ли нещо апокалиптично в намаляването на населението ни, можем ли да говорим за демографска криза, както смятат някои експерти?
- Любопитното е, че в световен план, когато се говори за демографаска криза, се има предвид точно обратното на това, което се говори у нас – демографска криза има в Китай, Индия, Пакистан, Нигерия. Там експоненциалното нарастване на населението води до недостиг на ресурси за изхранване, до недостиг на жилища, недостиг на социални услуги и дълбока бедност, свързана с преждевременна смъртност, болести и т.н. От демографска гледна точка у нас няма демографска криза. Но има криза от гледна точка на националната идентичност – понеже намалява броят и делът на хората, говорещи български, а и от гледна точка на пазара на труда. Защото застаряването на населението увеличава дела на т.нар. зависимо население спрямо трудоспособното население в страната. Това е и причината непрекъснато да се налага да се повишава пенсионната възраст.
- Как се променя миграцията, особено сега, след като у нас се заселиха украински бежанци?
- Ох, това е много щекотлив въпрос. Заселването на хора със „сходни етноконфесионални характеристики“ е мокър политически сън на правителствата от Сакскобургготски насетне. И ето – войната в Украйна предостави уникален шанс, от февруари до средата на декември в България са влезли над 900 хил. души, търсещи международна закрила. Но сънят е едно, реалността – съвсем друго. Държавата не успя бързо и адекватно да гарантира включването на тези хора на пазара на труда – напр. чрез субсидирана заетост, не успя да осигури бърза и адекватна политика за деконцентрация, чрез социални или субсидирани жилища, а създаде гета в курортите, за да нахрани изгладнелия от пандемията туристически бранш. Нали разбирате, че в места като Слънчев бряг, Златни пясъци, Рибарица, Боровец и т.н. има само сезонна работа, няма адекватни медицински услуги, няма адекватни образователни институции. В България има недостиг на лекари. Идват украински лекари – а процедурата е такава, че чак след година и повече ще могат реално да работят. Е, как да останат? Защо да останат? И така, от почти милион, всъщност вече има малко над 50 хил. души със статут на временна закрила. Това също е сериозен проблем. Тази закрила, както се казва, „утре“ може да им бъде отнета. Те нямат траен хуманитарен или бежански статут, нищо че разговорно ги наричаме бежанци. Ситуацията в момента изглежда като в онзи виц: искаме ги, но нямаме желание.
- Завръщат ли се все повече българи от чужбина у нас или животът зад граница все още е привлекателен за някои групи?
- По отношение на българската емиграция можем да говорим за „пулсиращи диаспори“ – непрекъснато хора отиват и се връщат. Лошото е, че отиват млади хора в трудоспособна възраст, а се връщат пенсионери. Т.е. пазарът на труда пак страда. Но това ще продължава да е така, докато заплащането на труда в България, а съответно и пенсиите след това са толкова мизерни спрямо средните нива за ЕС. Няма да забравя едно интервю, което правих с жена, жертва на трудова експлоатация в чужбина, която каза: „Лошото там е по-добро от най-доброто тук“. Това е проблемът.
- Като че ли спря тенденцията от пандемията да се връщаме в селата, временен ли беше наистина този процес?
- Всъщност посланието за „връщане към селата“, което някои колеги статистици направиха в някакъв момент, беше доста непрофесионално, т.е. чиновническо. Защото хората не се „връщат в селата“, не стават „селяни“ и не започват да обработват ниви, нито отглеждат добитък. Още от 2001-2002 г. в България се наблюдава процес на т.нар. субурбанизация. Това означава, че селата около големите градове се превръщат фактически в техни предградия. Хората „отиват“ да живеят на спокойствие, но остават свързани с града и всеки ден пътуват за работа в него. А ако се замислите, в това няма нищо ново. Например софийските квартали „Красно село“, „Овча купел“, „Павлово“, „Горна баня“, „Княжево“ – всичко това някога също са били села. Повечето големи жилищни комплекси са били дори ниви и ливади.
