На 29 ноември дългоочакваният документален филм за алпиниста Боян Петров - "Отново съм тук", ще направи премиера в кино „Люмиер“, а след това ще тръгне и по кината. Лентата на режисьорката, продуцент и сценарист Поли Генчева проследява живота на Боян от дните след тежката катастрофа в Кресненското дефиле до опита му да изкачи Шиша Пангма, където той изчезва завинаги. Въпреки безпрецедентната спасителна акция алпинистът така и не беше открит. Неговата съдба, постиженията му продължават да вълнуват не само алпинистката общност у нас. За пътя на този невероятен кинодокумент ексклузивно разговаряме с режисьорката Поли Генчева.
- Поли, какво те мотивира да се захванеш с „Отново съм тук“?
- Мисля, че цял живот съм искала да се занимавам с кино, защото от дете умеех да виждам всичко в образи и непрекъснато прожектирах разни истории в главата си. Трябваха ми обаче няколко години, за да осъзная това свое съкровено желание и по-конкретно, че искам да се занимавам с режисура и зад камера, не пред нея. Бях завършила право в СУ и се занимавах няколко години в тази област, но тя не ми носеше никаква радост. Затова реших да започна отначало и се записах да уча режисура в НБУ. Имах огромния късмет да попадна в класа на проф. Георги Дюлгеров. Той беше човекът, който ми каза „Скачай“, и аз скочих. Заснех първия си късометражен филм с Асен Блатечки и прекрасния тогава 6-годишен Боян (Арбов).
Представа си нямах какво правя, но магията се случваше пред мен и аз само я направлявах. Оттогава не съм спирала да скачам в дълбокото или високото и неизвестното и това е вероятно най-хубавото на това призвание.
Когато видях за първи път Боян в някакво интервю, знаех, че искам да направя филм за него. Започнах да го виждам в главата си, целия сюжет и даже кадри. Животът ми и средата ми към онзи момент бяха коренно различни, не бяха моите, но аз знаех какво ме пали и бях сигурна, че мога и имам силата да се справя. Боян ми повярва, без да ме познава, и ми се довери. За мен това беше всичко.
- Как се работеше с него?
- С Боян имахме много общи черти и винаги беше много забавно да се работи с него. Подозирам заради вродения му режисьорски талант (баща му е бил куклен режисьор) и силния афинитет да си контролира сам нещата. Аз го разбирах прекрасно и знаех, че животът му го е изградил така, и го харесвах и уважавах именно заради това. Със съжаление мога да кажа, че през този период, докато го снимахме, не го познавах толкова добре. Опознах го постфактум (не искам да кажа още постмортем).
За мен като човек, който силно цени границите и личното си пространство, това да навляза „с ботушите“ и с камера в ръка във вселената на друг и да я обследвам, ми се струваше варварско. Затова с Краси (операторът на филма Красимир Андонов) решихме да следваме Боян докъдето и както той ни допуска, с неговото темпо. Но Боян откликваше с лекота. И вътрешното ми усещане беше, че той искаше да разкрие онази част от него, която си беше само неговата, на вълка единак, която не беше за пред камерите.
Усещах го, че е готов за това, но не го натисках, оставях го да има сигурността, че той води и решава докъде да ни допусне. Работата с актьорите винаги ми е била най-любимата част от това призвание, но с реален герой от такъв калибър се срещах за първи път до този момент.
Опознах Боян, смея да твърдя, истински, след като го отне планината. Опознах го, след като потънах в него и в неговия живот, след като го видях през очите на неговите роднини, приятели, другари от експедициите. Толкова много хора от толкова различни краища на света се оказа, че са го срещали и са се докосвали до него. Начинът, по който всички те откликваха и се включваха във филма и със спомените си, и това дълбоко уважение, което хранеха към Нашия Боян, ме изпълваше с такава невероятна гордост и радост. Беше зашеметяващо, помня, че всеки път ни трябваха няколко дни на мен и на Краси да смелим емоционално чутото възхищение за Боян.
- Какъв човек беше Боян? Какъв е той в твоите спомени?
- Боян беше маниакално подреден, стриктен и педантичен. Много харесвах и продължавам да харесвам това в него. Беше идеалист. Чист. С много светла душа. Почти не срещам такива хора вече. Беше зверски упорит. Бих казала самотен. Това отново го дооткрих впоследствие. Беше прекалено добър и понякога ми се струваше, че не може да каже „не!“. Приживе му се ядосвах заради прекаленото преекспониране в медиите и че се повтаря и му го казвах. Впоследствие му се ядосвах, че го няма. Продължавам да се ядосвам за това. Непрекъснато имам усещането, че мога да се обърна и да го видя. Обръщам се, обаче го няма. И си казвам, ако аз чувствам така липсата му, как ли са хората, които цял живот са били до него... Невъзможно е да не ти липсва…
- Каква беше мисията на Боян?
- Много време ми отне да разсъждавам защо Боян си тръгна без време. Впоследствие осъзнах, че той всъщност е изпълнил мисията си. Мисията му беше да вдъхновява. Той вдъхновяваше България. Ще прозвучи налудничаво, но ще го кажа. Мисията на Боян беше към България и смятам, че той я изпълни. Всички помним какъв шок, какво истинско вълнение и състрадание събуди неговото изчезване сред всички българи.
