Н орберт Нахтвайх е един от първите източногермански футболисти, избягали на Запад. Играл е за Айнтрахт Франкфурт и за Байерн Мюнхен (вкл. и в двата мача на баварците за КЕШ през сезон 1987/88 срещу ЦСКА – 1:0 и 4:0, бел. ред.).
Едва много по-късно научава, че източногерманската тайна полиция Щази го следи и на Запад, пише в обширен очерк за DER SPIEGEL спортният редактор на реномираното издание Петер Аренс.
Други са избягали на Запад по политически причини. Норберт Нахтвайх избяга заради цветовете.
През 1975 г., когато е на 18 години, той е поканен в младежкия национален отбор на ГДР за турнир в Швейцария.
Чистото синьо небе, зелените ливади, блестящото бяло на планинските върхове - Нахтвайх се оглежда, попива всичко и вече знае: И аз искам това!
„Тук всичко беше изпълнено с цветове, а там, където бяхме, всичко беше мрачно и сиво“, спомня си той.
„Там“, това е Мансфелдер Ланд, неговият дом в Саксония-Анхалт, и град Хале, неговият футболен дом. Живот в 50 нюанса сиво.
„Тук всичко е толкова красиво и цветно“, пее Нина Хаген, която също е напуснала ГДР и се е отправила на Запад.
Тя го изпява шеговито, но Нахтвайх говореше сериозно. Една година след посещението си в Швейцария той бяга.
Започва голямото му приключение в цветния свят.
Между два свята
Приключение - така самият Нахтвайх нарича живота си.
Приключение, което среща момчето от Полебен, с население 1000 души, с Ули Хьонес, с Диего Марадона, с Франц Бекенбауер, със Зинедин Зидан.
И тъй като приключенските истории трябва да се разказват, сега Нахтвайх е написал книга за живота си заедно с журналиста Матиас Либинг. Тя се нарича „Между два свята“. Западният свят и Източният свят.
Само оптимисти могат да твърдят, че сега те са един свят.
Нахтвайх е вече на 67 години, седи в обичайното си кафене в малкото градче Лидербах край Франкфурт и разбърква латето си.
Какво трябва да се добави в една история за Запада и Изтока? Че става дума за Франкфурт на Майн, а не Франкфурт на Одер (в бившата Източна Германия - ГДР).
Дори и сега няма и грам излишна мазнина, светлорусата грива, която го правеше разпознаваем навсякъде, вече е изчезнала, но всъщност изглежда по-здрав, отколкото в по-късните дни на футболната си кариера.
Четирикратен шампион с Байерн
Това е кариера, каквато малцина са имали: четирикратен шампион на Германия с Байерн Мюнхен, трикратен носител на купата, носител на европейската купа с Айнтрахт Франкфурт.
И все пак биографът му Либинг го нарича „един от забравените футболисти на осемдесетте години“.
Когато преди няколко седмици Нахтвайх седеше във фоайето на хотела в Лайпциг, на съседната маса седяха двама футболисти от г остуващия Аугсбург; те имаха гостуване на РБ Лайпциг. Никой от тях не беше чувал името Нахтвайх.
А беше време, когато всеки футболен фен знаеше името му. През ноември 1976 г. 19-годишният Норберт Нахтвайх за първи път попада на първите страници на западната преса.
Заедно със съотборника си Юрген Пал той напуска младежния национален отбор на Източна Германия до 21 г. по време на гостуване в Турция.
Изкушението е голямо, не на последно място и защото в приключението роля играе и ориенталски пазар: като от история за хиляда и една нощ.
Нахтвайх и Пал мечтаят за Бундеслигата, когато са млади. „Винаги сме я гледали, за нас това беше най-силната лига в света, само ъглите на камерата, всичко изглеждаше много по-бързо и модерно“, казва Нахтвайх: „Бундеслигата беше като филмите.“
Надеждата е била в даден момент и той да бъде герой на екрана.