А иначе сте права, пандемията имаше кратковременен бустерен ефект на този процес. Но вината за края на ефекта е на работодателите. Множество висококвалифицирани професии могат да се упражняват дистанционно, от вкъщи. Но за да стане това, работодателите трябва да се превъзпитат. Да се откажат от чорбаджийския си манталитет за надзор и да позволят гъвкаво работно време и дистанционна работа. Вярвам, че и това ще се случи все някога. Пандемията показа, че е възможно.
- Но възможно ли е българските села да станат по-привлекателни?
- Възможно е, но трябва изцяло да се преосмислят публичните политики. В момента в селата няма достатъчно добър достъп до качествено образование, а в повечето села изобщо отсъстват всякакви здравни услуги. Няма и добър оптичен интернет – което е условие за част от професиите, позволяващи работа дистанционно. Няма как без работа, без образование и без здравеопазване да привличате хора. Трябва из основи да се променят регионалните политики и политиките за местно развитие.
- Кой е най-сериозният ни демографски проблем - застаряването на населението, намаляването или изтичането на млади кадри навън?
- От тези трите според мен най-сериозният проблем несъмнено е емиграцията на младите жени, защото тя усилва ефекта както на застаряване на населението – поради намаляване на раждаемостта и плодовитостта, така и по отношение на пазара на труда. За да спрем емиграцията на младите жени обаче, също имаме нужда от огромни същностни реформи в публичните политики. Към момента има много голяма неравнопоставеност в условията на труд и заплащането. Жените непрекъснато се сблъскват с невидимите бариери и предразсъдъци, основани на пола, когато става дума за кариерното им развитие. Включително от жени работодатели, които предпочитат да наемат мъже вместо млади жени, защото на младите жени „им предстои да раждат“ или защото „имат малки деца, а децата боледуват и те ще отсъстват“. Докато не се промени този модел на мислене, трудно ще задържаме младите, висококвалифицирани жени в България. Но според мен България има три други много сериозни демографски проблема, свързани с младежите и децата. На първо място у нас все още има изключително висока детска смъртност, особено в няколко региона: Видин, Силистра, Сливен, Стара Загора, Монтана и Търговище. Значи има огромна нужда от целенасочени мерки за пренатални и педиатрични грижи и услуги, за здравна превенция. На второ място юношеската раждаемост в България спада спрямо времето на социализма, но все още четири от сто тийнейджърки раждат. Нещо повече, имаме ръст на детските раждания, т.е. на момичета, които са на възраст от 10 до 14 години. За това трябва да се вземат спешни мерки. Включително наказателни мерки, когато партньорите на тези момичета са пълнолетни - психологическа подкрепа; социална подкрепа; изрична образователна подкрепа и откъсване от семейната среда, ако тя спира момичето от училище, защото има бебе. И превенция. Крайно време е да се въведе ранно здравно образование в училищата и ранно гражданско образование. Те са не по-малко важни от уроците по химия и история например. Те дават на децата житейски умения, не само знания. И на последно място, но не и по значение, трябва кажем, че през последните 10 години в България се наблюдава трайна тенденция за увеличаване на узаконените детски бракове, т.е. все повече са случаите, в които прокурори са допуснали брак на момичета под 18 г. Преди пандемията бяхме постигнали тригодишен пик от по почти 620 момичета годишно. Много, много сериозен проблем за цялото ни общество е това! Особено защото в България няма закон за еманципацията – т.е. няма механизъм, който да ги признае за „технически пълнолетни“ преди 18 г. и те де факто се превръщат в робини на мъжете си или на свекървите.
Това е той:
Алексей Пампоров е доцент в Института по философия и социология при БАН
Магистър е по културология (2001) и доктор по социология (2006)
Специализира демография в института „Макс Планк“ (Рощок, Германия) през 2002-2003 г.
Чете лекции по социология на семейството и антропологическа демография в СУ и демография и публични политики в ПУ
Яна Йорданова
