И зминаха 300 години от рождението на Паисий Хилендарски и 260 години от създаването на „История славянобългарска”. Като част от събитията, посветени на този двоен юбилей, Националният исторически музей организира изложба под наслов „Духът на Паисиевата история“. Тя се осъществи със съдействието на Националната библиотека „Свети свети Кирил и Методий” и с подкрепата на Министерството на културата.
Изложбата носи названието „Духът на Паисиевата история”, защото Паисий е преди всичко слово и дух, въплътени в неговата „История славянобългарска”. Творбата е възприета като символично начало на Българското възраждане.
Епохата
През дългия период на османското владичество българите губят усета си за общност, а родината в представите им е ограничена единствено до родния град или село. В края на XVIII - началото на XIX век християните в Османската империя започват да се разграничават етнически, в повечето случаи според занятието си. Много българи, които пристигат в града и искат да успеят, започват да се гърчеят - говорят на гръцки и кръщават децата си с гръцки имена като по-престижно. В такъв контекст Паисий създава своята История, за да припомни на сънародниците си тяхното славно минало и причините да се гордеят, че са българи.
Житие
Паисий Хилендарски е роден през 1722 г. Най-точните сведения за живота му черпим от самия него в неговата творба. Роден в Самоковска епархия, той не е учил „нито граматика, нито светски науки”. През 1745 г. отива в Хилендарския манастир, където става йеромонах и проигумен. Две години събира сведения с много труд: „Аз прочетох много и премного книги и много време търсих…” и написва своята история: „Славянобългарска история за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития събра и нареди Паисий йеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше дошъл там от Самоковската епархия в 1745 година, а събра тая история в 1762 година за полза на българския род”.
Паисий произхожда от видния банскалийски род Хадживълчови (Банови), който е тясно свързан с Хилендарския манастир. В своя труд той дава сведения за брат си Лаврентий: „И създадох я в Хилендарския манастир при игумена Лаврентия - мой брат, роден от същата майка, по-стар от мене“. Паисий и Лаврентий имат още един брат - хаджи Вълчо, който през 1756 г. става ктитор на Хилендар. В кондиката на Хилендар има интересно сведение за кончината на Паисий. Според записаното той умира на 3 юли 1798 г. и е погребан в Самоков.
Царете
В творбата си „История славянобългарска”, създадена през 1762 г., Паисий, подобно на своите ренесансови предшественици, обръща погледа си назад към миналото, като го интерпретира в романтичен и националистичен дух, за да търси идеали и упование. Разказва за храбрите и славни български царе, на които се подчиняват много народи и земи, за българската църква и светци, за славната българска патриаршия в Търново, стремейки се да съживи националното чувство и гордост от принадлежността към българския род. Със своята История Паисий очертава за българите пътя през новата епоха - да пробудят у себе си и да съхранят българско самосъзнание в условията на чуждо владичество, опирайки се на историята и на националния идеал, който тя носи.
Идеали
„История славянобългарска” изгражда националния идеал на основата на езика, писмеността, вярата и културните и историческите традиции - идеалът на Просвещението. Паисий излага схващането за българската държавност като историческо право на българите: „От целия славянски род най-славни са били българите. Първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели…” Голямото достойнство на Паисиевата история се състои в това, че е написана на достъпен новобългарски език и авторът изгражда собствена визия за нуждата от национално самоосъзнаване чрез примери за воинските умения и духовната извисеност на българите.
Вяра
Той, като писателите от своето време, залага на победата на вярата и християнските сили.
Паисий създава национална митология, която кристализира в българско национално съзнание като основа за развитието на българските възрожденски процеси. Паисиевото време е епоха, когато историята е политика. Със своя труд Паисий Хилендарски приобщава българите към духа на XVIII век - дух на европейските национални истории.
И колкото да изглежда странно, името и личността на автора на „История славянобългарска” остава в сянка през целия възрожденски период. Затова и експозицията завършва с темата за паметта за Паисий Хилендарски и ролята на Марин Дринов, Иван Вазов и Константин Величков за популяризирането на името и труда на Хилендарския монах.
Книгата вдъхновила Петко Славейков
Срещата с „История славянобългарска” повлиява мирогледа на много български възрожденци. Паисиевата творба е по-известна през Възраждането с печатното си издание под името „Царственик” и срещата с нея става повратен момент в съдбата на мнозина възрожденци. Петко Славейков споделя: „Под влияние на книгите, които бях прочел, аз бях зел да мисля да ставам калугер ... Прочитането на тая история ... възроди в мене друг мерак. Досега аз мислех ... как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз зех да мисля как ... да спася народа си.”
*Автор: Д-р Ива Стоянова, уредник в НИМ