Но дали това беше причината да избягам? „Винаги съм имал голяма уста и съм казвал на Юрген, че един ден ще го направя, а когато дойде моментът, не можех да се оттегля.“
В бара с един тих американец
Моментът е дошъл, когато през ноември 1976 г. отборът на ГДР до 21 г. пребивава в Бурса, Турция.
Вечерта в бара на хотела Пал се заговаря с един американец. Нахтвайх стоял до него и не разбирал нито дума, защото почти не говорел английски.
От друга страна, Пал „винаги е бил интелектуалец; днес вероятно бихте казали: теоретик на конспирацията“.
Сега Юрген Пал живее в Парагвай, откъдето изпраща дълги текстове по Facebook за това колко корумпирана е политиката. „Но ако Юрген не беше толкова решителен, нямаше да го направя тогава“, убеден е Нахтвайх.
Късно вечерта американецът кани двамата в стаята си, но служителите към отбора на ГДР не забелязват това.
Мъжът слага бутилка на масата и Нахтвайх пие уиски за първи път в живота си.
Разговарят за това какво би било да живееш в Златния Запад. Всичко е толкова примамливо - уискито, странните ухания в Турция, възможността.
Пал и Нахтвайх се споглеждат и решават: Ще го направим. Ще се справим.
Това трябва да стане на следващия ден в Истанбул. Отборът им има два часа свободно време за пазар, преди да се прибере в сивия Източен Берлин.
Пал и Нахтвайх взимат такси, но приятелят им Буркхард Пингел, когото те искат да убедят да дойде с тях, се отказва в последния момент.
Така двамата отиват в хотела, който американецът им е дал като адрес и където ги чака.
Загадъчният мистър Смит
Непознатият ги отвежда първо в консулството на САЩ, след това в германското консулство, след което повече не го виждат.
До ден днешен Нахтвайх няма представа каква роля е изиграл той. „Името му беше Смит, не знам нищо друго.“
Следват часове на разпит от турските власти. „Все още си спомням един агент от тайните служби с огромни мустаци“, казва Нахтвейх.
„Той пушеше толкова много, че не можеше да се види нищо в стаята освен цигарения дим!“
Американски агент на име Смит, агент на турските тайни служби с мустаци, задимена стая за разпити: Джон льо Каре вероятно би отказал да включи подобно нещо в някой от шпионските си трилъри - твърде много клишета.
После се прехвърлят насам-натам между различните служби и власти, Пал и Нахтвейх са блокирани в Истанбул в продължение на дни.
Те са толкова отегчени, че се измъкват от консулството и излизат на разходка из града: Мостът Галата, площад „Таксим“, Хагия София.
Никой от тях дори и не се замисля, че така се поднасят буквално на сребърен поднос за органите за сигурност на ГДР.
Много години по-късно Нахтвайх се чуди защо Щази не е използвала възможността в онези дни.
И едва наскоро прозрял. Нахтвайх и Пал избягали на 16 ноември, в същия ден, в който ГДР експулсирала автора на песни Волф Бирман.
Заради него в следващите Щази вероятно е имала достатъчно работа; при тези обстоятелства двама млади футболисти от Хале ан дер Заале може да се изплъзнат от радара.
Три дни по-рано, на концерт в спортната зала в Кьолн, който властта на ГДР използва като повод да го експулсира от социалистическата република, Бирман изпял: „Искам да видя още малко повече синьо, да направя още няколко обиколки и чак тогава да гушна букета“.
The Sweet и Mott the Hoople
Нахтвайх никога не е бил фен на Бирман и неговата музика, той е харесвал повече The Sweet и Mott the Hoople, веселия рок на седемдесетте години, при който не е трябвало много да му мислиш, а просто да започнеш да танцуваш.
Но да видиш малко повече синьо и да пообиколиш още малко, това е, което Норберт Нахтвайх също е искал.
„Бягството на Нахтвайх и Пал не беше допълнителна мотивация за нас, но ни показа, че това е възможно“, казва Дирк Шлегел.
В тази октомврийска вечер в Котбус той седи пред 50 гости и трябва да разкаже какво е било тогава да си футболист, избягал на Запад.
