П реди години, когато изригна националистично обагрения скандал около делото „Спаска Митрова“, българи и македонци се хванаха за гушите – буквално. Покрай частен спор между Спаска, която вече е покойна, и нейния бивш съпруг – сърбин, за попечителство на детето, се развихри международен скандал. Нашето МВнР до такава степен се вживя в делото, че обяви, че от неговия ход ще зависи оценката за напредък за присъединяване на Македония към ЕС. Най-вкусното заглавие на коментар, на което попаднах в онези дни, беше на македонския вестник „Дневник“: „Татко Србин, маjка Бугарка, бебето со македонска судбина.“
Македонска съдба
„Македонска судбина“ е нещо, което е с такъв дълбок контекст, че само ние на Балканите можем да го разберем: сърбите – със злоба, гърците – с надменност, българите – с болка, а македонците – с отчаяние. Контрата е при нас – българите и македонците.
България е първата държава в света, признала независима македонска държава, и остана последната страна в Европа, която слага контра за влизането й в Европейския съюз.
Във вторник рано сутринта премиерът Кирил Петков тръгва към Скопие, за да разреши въпроса по харвардски – самоуверен, усмихнат и добронамерен като инвестиционен банкер от „Лемън брадърс“. Шумът, който се вдига покрай визитата на лидера на „Продължаваме промяната“ край Вардар, е сравним с посещението на Бойко Борисов през август 2017 г., когато бе подписан Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония.
Сравним е донякъде, защото онази визита приключи с някакъв резултат и сравним, защото полетът на Петков е пряко свързан с дефектите на подписания договор.
На 14 февруари ще се навършат четири години, откакто той влезе в сила – тогава бе ратифициран от българския парламент. Четири години по-късно приятелството е химера, добросъседството е пожелание, а сътрудничеството се ограничава в безплодни визити и фалшиви разговори.
Притиснато от обстоятелствата, правителството на Борисов подписа договора, в който единственото приятелско нещо бяха пожеланията. Между България и Република Северна Македония има един-единствен проблем – прочитът на историята и нищо друго. Това е горещият картоф, който нито тук, нито там могат да извадят с голи ръце от жарта. Ако този въпрос се реши, всички останали проблеми ще се решат – и жп линията между двете страни, и езикът на омразата ще изчезне, и пропагандата ще изчезне.
Машината на Тито
Темата е изключително чувствителна и в двете държави, защото каквото и да си говорим, във вените ни тече една кръв. Реалностите обаче са такива – живеем в две различни, безспорно признати от целия свят държави. Македонският език е признат от целия свят и с половин уста от България. А ако искаме да продължим напред, трябва да стъпим върху реалностите, а най-голямата реалност е, че югославската пропаганда и репресивна машина е свършила непоправими щети, българската глупост – също (македонизация на Пирин, измислени теории, че не сме славяни, обръщане на гръб на българите в Югославия и пр.).
Тито с неговата репресивна машина създаде нова идентичност, за да изкорени всичко, в което присъства понятието българско. Днес тази нова идентичност е реалност. България така и не съобщи на Европа какъв е проблемът. Не направи кампания, не насърчи дипломацията, не направи конференции, не сложи темата на дневен ред в ЕС. В политиката не можеш да се правиш на добрия батко, трябва да отстояваш себе си – това буди уважение и справедливост.
И ето го абсурда днес: Македония се ужасява да не би България да посегне на нейната идентичност. България е в потрес от същото – Македония да не открадне българската идентичност. Този резултат е вследствие на мълчанието, на тридесетгодишно мълчание, само и само да не говорим за открито за проблема, създаден от Тито. Би било просто: „България признава македонската идентичност и език. Македония признава общите корени и история до 1944 година“. Но няма да стане.
Добри пожелания
Защо пътува Кирил Петков към Скопие? В деня, в който обяви своето посещение в РС Македония, още не беше гласувано правителството на бъдещия премиер Димитър Ковачевски. То не е гласувано и сега (неделя, 18 часа) и прибързаността изглежда несериозна. Когато Петков кацне на летището в Петровац, вероятно вече ще има с кого да разговаря, но въпросът е за какво ще си говорят с Ковачевски, след като той няма да има мандат да говори за нищо друго освен за пожелания? България има подписан договор, който не се изпълнява от македонската страна. България има ясна позиция, гласувана от всички политически партии в парламента, при това единодушно. Македонската страна има аналогични и антагонистични на нашата позиция решения.
Може ли новият македонски премиер да обещае промени в законите на РСМ, така че да отговарят на европейските изисквания? Съмнявам се. Най-вероятно ще чуем приканване към добросъседство и реализъм, като в случая реализъм ще означава замитане на темата под масата. Най-вероятно Скопие ще декларира, че няма никакви териториални претенции към България, няма претенции към етническо македонско малцинство в България и да обещае да добави българския етнос към държавотворните народи в конституцията... ама след време. Защото това е сложен процес, ще кажат. Ние най-вероятно ще се съгласим.
Емил Спахийски
