А ктьорът няма възраст. Сцената го пази и го съхранява. Държи в него онази дълбока същност, която е силата му. Това е да си голяма звезда. Това е да си Васил Михайлов.
На 6 април този истински Овен отбеляза рождения си ден. Човекът извън сцената води съвсем нормален живот, с трудностите и радостите, с тъгата и светлите моменти. Той е съпруг, баща, дядо и прадядо и не се предава на годините, напук на броя им. Но излезе ли на сцената, нещата се променят светкавично. Там Васил Михайлов продължава да бъде творчески звяр. Защото го може.
По това любимецът на няколко поколения българи прилича на холивудските си колеги. Но защо да се учудваме - за нас той е родната мегазвезда. Не само в киното, но и в театъра, който продължава да го обича в една взаимна любов, започнала преди шест десетилетия.
За Васил Михайлов е изписано и изговорено много. Той рядко се съгласява да говори пред камера или пред микрофон. Не от тщеславие, а защото смята, че за толкова години е споделил с публиката всичко. Но характерът му е толкова специфичен, творческата съдба - толкова многолика, и ролите му – толкова различни и в същото време така определящи го, че винаги може да се разкаже още.
Феномен
Когато изигра ролята на капитан Петко войвода през 80-те години на миналия век, той се превърна в национален герой. Създаде феномен без аналог и до днес. Има и други големи български актьори, които са запечатани в масовата памет. Но няма друг като Васил Михайлов, който да е идентифициран не само с конкретна роля, а с един събирателен образ, в който се оглежда българинът. За няколко десетилетия капитанът не успя да раздели никого. Напротив, събираше и продължава да обединява.
Неотдавна моя съученичка ми напомни как, когато Васил Михайлов дошъл на среща със съучениците ни във Френската гимназия, разговорът продължил толкова дълго, че отложили първите редовни часове на втора смяна. И ученици, и учителки в захлас слушали и слушали капитан Петко войвода. А друга моя приятелка сподели на съпруга си унгарец как по времето, когато излъчваха сериала за първи път, улиците на София опустяваха.
Този феномен е създаден от гигантския актьор Васил Михайлов, видял в историята на капитана част от съдбата на собствения си род. А дори не е смятал да става актьор, мислел е за оперна кариера и след казармата е работил като шлосер матричар.
Васил Михайлов никога не се е възползвал от облагите на соца, макар че бе член на партията. Който след Десети ноември бе велик депутат, но много бързо видя, че българската политика не е за честен и супердиректен човек като него. „Разбрах, че съм си сбъркал мястото и много бързо избягах. Даже не си взех и заплатата оттам. Още тогава разбрах, че е сбъркана политиката“, споделя актьорът. Който днес живее в скромен апартамент в София със съпругата си, известната журналистка Гергана Михайлова. Който обожава внуците, внучката и правнучката. Който ходи вече с бастун, но той някак му отива. И никога не излиза с него на сцената – там просто не му трябва, защото влиза в друго измерение.
И като се замисли човек, Васил Михайлов има нещо велико, което не му дава право (а това е доста уморително) да свали гарда. Любовта на хората, превърнала го в легенда.
Род
Родът на актьора е от село близо до Одрин. Чинарови, по тамошному Чинаридис, българи без гръцка кръв, били 13 братя и сестри. Татко му Александър, идвайки в България, взема фамилията на дядо си – Михайлов. Величавият глас му е по наследство от него – баща му пеел в хора на Одринската църква. И така роденият и израснал в Стара Загора Васил на 17 години се явява на конкурс за млади оперни певци с ария на Иван Сусанин, а Анна Томова-Синтова е в съседната гримьорна. „Маята в Стара Загора е за изкуство. Още помня заслужилата артистка Рене Йорданова като Чочосан - направи си харакири, а арията й продължи 20 минути. Христо Бръмбаров - учител на Гяуров, Гюзелев, Павел Герджиков и Гена, ми каза: "Млъкваш за три месеца с това голямо гърло - ще си искаш само хляб и вода - и започваме", споделя Васил Михайлов. Но Господ е решил друго и оперната му кариера приключва, преди да е започнала с поканата на режисьора Любомир Шарланджиев за участие във филма му „Хроника на чувствата“. А и още като гимназист и като работник участва в ученически и самодейни театрални постановки.
