Г-жо Дапкунаите, какво ви води в България точно сега?
Както казах на служителката на летището, когато ме запита „Каква е причината за вашето посещение?“, тук съм, за да гледам едно уникално представление в Народния театър „Иван Вазов“. Става дума за една пиеса, „Нора“, поставена от мой голям приятел, режисьора Тимофей Кулябин, в театъра на един друг мой приятел, директора Васил Василев. С Васил се срещнахме в Москва и в Рига.
Какво е усещането да сте у нас?
Идвам за пръв път, а чувството е сякаш много пъти съм била в този театър. Нямаше как да не дойда, след като толкова много мои любими хора поставят представление от такъв мащаб. И трябва да ви кажа, че „Нора“ на Роман Должанский, поставена от Кулябин, е наистина нещо отвъд очакванията ми. Повярвайте ми, гледала съм много постановки по целия свят, но тази „Нора“ в София ме порази. Не съм вярвала, че можеш да преобразиш едно сравнително класическо произведение в толкова модерно, съвременно, комуникативно произведение на изкуството. Всички ние говорим за модерните технологии, как те се отразяват на живота ни, как днес общуваме повече чрез телефоните, отколкото реално физически. И ето, това представление ни показва това именно чрез активно използване на модерни технологии. Сцената де факто има два плана – един реален и един, в който актьорите общуват чрез чат по телефона. За мен „Нора“ е най-добрата моментна снимка на съвременното общество, на съвременното човечество.
За пръв път ли виждате такъв технологичен подход?
Не, но за пръв път виждам той да бъде приложен толкова точно, ефективно и истинско. А за мен изкуството трябва да бъде истинско. А актьорите (б.р. - Иван Юруков, Радина Кърджилова, Ана Пападопулу, Дарин Ангелов, Илиана Коджабашева, Василена Винченцо, Надя Керанова, Жаклин Даскалова, Димитър Николов, Благовест Благоев, Зафир Раджаб) са просто невероятни. Изглеждат сякаш правят всичко без усилие, но като професионалист аз знам какъв подвиг е това.
Какво знаехте досега за българския театър?
Не много, ако трябва да съм честна. Познавам обаче един от най-добрите ви режисьори, Явор Гърдев, с когото съм работила и който поставяше пиеси в Театъра на нациите преди началото на войната. Гледала съм негови постановки. Той е велик режисьор.
С Том Круз в сцена от Мисията невъзможна (1996).
Сега отпътувате, но скоро ще се завърнете, нали?
Да, да се надяваме. Следващата ми визита трябва да е през февруари 2023 г. Конкретната дата е 16 февруари, както и 17-и и 18-и. А причината е, че заедно с великия Джон Малкович ще играем в друго представление, поставено от Тимофей Кулябин. Едно представление на френския драматург Бернар-Мари Колтес от 1985 г. с прекрасното име „В самотата на памуковите полета“.
Вие вече имате опит с тази постановка. Какви са впечатленията ви досега?
Да, стартирахме представленията през юни в Рига. Успехът е безспорен. Самият директор Васил Василев е признак за това, защото причината да сме тук е това, че той лично се впечатли от пиесата и ни покани да дойдем. В момента подготвяме старта на световното турне на „Полетата“ и искрено се радвам, че софийската публика ще бъде сред тези, които ще имат възможност да ни гледат на живо.
Доколко добре познавате великия си сценичен партньор в тази пиеса?
Джон Малкович е актьорът, с когото съм работила най-много през живота си. Същото важи и в обратна посока. Аз съм актрисата, с която той най-много е играл в кариерата си на сцената. За пръв път играхме заедно през 1992 г. Оттогава насам развихме страхотно колегиално партньорство, но мога спокойно да кажа, че освен колеги вече сме и близки приятели. Времето е добър мерител на едно приятелство, а ние с Джон натрупахме вече доста време заедно.
Какво научихте от него?
