К огато се говори за злощастния край на средновековната български държава и за падането и под османско владичество, традиционно се приема, че последните нейни владетели са Иван Срацимир и Иван Шишман, управлявали съответно Видинското и Търновското царство.
През последните години сред професионалните историци все повече се налага тезата, че всъщност краят на българската държава не е поставен в края на XIV век, а поне 30 години по-късно. В светлината на новите писмени исторически извори се установява, че българската държава, макар не в своята териториална цялост, продължава своето съществуване още 20-30 години и чак около 30-те години на ХV век земите й окончателно и трайно са били присъединени към балканските територии на Османската империя. А за последен български владетел историците днес приемат не цар Иван Срацимир, а неговият син Константин II Асен. За съжаление този владетел днес е неизвестен в популярната българска история. И е време името му да бъде извадено от незаслуженото забвение, за да бъде поставено редом до тези на останалите български владетели от Средновековието.
Имената на Константин като Асен и на Фружин като български царе в Боянския поменик, написан през XV в Драгалевския манастир.
Константин Асен е син на деспот Иван Срацимир, който е назначен от своя баща Иван Александър да управлява видинските територии на българската държава. Константин е единственият син на Срацимир, който освен него от брака си с влашката принцеса Анна има още две дъщери. За юношеските години на Срацимировия син не се знае почти нищо. Известно е, че когато през 1365 г. Видин е превзет от войските на унгарския крал Людовик, българският цар и цялото му семейство са изпратени в хърватската крепост Хумик. Там те прекарват две години, преди да могат да се върнат отново във Видин.
Следващото появяване на името на Константин Асен е почти три десетилетия по-късно, в 1394 г. След падането на Търновското царство той е изпратен от своя баща начело на делегация до османския управител на превзетата българска столица. Искането, което носи, е търновската църква да бъде предадена под управлението на Видинската църква. Това искане е удовлетворено от османския управител, а на връщане Константин Асен успява да отнесе във Видин и свети мощи, които дотогава са се пазели в Търново. Доказателство за това посещение има запазено в немска хроника от края на ХV век, в която пише, че две години след падането на Търново Иван Срацимир „благоволи да проводи превъзлюбения си син Константин... заради необходими и големи царски дела в казания Търнов“.
Съвестно
Три години след падането на Търновското царство, през 1395 г., османците детронират и видинския цар Иван Срацимир. До този момент видинският владетел успява доста ловко да лавира и да запази своите земи относително независими, като се признава за османски васал. За разлика от своя брат Иван Шишман, който три пъти се обявява за турски васал и всеки път отказва да изпълнява васалните си задължения и да изпраща войска на султана, Срацимир изпълнява съвестно задълженията си. Но и той допуска стратегическа грешка, която се оказва, уви, фатална. През 1396 г. унгарският крал Сигизмунд организира кръстоносен поход в балканските земи. Срацимир му отваря портите на крепостта Видин и посреща кръстоносците като освободители. В запазените извори се оказва, че самите кръстоносци изобщо не се държат като приятели и освободители с българското население. Това обаче е друг въпрос, който не е тема на настоящата статия. Когато кръстоносците се изтеглят от Видин и тук отново нахлуват османските турци, изменникът Иван Срацимир е жестоко наказан от султан Баязид Светкавицата. По негово нареждане българският цар е окован във вериги и изпратен в Бурса, където следите му се губят. Детронирането на българския владетел дава основание на родните историци в продължение на сто години да твърдят, че 1396 г. бележи официално края на самостоятелната средновековна българска държава. Това обаче, както вече беше казано, не е вярно, тъй като на мястото на Срацимир на българския трон Баязид оставя сина му Константин Асен. Той управлява като владетел на българското царство и е признат като такъв от останалите европейски монарси по това време. Съществува цяла поредица от сведения от първите десетилетия на XV век, в които името България продължава да съществува не само като географско понятие, а като име на държава със самостоятелен владетел. И името на този владетел е Константин. Ето някои от тези безспорни исторически източници, които не подлежат на коментар и съмнение.
Уважение
В писмо на крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 1404 г. при изброяването на воюващите против османците балкански държави се споменава и „известният Константин, прославеният император на България“. Той заедно с влашкия войвода Мирчо са посочени като завърнали се отново в лоното на унгарския владетел. „Под наше подчинение много пъти те нападаха смело гръцките области и другите области, които и досега се владеят от турците, спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си“. Както повече от ясно се вижда към онзи период, началото на XV век, Константин е не просто български цар, а и не е османски васал, а се бие срещу турците. В дубровнишки документ, в който се утвърждават пълномощията на консулите сред страните, в които те са изпратени, са посочени „Славония, Босна, Срем и България“. Повече от ясно е, че консул се изпраща в държава, която е приета за самостоятелно съществуваща. В сведение от 1411 г. в писмо, съобщаващо за смъртта на търговеца Якша Прибилович, се казва, че той е починал in le parte di Bulgaria („в българската държава“).
В подкрепа на твърдението, че в началото на XV век българската държава продължава да съществува, е и избухналото въстание, предвождано от синовете на двамата български царе – Константин и Фружин. В това въстание за главен предводител отново се смята и посочва Константин Асен. В българската историография съществуват разногласия по въпроса кога точно е избухнало и кога е потушено това въстание. Приема се, че началото му е през 1408 г., като е продължило близо десет години, чак до 1418 г.
Фружин, син на цар Иван Шишман.
Според оскъдните сведения въстанието избухва като последица от сключения европейски антиосмански съюз и съвпада с династическите борби в Османската империя след попадането в плен на султан Баязид. Българите решават да се възползват от тези борби, като първо застават на страната на претендента Муса, а след това му обръщат гръб и подкрепят Мехмед, който в крайна сметка излиза победител и става следващия султан. Според някои извори Мехмед е бил толкова благоразположен към българите, че им обещал мир. Византийският историк Дука в хрониката си пише: „Султанът прие радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: „Кажете на вашите господари, че давам мир на всички и приемам мир.“ А Константин Костенечки допълва, че султанът „върна българските пленници, които Муса беше прогонил, и заживя в мир с всички“. Всичко това дава достатъчно основания да се предположи, че през първите две десетилетия на XV век българската държава продължава да съществува като самостоятелна със свой владетел, признат както от султана, така и от европейските монархии.
Мурад Втори покорява окончателно българската държава през третото десетилетие на ХV век.
Кога и защо настъпва краят на българската държава, е трудно да се отговори. Най-вероятно това е станало с идването на власт на султан Мурад II, който решава да изостави миролюбивата политика на своя баща и да покори изцяло целия Балкански полуостров. А за вземането на това решение едва ли е имало нужда и от конкретен повод. За съжаление досега няма достигнали до нас писмени извори кога и как точно е станало окончателното покоряване на българската държава. Но се смята, че това е станало между 1421 и 1430 г., когато името „Видин“ вече се споменава като име на санджак в османските регистри.
Убежище
Що се отнася до съдбата на Константин Асен, предполага се, че е бил прогонен от Мурад и намира убежище в унгарските земи. Знае се, че умира на 17 септември 1422 г. в Белград, който по това време е част от Сърбия. Предполага се, че е погребан в местната църква „Св. Петка“. Подобна е съдбата и на неговия братовчед Фружин, син на Иван Шишман. Той е регистриран като участник в кръстоносния поход на Владислав Ягело срещу османците в 1444 г. Оцелява в кървавата касапница при Варна, но следите му след това се губят.
Иван Георгиев
