П реди известно време ми се отдаде възможност на няколко пъти да посетя Света гора и българския манастир „Св. Георги Зограф“.
Покана
При едно от пътуванията групата миряни бяхме зарадвани от поканата на българските монаси да ни разходят до съседната Хилендарска обител, която тъкмо се възстановяваше от поредния голям пожар. В славното ни минало тя е била една от многото в духовната орбита на България. Сега за нея се грижи православна братска Сърбия.
Насядахме в два японски пикапа, шофирани от млади монаси, и потеглихме 18 километра на североизток - половин час път по живописен, широк и наскоро подравнен черен път. Покрай нас стройни, островърхи тъмнозелени кипариси се извисяваха към небесата. Разминахме се с обширни маслинови и кестенови гори, лаврови дървета и миртови храсти. Морето под нас ту се скриваше и появяваше, а в далечината връх Атон ни гледаше горделиво с огърлици от облаци. Тогава като птици се появихме над манастира.
„Брача руси?“ – посрещнаха ни с въпрос неколцина млади мъже в работни дрехи и инструменти в ръце, които взехме за сърби. Насядали пред главната източна порта разтегнаха широки усмивки, щом чуха нашия ответ: „Не, българи сме“. В отговор мъжете вирнаха вкупом палци нагоре, а двама от тях скочиха на крака и ни станаха гидове. Това топло посрещане малко ни изненада. На Атон всички се обичат, но това не важи за балканците. Открай време делим нещо – история, земи, болезнени спомени от кървави битки, възходи и падения.
Черногорци
Хората, които толкова ни се зарадваха всъщност, се оказаха черногорци, майстори строители и реставратори. Месеци наред вече възстановяваха изгорялото северно крило на манастира. Както ни обясниха, една мартенска нощ на 2004 г. от печка тръгва голям пожар и изпепелява четириетажното северно крило. В пепел се превръщат уникални икони и стенописи. Библиотеката, слава богу, е спасена. Сръбската държава мъдро веднага заделя немалко средства. От основи възстановяват изгорялото крило.
Монасите, които срещнахме в манастирския двор, вдигаха “безпомощно” рамене на въпроса ни къде е келията на нашия отец Паисий. Това название включва молитвения дом, с килията и параклиса на славния инок. Все пак един се извърна в движение и с вдигната ръка посочи към югоизточния ъгъл на манастира. Черногорските ни гидове окончателно ни отказаха от последващи опити да търсим път към това свято за народа ни място. Отдавна са били зазидани вратите до келията. А тя и съседните й отдавна са превърнати в склад за инструменти, обясниха ни черногорците.
Трудни времена
Манастирът в по-близкото минало повече от век е български. През XVII век обителта залинява и монасите един по един го напускат. Спасяват го братята им българи от „Зограф“. Не само спасяват и обитават, но след един от поредните големи пожари в средата на XVIII век хаджи Вълчо, средният брат на отец Паисий, дарява злато и се построява от основи триетажното южно крило. А зад него на югоизток - камбанария с часовник. Тук започва да се пише Библията за всеки българин - “История славянобългарска”. В края на XIX век, когато и сърби, и българи вече си имат държава, манастирът е предаден на сърбите в изряден вид. За жалост келията на светеца- основоположник на Българското възраждане, и параклиса му са зазидани в наши дни.
Летопис
Стари сведения споменават за Хилендарския манастир още през Х в., като го свързват с монаха светогорец Георгиу Хилендариус. Той се счита за негов основател и първи ктитор. Два века след това манастирът е обновен като сръбска обител от Ростислав (Рачко), сина на великия жупан Стефан Неман (1159-1195 г.). Той идва в Света гора и през 1191 г. приема монашеството под името Сава. По-късно тук идва и неговият баща, който също се замонашва под името Симеон. Двамата построяват седем параклиса, а с помощта на император Алекси III Ангел, техен роднина, който им издал хрисовул, основават на мястото на запустелия стар манастир "Хилендар" сръбска обител под същото име.
Наред със Зографския манастир и Хилендар е тясно свързан с нашата история. Когато Сърбия пада под османско робство през XIV и XV век, притокът на сръбски монаси намалява за сметка на българските, и то най-вече от земите на Македония. От XVII до края на XIX в. манастирът е изцяло български. За това свидетелства и големият руски пътешественик Василий Барски, който пише, че през 1745 г. манастирското братство е само от българи. Манастирските архиви пазят множество свидетелства за пребиваване на бележити личности от нашата история като Иларион Макариополски, Св. Софроний Врачански, Матей Миткалото и др.
Паисий живее в Хилендар като проигумен. По това време игумен е неговият най-голям брат Лаврентий. Тесни са връзките на обителта с градове като Пловдив, Копривщица, Карлово, Ловеч и други.