Научила съм много от Джон или поне така мисля. Той ми дава цел, към която да се стремя. Ниво, до което искам да се извися. У Джон има онова нещо, което всички наричаме талант. Онова нещо, което не можеш да определиш – то е мистерия. Няма как да обясниш как Джон успява да се превъплъщава така на сцената. Той просто го прави. Можеш само да се наслаждаваш, но не можеш да го разбереш.
Опишете все пак кое е уникалното в него.
Наричам го равновесието на неочакваното. С Джон никога не знаеш какво можеш да очакваш. Никога не успяваш да го изучиш, да ти стане познат. След толкова години заедно той не спира да ме изненадва и винаги има нещо ново, което добавя към вече видяното. И в същото време, колкото и да е иновативен и динамичен, колкото и да се променя, в основата си остава предвидим в едно – че е безупречен актьор и сценичен партньор, с когото се чувстваш уверен и на когото можеш да разчиташ 100%.
На сцената сте само двамата?
Да, в „Памуковите полета“ ролите са само две. Няма и нужда от повече със звезди като нас (б.а. - смее се). Когато си на сцената, вече няма индивидуалност. Джон Малкович е толкова добър на сцената, колкото съм аз и аз съм толкова добра на сцената, колкото е той.
На сцената с Джон Малкович в Казанова.
Какво послание смятате, че „Полетата“ отправят към публиката?
Не смятам, че театърът трябва да отправя послания. Мисля, че добрият театър е свързване между автора и публиката, но не за да й каже нещо, а за да я попита. Добрият театър не отправя послания, а задава въпроси. Понякога въпросите са неудобни, понякога провокативни, друг път смешни...
Какъв е въпросът тук тогава?
Може да си помислите, че се шегувам с вас, но всъщност въпросът винаги е един. На повърхността може да изглеждат различни, но всъщност всичко винаги опира до смисъла. Въпросът за смисъла на живота, за живота и смъртта.
Конкретно за „Полетата“ обаче...
„Полетата“ са пиеса за забранените страсти и как ние, хората, се справяме със забранените желания. Как живеем с тях? Защото те са факт и ние някак трябва да се нагодим към тази реалност – реалност на табута и забрани. Изкуството е винаги от човека за човека и в конкретния случай тези ограничения са основна тема.
А каква е „ролята“ на режисьора Тимофей Кулябин в случая?
Той поставя историята по своя начин, през своите очи. Той ни поставя в ролите. Ние ги изпълваме със съдържание чрез нашия талант, но по модел, вече поставен от режисьора. Затова и едно и също произведение с едни и същи актьори може да изглежда напълно различно, ако го поставят различни режисьори. Тимофей е уникален режисьор. Питайте който и да било български актьор от игралите в „Нора“. Той просто е от световна величина. Напълно отдаден и потопен е в това, което върши. Знае всяка реплика наизуст. В „Полетата“ има толкова много текст, но той знае всяка думичка.
Смятате ли, че тази хипертекстуалност ще бъде предизвикателство за българската публика от гледна точка на това, че вие ще играете на английски?
Не, не мисля. В залата ще има супертитри. Но за хората, които знаят английски, ще е по-хубаво, защото текстът е дълбок, поетичен и всъщност някак си трагичен.
Кажете малко повече за самата сценография!
Не искам да издавам много, разбира се. Но мога да кажа, че представлението е високотехнологично. На сцената ни следват видеокамери, изображенията от които се излъчват към публиката и човек може да избере дали да гледа самите актьори или излъчването. Или пък заедно, тъй като едното допълва другото.
Досега играли ли сте „Полетата“ извън Рига?
Не. Световното турне започва от Гърция и веднага след това е постановката в София.
Вие имате забележителна кариера. Играла сте с Том Круз, Брад Пит. Кой е актьорът, който най-силно ви е впечатлявал?
Джон Малкович, разбира се (б.а. - смее се). Сега сериозно. Не мога да ви кажа. Това би било несправедливо. Това е като въпроса: „Кого обичаш повече? Мама или тате?“. Не е възможно да се отговори, и то не защото някой ще бъде обиден, а защото просто няма отговор.
