С рещали ли са се древните ни предци с божествени, ангелски или други свръхестествени, дори извънземни покровители? В редица митологии, включително и в тракийската, се откриват множество мотиви за така наречената хиерогамия – свещения брак между човек и божество. Каква е истината зад тези истории? Изследователят Христо Буковски, който от години търси закодирани древни послания в историята, митологията, религията и езотериката, е посветил своята нова книга „Приземяването на архангелите“ (издание на „Сиела“) именно на тази тема. Какви исторически условия са наложили свещения брак (хиерогамията) като обред на посвещение при траките?
Какво се крие зад този символичен брак между царя жрец и богинята майка? И дали той наистина е бил само символичен? Христо Буковски проучва древни текстове, археологически обекти от България и цяла Европа, за да намери отговор на тези въпроси. Той припомня множество исторически и митологични сюжети, обвързани с нашите земи и нашите древни предци.
Сред тях например е историята на тракийката Родопис. Легендарна хетера, която може би е послужила за първообраз в приказката за Пепеляшка, защото – също като нея – си изгубила обувката, а тя била намерена от египетски фараон, който пожелал да открие собственичката ѝ.
Христо Буковски рисува една задълбочена картина на вярванията на древни и съвременни хора, като търси източниците на множество истории за посещения и контакти с божествени и богоподобни същества. Контактите между хората и онези, които авторът нарича просто неземните, често приемат и еротичен характер. Независимо дали става въпрос за девойка, отвлечена от змей, за древните ангели, които си намерили човешки съпруги, или за всеизвестните похождения на Зевс.
В „Приземяването на архангелите“ Христо Буковски предлага свои интерпретации на истории като тази за Орфей и Евридика, на мистериите от Самотраки, разказва за царския брак на тракийския владетел Котис I с богинята Атина, за митовете и апокрифите за Исус и Мария Магдалена, за богинята Кибела и останалите от нея следи в днешната иконография, дори и в християнската. Той се спира и на тайните, които може би се пазят в праисторическото изкуство – също отделило съществено място на богинята майка, а също и на голямото значение, което древните са придавали на ритуалната пещера утроба – каквито пещери се срещат на много места по нашите земи и са били превърнати в светилища още в предисторически времена. От значение са и множеството изображения на свещения брак, запазени върху древни артефакти – керамика и дори златни съкровища.
„Приземяването на архангелите“ е пътешествие из времето и въображението – книга, която припомня известни факти от историята и митологията, но и разкрива нови интерпретации, през които авторът продължава своето дългогодишно търсене на скритото познание. Ето и откъс от написаното за Тайната на Орфей и Евридика от книгата „Приземяването на архангелите“.
Древният географ Страбон нарича Орфей „човек магьосник, който се е занимавал с музика и пророкуване и извършвал оргаистичните церемонии при освещавания“. Така „постепенно успял да спечели много привърженици и сила“. А „се нравел особено много на народа благодарение на контактите си с Бога“, уточнява античният автор Конон. На бог Дионис? Нее, никак не му допадало свещеният екстаз да се постига с пиянствата и отриване ó вакханките. С благородните траки от своето обкръжение се върнал към изконните богослужения на народа, в които заменил бѝчите меса с обредния хляб, виното – със Сабазиевото пиво от малцувано зърно с хмелни отвари, а разгулните танцьорки разпратил да обгрижват децата и домовете си.
Нима е знаел повече от ментора на дядо си Харопс? Случайно ли се пропуска, че докато плавали за Колхида, той чувал съвети от онова дърво, което Атина била дала на йолкските корабостроители да вложат в носа на „Арго“? Спокойно, и аз по-скоро не вярвам, че челното дървено украшение на кораба е... подсказвало полезните ходове на Мáга. Но е доста палаво така попътно само да се вметва за свръхспециален божествен дар. Именно като мимоходом го споменават, дали не насочват само вниманието на вéщите към тайната зад монтираното там по нареждането на Атина?
