Отец Ангел Величков е роден в София през 1964 г., предстоятел е на енорията „Преображение Господне“ в Стокхолм. В разгара на Великденския пост публикуваме разсъжданията на духовника за тази древна практика в светлината на съвременността. (Продължение от миналата седмица)
Християнският пост по същността си е радостен, свързан с рая, изпълнен с трите висши добродетели: вяра, надежда и любов – без които всъщност би изгубил смисъла си. Но постът може да изразява и други, траурни чувства. Те са свързани с конкретни събития и личности.
Началото
Различаваме няколко източника на поста. По-горе видяхме онтологически най-дълбокия: паметта за сътворението, издигането, прославата и падението на човека; изгубения рай.
Тази главна нишка ни отвежда към поста на Христос в пустинята. Той е не толкова пример за буквално подражание – кой би дръзнал на този подвиг днес?! - но преди всичко едно антропологическо откровение. Той ни показва какви сме създадени изначално, какви сме станали след грехопадението, кой е нашият истински враг и изкусител, как трябва да му противостоим и какви трябва да станем, приемайки изкуплението и образа на въплътилия се Христос. И всичко това се разкрива в контекста на едно пълно, съвършено телесно въздържание, чрез което действа и говори Светият Дух.
Моисей
Пример е и постът на Моисей и на евреите на Синай, когато Бог дава на света първите заповеди на духовния закон. Това е трепетът преди срещата с Божието величие, съзнанието за нищожност и нечистота, но също и дръзновението за лична беседа на човека с Бога. Виждаме нещо тържествено, велико в този пост.
А ние, християните, днес се готвим чрез пост за среща с Бога на хълма на Голгота. Там, където загина в плът, за да може всеки един да го приеме в своето тяло и душа пълно и безпрепятствено.
Разкаяние
Но има и още един друг пост, свързан пряко със скръбта и покаянието в един по-драматичен израз. Това е постът на съгрешилия, на изпадналия в беда, паднал човек. Лишаването от храна там е свързано с дълбоко съкрушение, душевна болка, обхващаща и тялото, страх и трепет пред Божия гняв. В древността такъв пост понякога е обхващал не само лишаването от храна, но и облеклото (навличали са „вретище“, дрипи), и някои жестове дори (посипвали са главата си с пепел, предавали са се на плач и т.н.). Такъв е постът на съгрешилия или изпаднал в беда праведник, на тайнствения лирически герой на Псалтира, от името на когото говори Давид. Или постът на ниневийците, които са послушали някога проповедта на св. прор. Йона и чрез покаянието са привлекли Божията милост. Някои християни в Близкия изток и днес практикуват отделно поста на ниневийците, в памет на това събитие, тясно свързано с тяхната история.
Траур
Този тип пост, който условно наричам траурен, в православната практика не се обособява като отделен. Той е само един аспект на нашия пост, който понякога се изявява по-подчертано. Такова е настроението на поста в сряда и петък, през първата седмица на Великия пост - Покайният канон на Свети Андрей Критски ни дава верния тон в началото на Светата Четиридесетница - в Страстната неделя, в деня на отсичането главата на Свети Йоан Кръстител.
В християнските чувства обаче траур и покаяние са смесени. В крайна сметка ние скърбим най-вече за себе си, за личната си участ, гибел, за собственото си беззаконие и падение, чрез които всички хора допринасяме за Разпятието на Спасителя. Неслучайно и Той ни казва: не скърбете за Мен, но за себе си скърбете!
Когато постим в сряда и петък, постът ни напомня, за да не го забравяме никога, мерзкото предателство на Юда и за страшните Христови мъки на Кръста. Нашата памет има нужда от телесно напомняне.
Начин
А как точно да постим, е индивидуален проблем. Затова и Църквата не дава никога общи предписания за количеството на храната, която да употребяваме. То е свързано повече с духовни добродетели като самопознанието и борбата със страстите. Затова определянето на правилно количество на храната не само през пости, но и изобщо, обикновено е индивидуално, относително и по тази причина – нелеко дело.
Диабетиците не могат без месо и сирене
Ако отслабването е добър ефект от поста, за това благодарим. То обаче не бива да ни ръководи в духовните неща. Има хора, които през пости даже напълняват – не поради преяждане, а по някакви индивидуални особености на организма, метаболизма и пр. фактори, които не са в сферата на нашето внимание тук. Известно е, че от такива безусловно постни продукти като захарта, картофите и белия хляб естествено се напълнява, дори когато се консумират по-умерено. Що се отнася до диабетиците, за тях е задължително да употребяват месо, риба и сирене, а хлябът и картофите могат да са вредни за тях. Всички тези обстоятелства обаче са предмет на разсъдителност, която е от полза във всички случаи – и в пости, и извън пости. Ще напомня само за разсъдителността, че тя е висша добродетел, дар, измолен от Бога, оръжие срещу суеверието, белег за духовна зрялост.