Театъра или киното обичате повече?
И двете. Актьорът е там заради самата роля, не заради начина, по който тя достига до публиката. Играта е основното. Това как тя стига до публиката е второстепенно.
Кариерата ви е силно свързана с Русия. Как ви се отрази войната?
До 24 февруари 2022 г. кариерата ми се движеше прекрасно и спокойно в Русия. Играех във велик театър с велики професионалисти във велик град и велика страна. Снимах във филми, бях доста популярна. След избухването на войната обаче за мен бе невъзможно да остана. Затова взех детето си, което е на 6 години, и си тръгнах. Не го направих твърде рационално, не му отдадох много мисъл. Просто събрах багажа и 4 дни по-късно напуснах страната. Нямаше как да остана. Невъзможно бе да продължа да работя в страна, която нападна друга страна. Безкрайно благодарна съм на руската театрална и филмова гилдия, както и на публиката за тези прекрасни години. Щастие е да си имал възможността да работиш с толкова талантливи хора. Надявам се някога пак да ми се случи. Но за да се случи, Русия трябва да прекрати войната.
Труден ли бе този избор?
Не. То просто няма какво да избираш. Трябваше да тръгна. Не съдя други хора и техните реакции. За мен обаче колебание де факто нямаше. Беше ми ясно какво трябва да направя. Беше ми тъжно да си тръгна, но съмнения не съм имала. И досега не съжалявам. Войната е локална, но отраженията й са глобални. Това е война в Европа, която засяга всички ни. Никой не спечели нищо от тази война. Няма човек, който да може да каже, че животът му днес е станал по-хубав заради тази война. Само обратното е.
Как се отрази войната на самото ви възприятие за света?
До войната аз смятах себе си за един аполитичен човек. Не говорех за политика и не обсъждах политически въпроси. Има обаче момент, в който разбираш, че се случва нещо толкова голямо, че няма как да мълчиш и да се преструваш, че не забелязваш. Сега е време да се заеме страна и да се говори открито. Аз не говоря за войната и не натрапвам позицията си. Но ако ме питате какво мисля, аз ще ви кажа, че осъждам тази агресия и позицията ми е категорична.
Но хората казват: ето, актьор, пък е политизиран. Не ви ли е страх, че ще загубите фенове?
Не. Аз съм на второ място актьор. На първо място съм човек.
Как виждате отражението на тази война върху артистичния живот и театралното и филмовото изкуството по света?
Мисля, че всяка война е ужасна. И всяка носи ужасни последици. Една от последиците на тази война е, че тя издигна нова културна граница насред света. Аз съм продукт на Съветския съюз, но бях късметлия да видя рухването на тази империя. Дотогава аз не можех да пътувам свободно. Дори не можех да придружавам баща си, който бе дипломат, в чужбина. През 1991 г. всичко това се промени и аз отидох в САЩ да работя с Джон Малкович. Това никога нямаше да ми се случи, ако СССР не бе рухнал. Това отвори света и хората на изкуството можеха отново да общуват. И това бе огромна стъпка напред за човечеството. Тъжното е, че сега тези граници отново се издигат.
И накрая – типичният въпрос. Какво искате да кажете на българската публика?
Моля, заповядайте да ни гледате с Джон Малкович през февруари в „Полетата“! Гледайте и „Нора“! И двете - на сцената на Народния театър. И да знаете – ако изкупите всички билети, ще дойдем отново!
Това е тя:
Родена е във Вилнюс, Латвия
Завършва Вилнюската академия за музика и театър
След разпадането на СССР развива кариера в Холивуд, където си партнира с актьори от ранга на Том Круз и Брад Пит
Лауреат на награда за най-добра актриса на руската академия по театрално и филмово изкуство за 1994 г.
В САЩ завързва сценично партньорство с актьора Джон Малкович, с когото през февруари 2023 г. ще играят в София
Деян Дянков