Атина е специална богиня. Тя не е родена нито от небесна майка, нито от земна жена. Тя изхвръкнала от главата на Зевс. При това – в пълно въоръжение. За какво е свидетелство това? Не се ли появява като алегория за въплътена мисъл? В своята докторска дисертация Чавдар Бонев посочи, че името ѝ произтичало от прастарата дума ата – баща, което с наставката добива смисъла на бащина. Възможно ли е това да изтъква връзка с Всевишния, щом митотворчески тя произлиза от оня, който височайшо води мистерията в ролята на свръхбога?! Нали си знаем, че след повече от хилядолетие адептите на Българската езотерична школа – богомилите – ще обясняват появата на Исус като Словото Христос, което по Промисъл на Бога влиза в ухото на Светата Дева и когато излиза от нея във видимия свят, добива човешко тяло?!
А как мисълта излъчва енергията, която може да породи толкова специално земно материализиране? Нали и наречената за велика богиня Атина се появява да олицетворява мъдростта и разума, науката, изкуствата, занаятите... – все неща, с които нашият свят се е сдобил впоследствие? Може би нейната поява е била предизвикана от назряла необходимост приземените като богове да предадат на хората още специални знания и умения? Хората са като плесента – могат да се плодят навсякъде и да се сбият винаги, дори да са дозрели само до цепенето на керамични люспи за ножове и върхове на копията си. Определено се е налагало Някой да предизвика качествен скок в развитието на човешката цивилизация и със силово налагане на определени модели, ценности и технологии.
Това би обяснило и пестеливите известия за някои от чудатите проявления, съпътствали аргонавтите, които по някое време са се озовали и в... средата на Млечния път. Където и да е ставало, каквото и да е произтекло от това, Орфей явно е бил потвърден като истинен син на земята и звездното небе, както е назован в златна орфическа пластинка, останала укрита през хилядолетията в една антична гробница.
След безчетните му възлизания по вкопаните стъпала в свещената скала от пещерата за самопознанието с аскезата до жреческата площадка на върха за среща с възхождащото слънце, и за него ще е настанал часът на Свещения брак. Като син на обожествения наследник Ойагър и божествената муза Калиопа, достойна за него се явила прелестната Евридика. Тя била толкова нежна и изглеждала така неземно безплътна, че я славели като нимфа. Не е потвърдено дали като самодива е яздела елен и на пояса, с който препасвала кошулята си, е висял колчан със стрели, но излъчването ѝ безусловно се покривало със значението на нейното име – Широковластната.
Но в деня на чародейното им сливане последвало още по-върховно изпитание, което занапред щяло да стане неотменно за най-извисените сред посветените. Спонтанно би ни хрумнало, че Дионис е решил да придобие и чаровната невяста за себе си, както го сторил с Ариадна, та затова е изпратил една от любимите си змии да я ухапе отровно по петичката. Може обаче да е умъртвил невястата на Орфей просто за да разбере докъде амбициозният младеж е навлязъл в познанието за подходите към отвъдното, като пробва способността му да изнесе такова изпитание.
Да, щом Евридика потънала в небитието, Орфей, като наследствен първожрец на Дионис, слязъл в подземния свят да си я върне. Макар да нямал частно право на това, той склонил и суровите богове на безплътните сенки да я пуснат обратно. Митотворците са му отредили прочувствени изпълнения на печални песни, с които им бил размекнал адските сърца да го допуснат в дълбините, забранени за живия. Но на ограбения младоженец не му е било до разпеви. А и боговете в другото измерение доста добре са го познавали. Като определено по-вещ и несъмнено по-безразсъден към тайната в митовете, атинският художник Полигнот го рисувал винаги най-близо до троновете на Хадес и Персефона на сцените върху оцелели антични вази от първата половина на V в. пр. Хр. Колкото и божествено да би било да простиш на такива богове, близостта им едва ли се е породила, когато са му взели булката.
Но познанието, че връзката му с адските домакини е била стара и очевидно сигурна, не облекчава задачата ни. Напротив – още по-странно звучи условието, което Хадес и Персефона му поставили: да изведе любимата си, без да я зърне, чак докато стигне светлината. С претенцията на богове те вероятно са знаели нещо по случая с нея, което той не бивало да осмисли. Такова предупреждение обаче би ни изпързаляло в обсега на съчинителите да подквасват с човешки сълзи късметлийската тема за античен бестселър. Не е трудно да омаеш профаните с фаталната сцена на раздялата, която припреният младоженец сам си причинил. Затова прилежно е отиграно с мита, с безчетните му преразкази, с картините и барелефите, че наистина Орфей е сгафил тъкмо на финиша.
