Д ебютният роман на Михаела Методиева „Пулсът на вечността“ е вълнуваща семейна сага за любовта и смъртта ‒ двете най-важни събития в човешкия живот.
„Искам да отбележа нещо особено съществено за авторския подход към сюжета и героите в романа ‒ Михаела е емоционално съпричастна към житейската съдба на героите си от първия до последния ред на творбата си. Тя навлиза дълбоко в душевния свят на главните герои ‒ Пламена и Огнян. А читателите ще следят „на живо“ (сякаш от екрана на телевизорите си) сцените от техния семеен и професионален живот, пресъздадени емоционално и с хирургическа точност на детайлите. Времето, прекарано в училище, времето, когато пътищата им се разделят, времето на общия им живот, раждането на децата, желанието им да носят живот и надежда на пациентите си.
Най-силно очарова образът на д-р Пламена Димитрова ‒ една крехка и красива жена с чувствително сърце и борбен характер, която посвещава живота си на семейството и на медицината, но главният герой в него всъщност е Любовта! Любовта ù към Огнян, към близките, към децата ù, към малките ù пациенти, които за нея са по-важни от всичко.
Другият светъл главен герой в романа е нейният съпруг д-р Огнян Димитров. Замислих се дали това, че са родени в един и същи ден, един и същи месец и в една и съща година, не бележи общия им житейски път (защото според астрологията те не са абсолютни астрални близнаци).
Историята им е вълнуваща, защото е истинска. Един мъж и една жена, орисани от съдбата да преминат през „нещата от живота“ ръка за ръка. Защото се обичат, защото са борбени и честни, защото преди всичко са добри хора. Те не са ангели, а хора от плът и кръв, които грешат, понякога се отчайват, страдат от всяка несправедливост, но силата на техния дух ги вдига на крака в моментите на тежки изпитания. Мисля, че рядко се среща толкова силна любов като тяхната ‒ любов на живот и смърт, любов до последния дъх!
Всеки от останалите персонажи в романа (макар и епизодични) има свой характер и свое място в развитието на сюжета. Ще запомним коварния Иво, учителя по химия в гимназията, нещастната Лора, майките, които
поверяват живота на бебетата си в ръцете на Пламена; както и пациентите на д-р Огнян Димитров ‒ някои параноични, други наистина страдащи, трети – изгубили битката с живота.
Като червена нишка в повествованието се налага и темата за морала на лекарската професия, за трудностите, за непрестанната битка, която медиците водят с времето. За невъзможността да приемеш спокойно
смъртта на свой пациент, за когото си се борил до последно. Всеки от нас мечтае един ден да изживее своя звезден миг! Но не всеки стига до звездите. Пламена и Огнян успяват. Отдадени на лекарската професия. Готови да жертват себе си, но да останат верни на мисията си да лекуват, да помагат, да бъдат съпричастни с болките на хората. Мисия ‒ цел и посока на живота им.“
Светла Каролева
ОТКЪС
Беше един от онези дни в хирургията ‒ тежък, натоварен, изпълнен с тревожни гласове, непрекъснато сноване на лекари и сестри. Пламена бе в четвърти курс и преминаваше през поредния стаж в болницата, където усърдието ù беше спечелило уважение. Не липсваха и такива, които я гледаха завистливо.
Тя бе свикнала, бе готова да се бори, да доказва, че истинският лекар не е този, който механично прилага наученото, а този, който не се отказва, дори когато всички
останали се предават.
В този момент в отделението внесоха възрастен мъж на носилка. Изглеждаше съсухрен, слаб, кожата му бе бледа като пергамент, а очите ‒ замъглени от болка. На картона пишеше: Иван Дмитриевич Сергеев ‒ на 82 години.
‒ Какъв е случаят? ‒ попита един от младите лекари и разлисти документите.
‒ Перфорация на стомаха. Вероятно стара язва, усложнена от възрастта.
