Н авръх националния празник виртуозният цигулар Веско Ешкенази навърши 52 години и отбеляза празника си не с пищно тържество, а с репетиция с Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам.
Музикантът споделя, че неведнъж в живота си се е провалял, дори повече пъти, отколкото е успявал. Малцина си признават, но той предпочита да говори открито за провалите и тревогите си, отколкото да ги прикрива под воала на славата.
Най-важното обаче, че към днешна дата е един щастлив мъж. Два дни преди рождения си ден той си подари екзотична ваканция със съпругата си в Аруба. Пътува, бунтува се, вдъхновява се и както сам казва, живее в очакване на корабокрушение.
На 11-годишна възраст вече е концертмайстор на Детско-юношеската филхармония, пътува по света и създава собствен атлас от успехите, които си представя. Но всъщност се трупат разочарования. Днес Ешкенази заема същата позиция, само че в Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам, а пътят до там е не само дълъг, но и осеян с неуспехи. Тествал е таланта си и е опитвал да стане концертмайстор и на други оркестри, но не е успявал. Някои от тези оркестри са големи, други – не, но за него е важно хората да знаят тези факти, за да не се заблуждават за него и за себе си.
„Искам хората да знаят това, за да не решат, че съм тръгнал от България, отишъл съм да уча малко в Лондон и след това изведнъж съм станал концертмайстор на един от трите най-големи оркестри в света. Това няма как да се случи. И го казвам, защото така може би ще помогна на доста хора, които се стремят към нещо голямо, да разберат, че не става от нищото – и най-важното: не става без загуби и корабокрушения. Едно от тези корабокрушения се случва, когато е на 23 и за пореден път се явява на конкурс за един от големите оркестри. Съкрушен е от отказа. Свирил прекрасно, но му обяснили, че няма възраст и качества да води оркестъра. Свиква с отказите и следващи разочарования приема с достойнство. Научава се да губи, а загубите се оказват най-важните уроци.
Дори и след толкова провали не се обезкуражава и никога не решава да се върне назад, в България. Амбициите му са по-големи от страха от провал. 1989-а, годината, в която България тръгва към голямата промяна, бележи и неговата голяма стъпка. В блестящата му музикална кариера ключов момент се оказва участието му в Международния музикален фестивал „Варненско лято”, където британският проф. Ифра Нийман забелязва таланта му и успява да убеди тогавашния Комитет по културата да го пуснат на специализация в чужбина. Благодарение на него Веско Ешкенази завършва двегодишен майсторски клас в лондонския Гилдхол Скул и през 1992 г. получава диплома за соло изпълнител. Без Промяната той може би щеше да има съдбата на десетките творци бегълци от социалистическия лагер, чиято дързост да се реализират на световната сцена държавата наказваше с отказ да се върнат назад. За тези повече от 20 години не само е реализирал потенциала си, но и все пак се връща в България, за да изнася концерти – повече от 20.
За Ешкенази хората без амбиция са лишени от желанието да се развиват, но Ешкенази никога не я приема като стъпалото към материалния комфорт. И досега за него няма никакво значение дали ще има голяма къща и скъпа кола. За него те са преходни и ненужни. „Да твориш на прекрасно място с големи музиканти, да виждаш непрекъснато фигури, за които само си чел в книгите или познаваш от записи, това са моите амбиции. Това е луксът за мен. Най-ценното, което може да ми се случи, е концерт, който е минал много добре и публиката не само ръкопляска, а ме спира да ми каже, че съм й въздействал.“ И егото е смирено. Няма нужда от приземяване. Случвало се е само в началото на кариерата му да бъде окрилен, с вдигната брадичка от задоволство, от аплодисментите. Сега ги приема с искрена благодарност.
Никога не се е срамувал за разлика от много други интелектуалци, че е българин. Макар и приет в Холандия и по целия свят, винаги се представя като български цигулар. Дължи много на Музикалното училище в София и никога не отрича пътя си, както и от ролята на родителите си. Започва да свири на четири и половина и благодарение на родителите си – соло кларнетист в Софийската филхармония, а майка му – виолист в Операта. Веско и не по-малко знаменитият му брат Мартин, който също е цигулар, диригент и композитор, винаги са били окуражавани да се занимават с музика. Но дори не толкова от родителите си, колкото от баба си Виолета. Тя настоява всичките й деца и внуци да свирят, и то точно на цигулка. Един от последните му проекти в Амстердам е с Графа. Двамата изненадаха почитателите си с нова версия на един от хитовете на изпълнителя „Ванилия“.
На 26 февруари миналата година Веско Ешкенази се ожени за дългогодишната си приятелка Станислава Стоева, която също е цигуларка. Двамата се срещат преди 14 години покрай общата си работа. В няколко концерта Станислава е в оркестъра, а Веско е солист. Както може и да се предполага, любовта между двамата пламва по време на концерт. Ешкенази получил от своя почитателка огромен букет и го подарил на Станислава. Въпреки че често музицират в различни точки на света, двамата компенсират с пътувания до красиви места. „Аз съм по-спокойна, докато той е по-експанзивен. Идеално се допълваме”, споделяла е Станислава.
Концертите не са състезание
Изнася концерти в Европа, САЩ, Южна Америка, Индия, Китай. Свири като солист освен с Кралския Концертгебау оркестър, още с Лондонския филхармоничен оркестър, Филхармоничния оркестър на Монте Карло, Софийска филхармония и много други. С Кралския Концертгебау оркестър прави едни от най-забележителните си изпълнения като „Концерт за цигулка в ла мажор" от Моцарт с Марис Янсонс, „Концерт за цигулка" от Дворжак със сър Колин Дейвис и „Концерт за цигулка" от Барбър с Яп ван Зведен. Ешкенази печели конкурсите за цигулка „Виенявски” в Полша, Китайския международен конкурс в Пекин и конкурса „Карл Флеш” в Лондон. Винаги е предпочитал концертите пред конкурсите, защото смята, че „представянето пред жури всъщност е за спортни натури, които умеят да свирят спретнато и изрядно”.
Посвети „Вечеряй, Радо“ на покойната си съпруга
Загубата на съпругата му Ангелина, която почина от рак на гърдата, е най-драматичното изживяване в живота на Ешкенази. Дълго време Веско опитва да преработи тъгата си, като създава видеоклип с песента „Вечеряй, Радо“, с който взема участие в благотворителна инициатива, посветена на ранното диагностициране на болестта. Когато Веско разбира, че Ангелина е болна от рак, започва да снима с любителска видеокамера последните мигове от живота й, които намират място във видеото към песента. „В първия момент, когато останах сам, си помислих, че няма да се справя. Най-малките неща ми се струваха страшно сложни. Трудностите много ни сближиха. С децата бяхме като братя. Външно много приличат на майка си”, споделя Ешкенази за живота си, след като останал вдовец. 29-годишният Виктор и 28-годишният Артур са родени в Холандия и ще са единствените от рода Ешкенази, които няма да се занимават с музика професионално. Виктор разработва софтуер за медицински нужди. От малък свири на електрическа китара, имал дори група. Артур е запален по химията, но също като брат си има влечение към музиката. Композира мелодии за филми и игри.
Валя Александрова