Събитието се провежда в бившия затвор в Котбус, където Щази е затваряла хора, които са изразявали различно мнение; днес това е мемориално място.
Килиите изглеждат по същия начин, както преди - ужасяващо място. Подходящо място за репортаж за Щази и футбола.
Гьотц и Шлегел бягат през Белград
Шлегел и неговият съотборник от Динамо Берлин Фалко Гьотц бягат през 1983 г., като също се възползват от престоя си в чужбина.
Те успяват да избягат през Белград и Загреб (бивша Югославия).
Тъй като имат роднини на Запад, на двамата е отказан достъп до спортно училище, когато са тийнейджъри в ГДР.
„Знаех, че ако искам да поема контрол над живота си, мога да го направя само на Запад“, казва Шлегел.
За разлика от Нахтвайх и Пал, Шлегел и Гьотц са планирали бягството си. Знаели са, че бягство на футболист от Динамо, любимия отбор на шефа на Щази Ерих Милке, е особено опасна и деликатна мисия.
През 1979 г. футболистът от Динамо Лутц Айгендорф бяга на Запад, но след това умишлено търси публичност, за да атакува системата на ГДР; за политическото списание „Контраст“ той застава пред Берлинската стена и осъжда режима.
На стадионите в ГДР смели фенове скандират „Къде е Айгендорф?“, когато отборът им играе срещу омразния Динамо Берлин.
През март 1983 г., малко преди Фалко Гьотц и Дирк Шлегел да успеят да избягат, Айгендорф загива при мистериозни обстоятелства в автомобилна катастрофа.
Тайната полиция на ГДР не го изпуска от поглед
Нахтвайх не е единственият, който и до днес е убеден, че Щази го е ликвидирала.
„Това беше и урок за нас - да не казваме нищо политическо на публични места след бягството ни, да нямаме нищо общо с таблоидите, да не казваме нищо срещу ГДР“, казва Фалко Гьотц по телефона.
И защо да го правят? „Имахме привилегирован живот“, отчита Шлегел. Те са били на път да станат национални играчи на ГДР. Получаваха кола, няколко хиляди (източногермански) марки заплата, телефон, може би дори къща.
Нахтвайх казва: „Никога не съм злословил за ГДР, ценя образованието, което получих там, и имам за какво да им благодаря.“
Той, Фалко Гьотц и Дирк Шлегел не са били политически лица или членове на опозицията.
Но са били млади и са имали мечти. В страна, в която старци можеха да решават кой може да учи в спортно училище и кой не, това беше достатъчна причина да избягат.
Подобно на Шлегел, Фалко Гьотц, по-късно носител на европейска купа с Байер Леверкузен, шампион на Турция с Галатасарай и треньор в Бундеслигата, се озовава на Запад в Байер Леверкузен.
Клубът се грижи за двамата от самото начало, като им осигурява работа в магазина на Байер, докато се прилага стандартната по онова време наказателна забрана за спорт след бягство.
„С Нахтвайх и Пал може би е било малко по-различно, те седяха в центъра на Франкфурт и всяка вечер имаха избор: да гледаме ли дванадесет видеокасети подред, или да излезем вечерта?“ Повечето пъти решението беше лесно.
Нахтвайх и Пал трябваше да изкарат 14 месеца във Франкфурт, преди най-накрая да започнат да играят като професионалисти в Бундеслигата с Айнтрахт.
Те се поддържаха във форма с тренировки, през уикенда играеха срещу аматьорски отбори в Хесенлигата - а иначе се наслаждаваха на новия си живот.
Видяха по-син живот, пообиколиха: „Бяхме на 19 години, разбира се, че излязохме из града, всеки би го направил“.
"Нощната пеперуда" и нощните забавления
Нахтвайх и Пал опознават нощния живот на Франкфурт, алкохола, клубовете, жените и скоро Нахтвайх вече си има и подходящ прякор: „Нощна пеперуда“, както го кръщава по онова време намръщеният треньор на Айнтрахт Гюла Лорант, който казва пред SPIEGEL: „Нощната пеперуда“ познава по-добре (района на) централната гара, където тичат двукраките коне, отколкото футболния терен.“
Тогава футболът е бил различен от този днес. Професионалистите празнуваха в центъра на града, това беше напълно нормално, шампанското се лееше в баровете: „Заксенхаузен, боулинг залата в кулата Хенингер, а след това продължихме напред“, спомня си Нахтвайх.