А до нас е достигнала знакова подсказка, че той е имал и друг вещ наставник в преходите към Аид. Дори е възможно самият водач на душите към отвъдното Хермес да е бил съучастник на младоженците. На релеф от петото столетие пр. Хр. в римската Вила Албани Евридика е изваяна твърде дружески между двамата. Дали само за украса на термални бани, храмове, театри и вази от този оригинал после са били направени безброй римски копия, които сега са приютени в различни музеи?
Наглед сякаш няма кой знае каква подсказка за специално заиграване. Но ако още никой (ли?) не я е видял, дали е сигурно, че я няма? Ами ако допуснем, че извръщането на Орфей просто е сбогуване? Да, тъжно е. Съвсем е като раздяла на силно влюбени. При това те и оброчно са свързани на върховно езотерично равнище – в Свещения брак. Но какво доказва, че красавицата е била върната обратно? Кой ни подвежда да забравяме, че тя е по-скоро земно проявление, отколкото местна мома. Та за нея е било по-лесно още от изхода да яхне елена си, отколкото да отстъпи в Аид – очаквали са я в божествените простори.
А Орфей е останал. По обет, който може да е приет при звездното му отклонение с аргонавтите, той е призваният да наложи орфизма като светоглед за посветения човек. Изпратен, призван или въодушевен, той е трябвало да го въздигне като Велико учение над дионисовските пиянски пóмени с омаяни вакханки. Бил е достатъчно мъдър да провиди, че тегобата на земната ограниченост за хората – и пространствената, и времевата – не може да се превъзмогне със забрава, а с прозорливост.
Подстъпите, по които Орфей можел да поведе траките, не били по силите на духовно препъващите се хора. Повел само избраните. Те не поглъщали плът от умъртвени същества, а с растителната храна приемали мед, мляко и сирене. Срещу правото да бъдат допуснати към тайното познание, давали обет да не говорят за скритите обреди. Затова неуспелият да научи подробности Диодор се оправдава, че „мистериите в Тракия у киконците, отгдето произхождал и техният учредител Орфей, се предават тайно“. Мнозина смятат, че секретите са били опазени, защото ритуалите на мáгите били достъпни само за мъже. При това доверие печелели тези, които не познавали по-силно изкушение от свръхпознанието. Понеже те не водели нормалния живот на обикновените хора, ги наричали а-бии (т.е. не-жизнени). Това всъщност било наполовина вярно – в смисъл че техните духовни очи гледали напред чак във времето, когато не животът ще определя поведението им. Щом попътно оставели мъжките си оръжия и се обмивали на свещения извор, те пресичали свещената река пред светилището и прониквали в скалната утроба, за да се срещнат – отвъд света на битовите грижи и хорската суета – с небесното в гените си. Тогава възлизали като преродени по стъпалата, вкопани в свещената скала към скалната вана. Там, през небесната вода от дъждовете в нея, осветена от слънцето, луната, звездите и ветровете горе, те приемали силата и прозорливостта на посветените. Така постигали знаците за оброчното си обвързване с божествените и приемали да живеят като небесни консули. Вече не допускали да бъдат обсебени от богове като Зевс и олимпийската му компания, а от Бога в себе си. В Него се уповавали да им осигурява пътя към енергийното безсмъртие, което засяга и тялото, и душата.
На Дионис не се налагало да обяснява на вакханките докъде можели да се разпростират възможностите на хората, след като Орфей вече посвещавал подбрани мѝсти в тайнствата на преходите между измеренията. Достатъчно било да им каже, че мъжете са иззели тяхната служба на най-ревностните и страстно всежелани богослужителки. Под вещо насочената си ярост те се отправили към светилището на орфиците и обрали копията, които призваните били оставили заедно с всичките си оръжия при обредния извор. Тогава връхлетели към потъналите във вълшебен унес мѝсти и – с опиянението, в което нападали свещената жертва за своя бог! – убили и разкъсали най-удивителния чародеец на всички времена.
Но за 35-те столетия оттогава за него остава запазено званието Блестящоизвестния. Само за него!