Ролите
Останалото е известно от разказите на Михайлов през годините. Като на шега се явява на изпит във ВИТИЗ, разбира се, приемат го. Завършва в класа на проф. Желчо Мандаджиев. След Хасковския театър, където отива по разпределение след завършването си, прави 16 главни роли и дори една година е директор, от 1967 г. стъпва на сцената на Военния театър в София и днес още си е там. Никога не изневерява на своята трупа.
Капитан Петко войвода го бележи завинаги, но той има страшно много роли в киното, като две от тях „най ги е преживял“ - в легендарните филми на Людмил Стайков „Хан Аспарух“ и „Време разделно“. По-старото поколение обаче го помнеше и обичаше и в друга Хайтова роля, преди капитана – тази на Ибрям Али от „Краят на песента“. Този филм носи не само неповторимата стилистика на черно-бялото кино, но там прозвучава и неговият басов глас. И до днес този тембър е непроменен, а моят стомах се присвива точно като има-няма преди 40 години, когато остреща по телефона прозвучи гласът му.
Трудно е да се изброят всички роли в киното, в които зрителите помнят Васил Михайлов, и преди, и след Десети ноември. А може би не е необходимо, защото всеки пази за себе си онази, която му е любима. Талантът му обаче се мери с нещо, с което малцина могат да се похвалят – той е също толкова добър на сцената, колкото и пред камерата. И страшно обича театъра, който е най-точното мерило за класата на един актьор - на сцената измама няма.
Може би затова моят Васил Михайлов е там, в тъмната зала на Армията, а не толкова на големия и малкия екран. Детското ми преклонение бе за „Делото Дантон“, където той направи една от най-знаковите си театрални роли като Дантон в постановката на прочутия Анджей Вайда. През седемдесетте години на миналия век световноизвестен полски режисьор да поставя пиеса в България бе абсолютен културен празник. През 1982 г., в разгара на славата му като Петко войвода, Васил Михайлов бе Ричард в „Ученикът на дявола” на Бърнард Шоу с режисьор Леон Даниел.
Във „Време разделно“бМанол на сцената, Сюлейман ага – на екрана
С Крикор Азарян работи и преди, и след промените – в „Сизве Банзи е мъртъв“ - също незабравима и за него, и за зрителите роля, в „Денят, в който Мери Шели срещна Шарлот Бронте“, „Опит за летене“, „Бая си на бълхите“, „Четвъртата сестра“. Няма голям български театрален режисьор, с когото Михайлов да не е работил – Иван Добчев, Николай Ламбрев, Красимир Спасов, Пламен Марков... Дългогодишно приятелство и до днес го свързва с режисьора Асен Шопов, който се радва също на завидно творческо дълголетие. Впрочем, преди филма, през 1973 г. Васил Михайлов играе под негова режисура в постановка по „Време разделно“, но в ролята на Манол (на екрана той е Сюлейман ага). Във Военния театър той е още Суслов от „Дачници“, професор Серебряков във „Вуйчо Ваньо“, силният Стамболов от „Величието и падението на Стефан Стамболов“, Лопахин от „Вишнева градина“... Днес продължава да е на любимата си сцена – в бутиковата пиеса „Енигматични вариации“ в партньорство с Милен Миланов и в „Завръщането на целомъдрения женкар“ - едно представление със завидно дълголетие с режисьор Ивайло Христов.
Съосновател на наградите „Аскеер“
Една роля извън театъра и киното също е част от него - съосновател и дългогодишен почетен председател на фондация „Аскеер“, която създаде първите награди за театралната гилдия у нас. Войводата е спечелил през годините безброй призове, но много сладка за него е тази статуетка „Аскеер“ за цялостен принос към театралното изкуство, която получи от колегите от своя театър през 2018 г. Правилото на Армията не дава възможност за награди на актьори от самата трупа освен почетния приз. Държавата също не забравя Васил Михайлов – той има и орден „Стара планина“, и „Паисий Хилендарски“, и награда „Златна липа“ от родната Стара Загора за цялостен принос в киното... Не мога да изброя всички отличия. А и няма нужда, защото Васил Михайлов не робува на този вид суета.
Михайлина Димитрова