Пламена се наведе и погледна стареца. Очите му се отвориха едва-едва, но достатъчно, за да срещне погледа ù. В тях имаше страх, но и надежда.
‒ Боли ли ви много? ‒ попита тя и докосна леко ръката му.
Мъжът кимна едва забележимо.
‒ Операцията... ‒ започна Пламена, но някой я прекъсна.
‒ Няма смисъл ‒ рече друг лекар и махна с ръка. ‒ На тази възраст дори да издържи, възстановяването ще е кошмарно.
‒ Така или иначе е въпрос на време ‒ добави друг.
Пламена стисна зъби. Тези думи я пронизаха като с
нож.
‒ Въпрос на време? ‒ погледна ги тя възмутено. ‒ За това ли сме тук? Да броим последните дни на пациентите?
Никой не ù отговори.
Тя се обърна към началника на отделението, който стоеше отстрани и чу спора.
‒ Професоре, ако има дори малък шанс той да живее, не трябва ли да го оперираме?
‒ Пламена... ‒ въздъхна той. ‒ Възрастта.
‒ Възрастта ли? Така ли определяме кой заслужава лечение и кой ‒ не? Значи, ако беше по-млад щяхте да го оперирате без колебание?
Началникът замълча.
‒ Ако това беше вашият баща, щяхте ли да го оставите да страда? ‒ продължи Пламена.
Думите ù пронизаха съзнанието му. Той въздъхна, загледан в страдащия мъж.
‒ Добре! Подгответе го за операция.
Пламена усети прилив на облекчение и радост, но знаеше, че битката тепърва започва.
Операцията продължи дълго. Беше сложна, изискваше изключителна прецизност. Професорът оперираше, Пламена не мръдна от мястото си ‒ подаваше инструментите, асистираше, дори предугаждаше всяко следващо движение.
Когато приключиха, старецът бе прехвърлен в реанимацията.
‒ Дали ще се събуди? ‒ попита една от сестрите.
‒ Ще се събуди ‒ прошепна Пламена. ‒ Трябва да се събуди.
През следващите дни тя почти не напускаше болницата. Прекарваше дълго време до леглото на Иван Дмитриевич, проверяваше показателите му, говореше му, макар че той все още не реагираше.
На четвъртия ден пръстите му потрепнаха.
‒ Иван Дмитриевич? ‒ Пламена стисна ръката му.
Клепачите му помръднаха и след секунди той отвори очи.
‒ Къде съм? ‒ прошепна слабо.
‒ В болницата. В безопасност сте.
Очите му се напълниха със сълзи.
‒ Жив съм, вие ме спасихте!
‒ Да, но вие сам се спасихте. Борихте се.
Старецът се опита да стисне ръката ù.
‒ Благодаря, докторе!
Пламена се усмихна.
‒ Аз съм още студентка.
‒ Не, не, вие сте истински лекар.
Тя стисна устни, опитвайки се да сдържи емоциите си.
Когато след още две седмици Иван Дмитриевич беше
изписан, всички бяха изумени.
‒ Пламена направи чудо ‒ коментираха сестрите.
‒ Желязна е, не се отказа ‒ чудеха се младите лекари.
А началникът на клиниката, който не беше сигурен дали да одобри операцията, я повика в кабинета си.
‒ Знаеш ли ‒ каза той, като я гледаше замислено, ‒ в началото мислех, че си млада, твърде ентусиазирана студентка.
‒ А сега?
‒ А сега виждам бъдещ велик лекар.
Пламена замълча. Думите му означаваха много за нея.
‒ Само не забравяй ‒ продължи той. ‒ Лекарската професия не включва единствено медицината. Тя е битка за всеки живот.
Тя кимна.
‒ Винаги ще се боря, професоре.
Той се усмихна и ù подаде ръка.
Пламена я стисна, знаеше, че няма да позволи никой да бъде забравен. Никога