След всяка тренировка има опашка пред сешоара: професионалните футболисти отделят време да изсушат косите си, преди да излязат на нощната писта.
Нападателят на Айнтрахт Рони Борхерс скоро става известен като „Диско Рони“. Вестниците тогава дори не смятат, че си струва да се съобщава, ако футболист се появи в публичен дом през нощта.
Професионалистите се държали като попзвезди, без да са такива. Днес е обратното.
Грабовски, Хьолценбайн, Никел
В края на 70-те години на миналия век Айнтрахт Франкфурт е страхотен отбор: Юрген Грабовски и Бернд Хьолценбайн, двама от световните шампиони през 1974 г., определяха темпото, с тях блестеше и Бернд Никел, който имаше такъв усет за топката, че през кариерата си в Бундеслигата успя да превърне в голове свои ъглови удари от четирите флагчета на корнер на терена.
Нахтвайх няма представа дали ще може да се наложи като футболист от ГДР, докато не завършва първата си тренировка по бягане със звездите от Запада.
„Пресякох първи финалната линия с такава разлика, че можех да си поръчам още един братвурст, преди вторият най-накрая да пристигне.“
В този момент той вече знае, че ще успее в Бундеслигата.
„Въз основа на потенциала ни трябваше да станем шампиони“, казва Нахтвайх, но тогава се е появил и изразът за Айнтрахт: „капризната дива от Майн“.
Играхме блестящо срещу Байерн Мюнхен, „но седмица след това у дома срещу Бохум пред 10 000 зрители играхме като боклуци и загубихме“.
В крайна сметка те печелят Купата на УЕФА през 1980 г. във финала срещу Борусия Мьонхенгладбах.
Малко след това Ули Хьонес поискал да се срещне с него. Мениджърът на Байерн завлече Нахтвайх първо в ресторанта за деликатеси „Кефер“, а след това в къщата на президента на Байерн на езерото Аммерзее, при Вили О. Хофман, известен като Вили Шампанското.
Нахтвайх си казва: Ето какъв е великият Байерн. И подписва.
Когато през 1976 г. двамата с Пал току-що бяха пристигнали на Запад, властите бяха организирали обиколка на стадиона за двамата.
На Олимпийския стадион в Мюнхен Байерн играеше на финала за Междуконтиненталната (клубна) купа срещу бразилския Крузейро Бело Оризонте (отбора на оригиналния Роналдо – Феномена, бел. Ред.).
Нахтвайх седнал на трибуните, видял Франц Бекенбауер и Герд Мюлер и си помислил: „Ето ни и нас, малките източногерманци, които седим в големия Мюнхен.“
Пет години по-късно той, малкият източногерманец, пристига в Мюнхен.
В кариерата си Нахтвайх изиграва 325 мача в Бундеслигата и прекарва 48 от своите 67 години на Запад.
След края на футболната си кариера той се опитва да ръководи магазин за обувки в Кайзерслаутерн, а по-късно работи 20 години във футболната школа на клубната легенда Шарли Кербел в Айнтрахт.
И все пак продължава да казва за себе си, че е „източногерманец“.
В Бундеслигата „винаги съм се чувствал като представител на ГДР, като посланик на висшата лига на ГДР в Бундеслигата“.
Спекулации за националния отбор
Когато през 1990 г. се появяват спекулации дали Нахтвайх не би могъл да играе за западногерманския национален отбор на Световното първенство по футбол в Италия - говори се, че селекционерът на отбора Франц Бекенбауер се е интересувал от това - самият Нахтвайх ги потушава още в зародиш.
Той казва, че това му се е сторило странно. Вместо това предложил да играе за последните мачове на националния отбор на ГДР през 1990 г., което на свой ред се сторило странно на старите му другари. Между двата свята.
