Всеки с глава на раменете, която ползва по предназначение, а не като рупор или латерна, има своята истина за 10 ноември. За някои тази знакова дата е символ на свободата и демокрацията. Други си спомнят с носталгия за времето преди нея.
Събитията, довели до детронирането на бившия Първи – Тодор Живков, подлежат на оценка и преоценка. В колекционерската поредица на „Златно време“ не залитаме в една или друга посока, а се опитваме да постигнем баланс. Да покажем някои неща, които ни липсват – като игрите на воля от детските ни години. Да разкажем за събития, които може би не са зависели точно от нас. Да намигнем на читателите с вицове и забавни лозунги от отминало време. И да сложим многоточие, защото темата за Десети ноември и прехода е неизчерпаема.
Днес калпачетата, чавдарската и пионерската връзка са артикули, към които няма голям интерес. Но във времето, когато ни ги връзваха за пръв път, това си беше като изпит за СМГ.
Дни наред репетирахме правилата в книжката на чавдарчето. Учехме ги наизуст:
– Малките чавдарчета са добри другарчета.
– Чавдарчето е весело дете – играе, пее, учи се, чете.
– Чавдарчето е примерно във къщи и във клас, то помни – “Пионер ще стана аз!”
– Чавдарчето учтиво поздравява, то възрастните хора уважава.
– Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича.
– Чавдарчето родината свободна обича – като своя майка родна.
Не е много сигурно, че едно 7-8-годишно дете осъзнаваше тези лозунги. Но пък след изпита наставаше облекчение, защото това беше истинско изпитание.
Изява
Помня като че е вчера, изпитната комисия в Средното музикално училище „Любомир Пипков“. Най-строгите преподаватели, наредени на една маса. По-късно щях да ги сравня с Политбюро. Първо ни изпитват дали сме си научили домашното, след това ни задават въпроси - а този важен етап от живота – преминаването от синя към червена връзка. Издекламирах всичко с патос, все едно свиря на цигулка в препълнена зала. Ето това беше основен проблем в образованието. Усърдни ученици като мен наизустяваха цели учебници. Но прекъснеш ли ги, запецват. Така се случваше в гимназиален етап, когато трябваше да ме изпитват по физика. Не вниквах в съдържанието, но помнех всичко дума по дума. И се получаваха гафове. Декламирам някакви физични закони, стигам до изречението „масата седи на земята“. И учителят ме прекъсва: „Седи или стои?“. И аз, понеже съм хитра лисица, опитвам да се измъкна: „Както казах дотук...“ Хайде всичко отначало. Но стигам отново до момента с масата. И така три пъти започвах декламирането отначало, за да запецна на едно и също място.
Блокаж
С изпита за пионерче същата работа. Знам наизуст всичко, пея патриотични песни. И в някакъв момент решават да ми зададат някакъв по-човешки въпрос, а аз не го очаквам. И така изтървам Янев, без да сложа „другаря“ отпред. Комисията започва да ме върти на шиш: „Какъв ти е Янев – другарче?“. И аз изпадам в паника – аха, да ревна, пълен блокаж. Съучениците ми тръгват да ми подсказват. Дочувам „човек“. И изтърсвам: „Другарят Янев е човек на изкуството“. Бурен смях в залата. Сълзи в очите на новоприетото пионерче. Голяма работа беше. Същите сълзи видях години по-късно, когато, обсебена от родителски амбиции, щурмувах Софийската математическа гимназия. Не знам защо, но когато детето ми се разплака, защото му се карах, че е блокирал на изпита, изведнъж ме осени именно спомена за онзи пионерски изпит и хората на изкуството.
Кристи Петрова
