„Долината на щастливците“, дебютният роман на Милен Миланов, издание на „Сиела“, е шеметно приключение през времето и пространството, на което би завидял самият Индиана Джоунс.
Лятото на 1922 г., село Планиница. Христо Лепоев получава специална мисия от самия министър-председател Александър Стамболийски. Задачата му е да ликвидира терорист бомбаджия. А това поръчение ще го изпрати от София в Египет, където го очакват много големи опасности. Д-р Питър Грийн е по следите на древен ръкопис и е готов на всичко, за да го открие. Един опит за грабеж обаче е на път напълно да го отдалечи от мечтата му, ако не е намесата на Лепоев. Съдбата сблъсква двамата мъже и с очарователната лейди Катарина Ашли. В авантюрата са замесени фалшификатори, шамански ритуали и пирамиди.
От сградата, където вероятно се намираше канцеларията му, излезе подполковник Иван Бошнаков. Придружаваха го двама адютанти. Подполковникът бе напълнял от последния път, когато двамата с Христо имаха вземане-даване. Имаше кръгло лице и прилежно сресан мустак, по който вече се виждаха тук-там сиви косми.
– Лепоев – поздрави го подполковникът.
Христо се изпъна, сети се, че не носи шапка, и спря ръката си, която автоматично тръгна да козирува.
– Свободно. Как си, Лепоев? Остаряваш, май така ми се струва.
– Вие също, подполковник.
– Хайде. – Подполковникът посочи паркирания в двора мерцедес без покрив.
– Къде отиваме? – не сдържа въпроса си бившият войник.
– Ще видиш. Каквото мога, ще ти обясня по пътя. – Единият от адютантите отвори вратата на командира, а другият се настани на шофьорското място. – Един много важен човек иска да те види.
Докато автомобилът излизаше през портала на поделението, Христо видя Даскала. Павле размаха ръце, а Христо му посочи да тръгва да се прибира. Каквото и да ставаше, ясно бе, че нямаше смисъл да го чака залудо.
Шофьорът караше като бесен и взимаше завоите безразсъдно, но някак си без да губи контрол над колата. На задната седалка, седнал до Бошнаков, Христо наблюдаваше как полетата хвърчат край тях и цветовете се размазват. Не му харесваше да пътува така. Подполковникът запуши и предложи пурета и на него. За да се чуват, трябваше да надвикват рева на вятъра и двигателя на мерцедеса.
– Когато Арнаудов ми разказа за какво е била цялата патаклама с картечниците и кой стои зад цялата работа, трябва да ти кажа, че бях малко разочарован.
Христо сви рамене. Старият му ротен командир имаше навика да изнася лекции. Ходеше ръка за ръка с чина това. Иначе не беше лош човек.
– Знаеш ли, имах големи надежди за теб. Макар че по-добре, че си останал неук. Казвам го с най-добро чувство. От тебе щеше да стане добър офицер, а един добър офицер може да ме засенчи.
– Не мисля, че ставам за тая работа.
– Зарежи селската скромност, моля те. И вече не си ми подчинен. Можеш да си го кажеш.
– Казах си го. Не мисля, че ставам за тая работа.
Бошнаков кимна.
– Иначе нямаше да е трудно да те пратим в някоя школа, особено след оная работа в Букурещ. Говорят, че ще правят офицерско училище сега в София. Ако има нещо, за което съжалявам, то е, че аз не успях да завърша. Ама пак, виж докъде я докарах полуграмотен.
Подполковник Иван Бошнаков бе изкарал няколко семестъра в кавалерийската школа в Сомюр, но заради мобилизацията през дванайсета година трябвало да се прибере от Франция, преди да се дипломира.
– В София ли отиваме?
Офицерът кимна.
– Странни работи стават в тая нашата България. Прецени се, че може да се ползват способностите на умно момче като теб.
