Всеки с глава на раменете, която ползва по предназначение, а не като рупор или латерна, има своята истина за 10 ноември. За някои тази знакова дата е символ на свободата и демокрацията. Други си спомнят с носталгия за времето преди нея.
Събитията, довели до детронирането на бившия Първи – Тодор Живков, подлежат на оценка и преоценка. В колекционерската поредица на „Златно време“ не залитаме в една или друга посока, а се опитваме да постигнем баланс. Да покажем някои неща, които ни липсват – като игрите на воля от детските ни години. Да разкажем за събития, които може би не са зависели точно от нас. Да намигнем на читателите с вицове и забавни лозунги от отминало време. И да сложим многоточие, защото темата за Десети ноември и прехода е неизчерпаема.
За едни ученическите бригади по времето на социализма са били безкраен купон, за други – омразно време с трудно изпълними норми.
Благодарение на този уж доброволен труд в селското стопанство реколтата от полята се прибирала, консервните фабрики работели на пълни обороти, а страната ни изнасяла тонове родна продукция зад граница. Оказва се, че е имало и друг тип ученически бригади. Наричали ги „културни“. За тях разказа пред „Телеграф“ русенецът арх. Орлин Неделчев.
„Трябва да е било някъде през 70-те години на миналия век, защото през 1975 г. вече бях в казармата. Освен селскостопански бригади за учениците в Русе имаше и т.нар. „културни бригади“. Защо ги наричаха „културни“? Защото децата, които по някакви медицински показатели не можеха да работят на полето, даваха своя принос към обществото, трудейки се в културни институции“, спомня си арх. Неделчев.
Буркани
В Русе през лятото и есента учениците събирали богатата реколта от селскостопански култури – цвекло, царевица, или пък помагали в консервната фабрика „Дунавия“, като чистели зеленчуци и ги тъпчели в буркани. От всички училища в града се събирала една групичка от около 40 комсомолци за „културна“ бригада. Настанили ги във физкултурния салон на училище „Иван Вазов“, където им наредили легла, произведени в местната фабрика за тръбна мебел „Александър Атанасов“. Всичко си било като на другата бригада – ставане сутрин в еди-колко си часа, измиване, вдигане на знамето, закусване, разпределяне на задачите под зоркия поглед на командир от местния бригадирски щаб – някой активист от Димитровския комунистически младежки съюз (ДКМС).
Разпределение
„Аз и още едно момче бяхме разпределени в „културната институция КАТ“, извинявам се за шегата. Всъщност нашата задача беше да превъзпитаваме населението да спазва правилата за улично движение, а именно преминаването на пешеходните пътеки да става на зелен светофар. Аз бях на кръстовището на улиците „Георги Димитров“ (сега „Борисова“) и „Константин Иречек“. Бяхме облечени в бежови униформи, с шапки пилотки на главата, със свирка в уста, за да вдъхваме респект и уважение към институцията. По цял ден свирехме на онези непослушни граждани, които решаваха да минат на червен светофар, защото в момента няма трафик. Но ние надувахме свирката и ги задължавахме да стоят на тротоара и да чакат зеления сигнал – дисциплината преди всичко“, продължава разказа си архитектът.
Имало все пак и ученици, които изпращали в културни институции – библиотеки, читалища, за да помагат при подреждането на книги или нещо друго. И те били облечени в униформи – трябвало да се вижда отдалеч, че са от онази млада гвардия, която дава своя принос за развитие на социалистическото общество. А когато слънцето залязвало, следвала вечерната проверка, свалянето на знамето и после ходом марш към леглата във физкултурния салон.
„Имам и приятни спомени. И до ден днешен се срещам с някои бивши ученици, с които бяхме на „културна“ бригада. През тези 20, а може да са били и 30 дни, пламваха любови, имаше раздели и драми, които са характерни за юношеската възраст, в която бяхме“, спомня си с носталгия за младите години арх. Неделчев.
Дълг
„Норма от 22 кг памук на ден беше непосилна за мен. Но толкова трябваше да набере всеки от нас, за да изпълни дълга си към социалистическото селско стопанство.“ Това си спомня Ивана Димова от бригадите на класа й през 70-те години. Ученическите й години минали в малък град в Южна България, където плодородната тракийска земя по поречието на Марица раждала толкова много плодове и зеленчуци, че едва ли са можели да бъдат прибрани без помощта на учениците и студентите. Площите били заети още с памук, тютюн, царевица, фъстъци, в окопаването и събирането на които се включвали младежите от Димитровския комунистически младежки съюз.
„Изглежда тогава е нямало машини за прибирането на памука, защото той се прибираше на ръка предимно от по-големите ученици. Вземахме по една домашна престилка на майките си, връзвахме я в края да се оформи нещо като джоб, слагахме я на кръста и тръгвахме по редовете. Ако си наведен, се уморяваш много бързо, затова прибирахме памука, влачейки се на колене. След осем часа така можете да си представите колко уморени сме били в края на деня. Имах съученици, които си изпълняваха нормата лесно, но на мен селскостопанската работа не ми спореше. Съвестно работех още от свалянето на класа от камиона до последната минута, но тази норма от 22 кг за мен беше много висока. Не си спомням някой помагаше ли ми, но някакси натъпквах чувала с памук. По време на летните бригади, когато бяхме в лагери, изкарваха на вечерната проверка пред знамето тези, които системно не си изпълняваха нормата. Беше много унизително, защото имаше деца като мен, на които не им спореше“, спомня си Димова.
А като ученици в първите класове, трябвало да занесат в училище лайка. Ако са в следобедната смяна, час – два преди училище, вместо да си учат уроците, тръгвали по поляните край Марица да събират с гребенчета лайка.
Ученическият труд по бригадите се заплащал, но за жълти стотинки. Димова си спомня, че за 20 дни работа на полето през есента взела 18 лева. Майка й доплатила 4 лева, за да си купи чадър за дъжд. Още го пази, за да й напомня за годините, в които е кипял уж доброволния труд на комсомолците.
Жанета Йорданова