Хаджи Вълчо
Историята на обителта е свързана по мистичен начин и с банскалията хаджи Вълчо - средния брат на Паисий Хилендарски. През 40-те години на XVIII век вече е един от най-богатите хора от Виена до Цариград и Солун. Търговец със замах, той натрупва състоянието си от търговия с памук и афион. Внезапно умира любимата му жена, майка на децата му. В съня си глас му нарежда, че трябва да изостави търговията и да посвети себе си и богатството си за построяване на православни храмове. С керван от 11 коне, натоварени от двете страни със злато и съпровождани от 40 мъже охрана, хаджи Вълчо потегля от Банско за Света гора. Преминават по пътя на коприната, по който път той преди това е построил мостове и прочутия Керван сарай край град Сяр (Серес). Това е знаменит хан, в който търговци и поклонници отпочиват, всеки тръгнал по своя път.
Хаджи Вълчо изпърво се насочва към Хилендарския манастир, където игумен е Лаврентий, най-големият от тримата братя. Там той с други банскалии започват строежа на южното и източното крила, изгорели през 1722 година. Изгражда ги от основи до камбанарията с часовника - три етажа. В самия ъгъл се намира келията на отец Паисий, най-малкия брат. Молитвеният дом представлява триетажна кула или стълп. В нея се влизало само през втория етаж, но от два входа - по външна стълба и отвътре по коридор. На третия етаж е параклисът “Покров Богородичен”, в който се е молил само Хилендарският монах. До параклиса и до първия етаж се стигало само по вътрешни дървени стълби. Тук, в тази келия, е зачената “История славянобългарска”.
Около 1750 година отец Паисий и хаджи Вълчо се преместват в съседния български манастир “Св. Георги Зограф”, където с неговите средства е построена 5-етажната Банска махала в източното крило на манастира. Тук, в новата си келия, отец Паисий завършва „Историята“.
Хаджи Вълчо завършва своя земен път на достолепна възраст като обикновен монах в Зографския славянобългарски манастир. Тленните му останки почиват в костницата, в подземния етаж на Зограф. В нея са събрани костите на българските монаси от Х век насам.
Будителят страдал от мигрена и стомах
В своята „История“ Паисий сам свидетелства за тежкото финансово състояние на Хилендарския манастир и вихрещите се там интриги. Както и че страдал от стомах и мигрена. А дали атонските билки и чайове са му помогнали, остава загадка.
„Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи. Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите. Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; и в Немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите, накратко за царете, а за светците никак не писал. Бил латинин, не почитал българските и сръбските светци, които просияли после, когато латините се отделили от гърците. Но и за сръбските светци пише лошо и скрива, а за българските никак не се споменава. Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах - това презрях поради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно - написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.
И я съставих в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене; той тогава имаше 60 години, а аз - 40. В това време Хилендар даваше данък на турците три хиляди гроша и беше задлъжнял 27 хиляди гроша. И имаше голям смут и несъгласие между братята. Затова не можах да изтърпя това в Хилендар, излязох и дойдох в Изограф и там намерих още сведения и писания за българите. Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия господ Иисус Христос. Нему подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му отец и пресветия, преблагия и животворящ негов дух, сега и винаги и във вечни векове. Амин!“.
Свидетели описват дома на националния герой
През 1937 г. д-р Сирлещов с група български интелектуалци посещават Хилендарския манастир. Своите впечатления от келията на Св. Паисий той разказва в “Няколко дни в Света Гора Атонска“:
„...С голяма трепет в сърцето крачехме по постлания с плочи двор към югозападното почти изоставено крило на манастира. Навлязохме в тясно и тъмно коридорче с изпокъртени стени и под. По ниската стълбичка вляво се озовахме в самия край на крилото. Тясното коридорче завършва със зеещ някогашен прозорец. Тук сме в развалини. Наляво в стената дъсчена разкривена врата, заключена с кофар. Придружаващият ни български монах, отец Игнатий от Зограф, ни казва, че зад тая врата е стаята на отца Паисия. Сърбинът монах се суети да търси ключа. Най-подир вратата се отваря и ние прекрачваме прага. Всеки българин би останал потресен от видяното. В душата на всекиго би се надигнала една страхотна вълна на непобедима мъка, смесена с недоволство, гледайки развалините на един от най-скъпите паметници на нашия народ. Никога не можех да си представя килията такава. Подът постлан с разкъртени и разкривени плочи, по тях нахвърляна непотребна смет. Стаичката тясна, едва 3 на 4 метра, и то през средата със сводест много дебел зид, който прави и без това ниския таван още по-нисък. Две прозорчета, едно на юг, другото на запад, пропускат недостатъчно светлина в килията. В североизточния ъгъл в стената шкаф с полици без врата, а пред него на пода отвор за подземно скривалище. До източната стена миндер от дъски, а върху него натрупани стари неща...“
Румен Жерев