Не пита кой е решил. Отговорът щеше да бъде „отгоре“, а това не значеше нищо. Не пита и с какво можеше той да бъде полезен. Отговорът щеше да бъде, че ще защитава интересите на родината. Това също не значеше кой знае какво.
Пушиха и си спомниха няколко анекдота от войната. Хем му дотягаха, хем му стягаха сърцето. Не му се занимаваше с военни глупости, обаче имаше някакво вълнение в тоя начин на живот, който го караше да забрави повечето от неприятните му страни, докато говори за тях.
Отпусна се, пое дълбоко въздух и до София не гледа друго освен темето на адютанта на предната седалка. Стигнаха за няма и три часа. С каруцата щяха да се тътрят цял ден и после да се наложи да преспиват в някоя странноприемница, преди да влязат в града.
Мерцедесът профуча покрай Руски паметник и навлезе от покрайнините на столицата към градската част.
– София се разраства. Още няколко години да се възстановим от войната и тука ще стане знаеш ли какво хубаво предградие.
– Хубав е градът.
– Виенските архитекти са голяма работа.
Едва не се блъснаха в един зелен трамвай, а докато избягваше катастрофата, шофьорът сече пътя на омнибус такси. Бакшишът размаха юмрук и се разпсува, ама друго не направи. Гумите скоро засвириха по жълтите павета. Виж, тая показност не можа да я разбере. Златните кубета на „Свети Александър Невски“, дето се виждаха в далечината, обаче му се струваха хубави.
Забиха пред голяма, представителна сграда. На входа стояха гвардейци в парадни униформи.
– А сега, най-сетне, добре дошъл в Министерския съвет.
Шофьорът им отвори вратите. Христо погледна износените си селски дрехи и се почувства неудобно.
– Можеше да ми кажеш, че ще идваме в Министерския съвет, подполковник.
– Откога пък си толкова притеснителен? Помни, по дрехите посрещат, по ума изпращат.
Влязоха през централния вход, все едно са на парад. Един разсилен ги попита кого и какво търсят и като разбра, ги поведе по коридорите и стълбищата, без да спира да хвърля погледи към селянина. Христо се ядоса. Кръвчицата щеше да му изпие на Бошнаков. Старата униформа можеше да си облече или костюма. Не се притесняваше какво ще помислят хората, ама заради дрехите му го гледаха все едно стоят по-високо от него и с най-голямо удоволствие щеше да им прасне по един между очите, че да си паднат на гъзовете и да видят къде точно им е мястото. Опита да се успокои, но не успя. Видяло се е, с когото и да е срещата, щеше да влезе ядосан. По-добре. Изглежда, като излезе от село, веднага го емват да го разнасят нагоре-надолу, без да го информират нито какво искат от него, нито къде отива. Така стана и едно време, като тръгна на война. Напусне ли полите на планината и слезе в полето, губи контрол над живота си.
Чакаха четвърт час пред някаква врата, докато разсилният се върне да ги повика.
– Недей се дразни от забавянето. После шофьорът ми ще те върне у вас.
Добре, значи няма да ме задържат, успокои се Христо. Мисълта му помогна да се отпусне.
– Няма от какво да се дразня. Цивилните си мислят, че като те карат да чакаш, ще ги сметнеш за голяма работа.
– Смешно е да ги гледаш, като им знаеш номерата.
– Докато със същите номера не ти вземат главата – отбеляза Христо.
– Кога стана такъв погребален оркестър, Лепоев?
Въведоха ги в малка чакалня с плюшени столове, където трябваше да чакат още десет минути, преди да ги извикат в кабинета.
Зад бюрото, с гръб към големия прозорец, дето гледаше към булеварда, седеше кръгъл мъж с мазно лице и щръкнала коса. Направи се, че чете документите пред себе си, докато влизаха. Кимна, за да покаже, че е наясно, че в стаята има и други хора.
– Позволете да ви представя Христо Лепоев, подпоручик от запаса. Лепоев, запознай се с господин Стамболийски, премиер-министър и министър на войната.
