9 септември 1944 година е черна дата за хиляди християни в България. Тогава без съд и присъда комунистите затриват хиляди миряни и духовници. Такава е участта и на Неврокопския митрополит Борис. Неговият живот е низ от благоугодни дела към хората и Църквата. За него важат думите на св. апостол Павел: "Помнете вашите наставници и подражавайте на вярата им". Като благодарност в края на живота си получава несправедливост от светската власт, установила се в България след преврата. В цялата вълна от агресия, обхванала страната през следващите години, живота си губи и Дядо Борис. Земният му път е прекъснат насилствено навръх рождения му ден през 1948 г.
Димитровден
Светското име на владиката е Вангел Симов Разумов. Роден е на Димитровден, 8 ноември 1888 г., в битолското село Гявато. Баща му, Симеон Разумов, комита от четата на Георги Сугарев, загива в сражение през Илинденската епопея от 1903 г. След началното училище в родното си село бъдещият владика завършва с отличие българската мъжка гимназия «Д-р Петър Берон» в Одрин. Прокуден от немотията, младежът отива в Цариград, откъдето по Божия воля изгрява неговата звезда в църковния живот. Жаждата му за знания и смиреното му поведение в българската желязна църква “Св. Стефан” привличат вниманието на екзарх Йосиф. Той му издейства стипендия и младият Вангел записва Цариградската духовна семинария, която също завършва с отличие през 1910 година.
Божий пратеник
На 10 юли същата година Неврокопският митрополит Иларион го посвещава в монашески, иподяконски и йеродяконски сан. Новопосветеният монах с името Борис ще наследи след години стареца Иларион на владишкия трон. През 1915 г. като стипендиант на Екзархията йеродякон Борис завършва Богословския факултет в Черновиц, Австрия, със степен доктор по богословие. Знае се още, че учи философия във Виенския и Будапещенския университет.
През 1917 година Светият синод му възлага мисията да обгрижва българската колония в Будапеща. За петте си години там родният духовник поставя темелите и завършва строителството на българската църква «Св. св. Кирил и Методий». Изкачвайки стълбицата на църковната йерархия, йеромонахът служи на българското православие като архимандрит от 22 декември 1922 година, после като епископ от 14 декември 1930 година и като митрополит от 24 март 1935 година до смъртта си.
Мандат
От 1926 година архимандрит Борис е ректор на Софийската духовна семинария. По време на петгодишният му мандат тя е опасана с високата и красива стена, а районът вътре е облагороден с алеи, беседки и засадени редки цветя и дървета. В такава среда са обучавани, обучават се и сега младите духовници.
През 1928 година архимандрит Борис пише брошурата «Кризата в нашето училище». Ясно, точно и убедително духовникът разкрива тревожния факт, че нашето училище дава образование, но не възпитава в духовност?! Тема, която е особено актуална и в наши дни предвид липсата на морал при по-възрастните , както и у техните деца - подрастващото поколение, където се вихрят агресия, безпътица и грехопадение.
Епископ Борис Стобийски (ръкоположен е за такъв в катедралата „Св. Александър Невски“) прави дарение от 5000 лева на Софийската духовна семинария, с които да се дава парична награда на ученик, който завършва курса на семинарията с отличен успех и примерно поведение и който е проявил християнски добродетели и църковно-религиозен дух.
Дипломат
От 23 ноември 1931 г. до 17 март 1935 г. Дядо Борис е главен секретар на Светия синод. През 1932 година е натоварен с историческата мисия по възстановяването на каноническите ни връзки и вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. Трудните преговори се увенчават с успех и след 13 години, на 22 февруари 1945 година, вече митрополит, Дядо Борис и Вселенският патриарх Вениамин подписват протокола, с който окончателно е вдигната схизмата, тежаща на Българската православна църква. Оттогава в църковните среди го наричат министър на външните работи на Светия синод. Това не е никак пресилено предвид дипломатическите умения на духовника. Той владеел, наред с родния български език, църковнославянски, руски, гръцки, немски, френски, италиански, английски, турски, румънски и унгарски език.
Св. Иван
Когато на 24 март 1935 година е избран за Неврокопски митрополит, Дядо Борис отива първо в Рилския манастир и се покланя на закрилника на българсия народ Св. Иван Рилски. После пристъпва в своята епархия. Навсякъде по села и градове - от Кочериново до Неврокоп и Петрич, хората го посрещат с хляб и сол и с думите «Добре дошъл, владико светий».