Това беше тема, която измести всички останали злободневни теми от ежедневието, измести злобата, ние всички бяхме сплотени, спотаени, тъжни, шокирани, някак смирени. Неговата безвременна гибел успя за кратко време да събуди и дори, бих казала, да лекува сърдечната чакра на българите, върху която смятам има още много да се работи. Но Боян с неговото изчезване успя за кратко да сътвори такава емоционална буря в душите на почти цяла България, успя да ни събуди и ще продължава да го прави. Дори и за кратко.
Това да ни събуди и да лекува генетичната ни сърдечна чакра, е дълъг процес на изцеление и на нас ще ни трябва още доста време, както и няколко поколения да се сменят… Но мисля, че Боян изпълни мисията си по впечатляващ начин. И дори изчезването му беше в „точния момент“. Когато беше на върха. Ако ги говореше всички тези неща тук, долу, от равнината, нямаше никакъв шанс да бъде чут, трябваше да ни разтърси…
Мисията му беше да вдъхновява и да събужда. И той я изпълни на 100 процента. От нас зависи да я довършим.
- Ти самата също се врече на алпинизма след срещата си с Боян. Какво е чувството, кое обичате най-много в това преживяване?
- Когато се запознах с Боян през 2016 година и му предложих идеята си за филм, в който ние да го снимаме как се възстановява от катастрофата и качва Еверест, докато го следваме навсякъде с камерата, аз понятие си нямах нито от алпинизъм и изкачвания, нито от свързаната с това подготовка, да не говорим, че мразех студа. Боян ни направи програма на мен и на Краси и към онзи момент ние натрупахме някаква елементарна база.
След като Боян изчезна завинаги на Шиша Пангма, аз се озовах в пълна мъгла накъде да поемем с филма. Първите месеци бяха най-трудни, защото не можех дори да погледна към Витоша и да я свържа с него. Един ден, докато се движех с колата, чух песен на Миро, която започваше със стиха „Гледаш ли към мен…“ Тогава погледнах и видях, че планината е там и ме чака да довърша започнатото.
И аз отново скочих. Потънах в историята и живота на Боян. Започнах да го търся и да го откривам. Беше въпрос на време да тръгна по стъпките му в планината, за да го усетя още по-силно. Мисля, че всеки един актьор би разпознал това потъване, за което говоря. За мен да подредя пъзела с историята и личността на Боян, се оказа много дълъг процес, път, който ме трансформира на много нива. Всичко беше свързано и беше част от нещо по-мащабно. Всяко събитие в историята ни и всеки човек от нея водеше към следващия и всичко имаше огромно значение.
Дори и това, че се качих на Елбрус и Аконкагуа в рамките на няколко месеца, беше също част от този пъзел, защото това ме отведе до нови герои, теми, усещания и разбиране за Боян. Мога да кажа, че историята на Боян сама се разкриваше и подреждаше пред нас.
Със сигурност усещането да си поставя цел, връх, да се подготвя, да се стремя ежедневно към нея и да я изпълня е най-смисленото ми и пълноценно състояние и като човек, и като активно занимаваща се със спорт, и като режисьор.
- Как успя да излезеш от образа на Боян и изобщо може ли този филм да свърши?
- Една страст можеш да я замениш само с друга, в моя случай спасението дойде от адреналина от високите скорости и мириса на бензин. Нещо, което бях снимала и докато работех с Боян, което бях оставила в миналото и което много ми липсваше. Това ме измъкна и ме центрира.
- Кое е най-силното, което усети от Боян по време на процеса на заснемане и работа по филма? Кой от героите ви впечатли най-много?
- Това, което ме шокираше непрекъснато и което усещах Боян да носи в себе си, беше неговата самота. Всичките му занимания и цели бяха много самотни. Това ме караше да изпитвам много и противоречиви чувства и същевременно го разбирах прекрасно, защото и аз самата съм такава. Силният индивидуализъм има своите положителни черти, но той винаги те обрича да се чувстваш сам и това понякога може много да тежи.
Всичките ни герои във филма откликваха по невероятен начин за Боян и ние отново го преоткривахме през техните очи и спомени. Помня след първата ни среща с Александър и със Сергей Бершов в Киев - те са последните свидетели на Боян, бяхме шокирани и дълбоко емоционално разтърсени. Техният разказ ме мотивира най-силно да продължа напред и да разкажа всичко. Мисля, че най-емоционалната ми среща беше с Тея, дъщерята на Боян. Чаках я да се случи и да порасне близо 2 години, не можех да си представя какво й е било на нея, а когато се видяхме, го усетих. Тази неописуема болка от загубата. Същото се случи и когато се срещнахме със сестра му Александра и роднините му от Перущица. А дядо му Боян по време на снимките беше на 94 г., той вярваше до последно, че докато завършим филма, Боян ще се върне. И мисля, оказа се прав.
Дядо Боян си отиде от този свят преди месец и вярвам, че двамата с внука си са заедно на по-хубаво място.
Емил Спахийски