Нахтвайх играе за Байерн Мюнхен в продължение на седем години, с Паул Брайтнер, с Карл-Хайнц Румениге и също с младия Лотар Матеус.
„Когато дойде при нас, винаги го наричахме „бебето“, беше още много вдетинен, винаги почти плачеше, присмивахме му се глупашки“.
Нахтвайх обаче трябваше да научи Байерн как да празнува. Ули Хьонес го обявява за „нашия мениджър по забавленията“ - не е известно дали това е било комплимент.
Когато Байерн играеше във Франкфурт, Нахтвайх използваше старите си контакти в развлекателния квартал и заедно със съквартиранта си Клаус Аугенталер дори получи разрешение да пуши в автобуса на отбора.
Но той имал и достатъчно поводи да празнува с Байерн, печелейки една след друга шампионски титли.
В Купата на европейските шампиони обаче това никога не било достатъчно.
Веднъж Байерн играе срещу Наполи в Купата на УЕФА. Тяхната суперзвезда Диего Марадона загрявал на Олимпийския стадион, като жонглирал с топката по невиждан дотогава начин.
Нахтвайх само стоял изумен. След това позволил на Марадона да вкара два гола за Наполи с два лоши паса.
От досието му в Щази го побиват тръпки
По онова време той не мисли много за ГДР, а още по-малко за Щази.
Нахтвайх разбрал, че те са разузнавали къщата му във Франкфурт и са документирали подробно маршрута му до тренировките, едва когато десетилетия по-късно се осмелил да погледне в разсекретените досиета на Щази.
Винаги отхвърлял мисълта: „Смятах, че не могат да ми кажат много за мен“. Но също така казва: „Нямаше да мога да живея тогава, ако непрекъснато мислех за Щази, ако винаги се оглеждах, когато някой се изкашля.“
Фалко Гьотц казва нещо подобно: „По онова време е имало много младежко безразсъдство“.
„По онова време не можех да си представя какво наистина е правила Щази“.
Агентите на Щази също така документират и наблюдават апартаментите на Гьотц и Шлегел в Леверкузен.
От досиетата не може да се каже дали са обмисляни варианти за отвличане на футболистите и връщането им в ГДР.
В случая с Нахтвайх обаче в досиетата на Щази има едно изречение от времето, когато е бил във Франкфурт: „Куриерът вече е пропътувал маршрута, за да може пакетът да бъде занесен безопасно у дома“.
Нахтвайх казва: „От това ме побиха тръпки по гърба.“
Спортният историк Рене Визе е изследвал източногерманския футбол и влиянието на държавата върху него.
Визе казва, че операциите на Щази по репатриране на футболисти от Запада са били „съвсем реалистичен сценарий“.
Той посещава събития, лекции и четения заедно с Нахтвайх; често ходят и в училищата.
Визе казва, че Нахтвайх е подходил към бягството си „сравнително наивно“, „без да мисли за утрешния ден“. Именно това безгрижно отношение му помага много.
Нахтвайх преживява падането на Берлинската стена в Кан, където играе от лятото на 1989 г.
Има къща с басейн и вълшебна гледка към Лазурния бряг. Тренира с един кльощав младеж, който Нахтвайх помни оттогава като вечно уморен, но добър в изпълнението на свободни удари.
Младежът се казвал Зинедин Зидан и по-късно станал световна футболна звезда.
Обратно на Изток със скъпа кола... на скрап
Когато Нахтвайх се завръща у дома за първи път след падането на Берлинската стена, той се придвижва със скъп Range Rover.
В края на краищата било важно да покаже какво е постигнало момчето от областта Мансфелд на Запад.
Когато поканил роднините си на разходка, управлението на автомобила излязло извън контрол на черен път, блъснал се в дърво и спрял.
По чудо всички останали невредими.
Скъпият западен автомобил - купчина скрап на черен път в Саксония-Анхалт.
Ако в този момент там е имало фотограф, той е можел да направи символична снимка на цяла Германия.