Още с встъпването си в служение архиереят изпраща окръжно послание до свещениците от поверената му духовна околия. Там се казва следното: „Пастирите на Христовата Църква трябва всякога да знаят и помнят своя свещен и неотменим дълг - не само да свещенодействат, но и да учат и наставляват своето паство, да проповядват на всички Словото Божие, да просвещават човеците с Христовата истина и да сгряват с Христовата любов.“
Македония
През 1942 г., след освобождението на Вардарска и Егейска Македония към епархията са присъединени нови три околии - Зърневската, Царевоселската и Беровската. Към Светиврачката (Санданската) околия е присъединена Демирхисарската административна околия, а към Петричката - Струмишката. По негово време се възстановяват повече от 40 изоставени храма в епархията. Построяват се нови десетина. По негов идеен проект е построен храм-паметникът костница “Св. Иван Рилски” в днешния град Кресна.
Непримиримостта и безкомромисният характер на митрополит Борис към налагания атеизъм очертава неизбежния конфликт на духовника с властта след 9 септември 1944 година. Той твърдо застава срещу опитите на новата власт да забранят достъпа на хората до храмовете. До последния си ден защитава собствеността на църквата върху имотите й. Сблъсъкът е неизбежен, развръзката е въпрос на време!
На 8 ноември 1948 година, Димитровден, навръх 60-ия си рожден ден Дядо Борис е убит.
Покушението
На този ден Дядо Борис отива в петричкото село Коларово, за да освети новия храм «Св. Димитър». Сякаш предусещайки, той се прощава със своите близки и роднини предната вечер. След Божествената Св. литургия и след като благославя празничната трапеза, владиката е повикан в задния двор на църквата от един разпопен от него бивш свещеник - Илия Стаменов, от санданското село Хърсово. Той е низвергнат от църквата за доказани кражби на църковно утвар и пари. Лежал е и 6 години в затвора за кражба на ракия. След като получава поредния отказ да бъде върнат в лоното на храма, Илия Стаменов изненадващо изважда пистолет и изстрелва от упор 3 куршума в тялото на Неврокопския митрополит Борис. Стаменов е комунистически агент и убийството е част от засиления натиск на комунистическия режим върху Българската православна църква и има за цел и сплашването на останалите архиереи. Така завършва земния си път този духовник, известен в църковните среди още и като Съвестта на Българската църква.
Няколко дни километрично траурно шествие носи на ръце ковчега с тялото на Дядо Борис от с. Коларово до Горна Джумая.
Лозя
Властта се отблагодарява на убиеца - осъден е само на 7 години затвор, от които изтърпява ефективно само три. И то като работи на лозята край Горна Джумая. Но истинското възмездие предстои - убиецът полудява и губи разсъдъка си. Единствените думи, които изговарял приживе, са били «Аз го убих, аз го убих...»
В сметката си владиката има над 10 построени храма, приют за възрастни хора и сиропиталище, реорганизация на административния живот в Неврокопска епархия, следене поведението на свещенството и повишаване на неговата ерудиция. Владиката особено много обичал Рилската света обител, която много пъти посещавал. Сред бисерите на неговото духовно наследство е и Акатист – похвала на св. Йоан Рилски.
Гробът на митрополит Борис се намира в преддверието на благоевградския храм «Въведение на Пресвета Богородица».
Митрополитският дом в Благоевград е негова идея
Горна Джумая става църковно-административен център на Неврокопската епархия по идея именно на Дядо Борис. Тук през 1939 година се построява митрополският дом, известен сред благоевградчани като Владишкото. Малцина знаят, че дотогава мястото, намиращо се в североизточната част на града, е било запуснато старо турско гробище. Наричали го Змиярника. По волята на Дядо владика митрополският дом е вдигнат в старобългарски стил. Облагородява се районът, засаждат се плодни дръвчета, правят се алеи. Мястото се превръща в “белия дроб” на града.
Пророкувал своята Голгота
Малко известен факт е, че през 1934 година митрополит Борис издава своя авторска стихосбирка «Полети» под псевдонима Ивайло Орлин. В 67-те публикувани стихотворения проличава и неговата поетична дарба, но в тях личат и пророчески слова, сякаш е предусещал своята мъченическа кончина:
Моята любов -
Ангелски покров.
Моята надежда -
Девствена одежда.
Моите мечти -
Грейнали звезди.
Моите желания -
Пламнали страдания.
Мойта ранна връст -
Мъченически кръст.
Моят път в живота -
Пътят към Голгота!
Румен Жерев
