О т векове хората от Видинско играят хоро с покойниците във втория ден след Великден. Срещата между живите и душите на умрелите се случва под скалния Алботински манастир (наричан и Албутински) край селата Градец, Раброво и Тополовец. И тази година там се събраха хора от Видинска епархия за уникалния обичай. Идващите от близо и далеч се хващат на хорото на мъртвите. Онзи, който има починал близък, вдига високо негова снимка и извиква името му. По този начин сякаш и покойникът участва във веселието, разказват възрастни хора. Някои обясняват, че древният ритуал вероятно идва от очакваното възкресение на всички мъртви. Според християнските пророчества то ще се случи при Второто пришествие на Божия син Исус Христос.
Местност
Самата местност също се счита за целебна. Който пренощува около празника Възкресение Христово, възкръсва от каквато и болест да е бил болен. Заради това мнозина идват и по-рано, като водят и болни близки. От дълбока древност святата зона се смята за чудодейна.
Открай време хората идват тук във втория ден след Великден.
Има сведения, че открай време българи и румънци водят тук тежко болните си близки, за да преспят срещу Великден до манастира, за да се изцерят. Вярващите християни са убедени, че и днес болните, преспали на това място, получават изцеление. Паралелно с това душите на мъртвите намират покой след изиграното в тяхна памет тежко хоро.
Ритми
Ритмите са тежки влашки танци, изпълнявани от музиканти от съседните села. Близки и роднини се хващат на дългото бавно хоро, ридаейки за тия, които вече не са между тях. Най-близките носят в ръце портрета на починалия и водят хорото, сякаш и той танцува заедно с тях. Роднините раздават за бог да прости кърпи, перашки (яйца) и ябълка.
Местните играят хоро с портретите на починали близки.
И задължително китка здравец. Това повелява древният обичай. А когато слънцето стигне зенита си, всички сядат да хапнат, да се повеселят, да почетат и живите. Тогава старите хора разказват изумителни прастари легенди и предания за това свято място. Някои от тях са свързани и с водата от извора, наречен Хайдук чешма, считана също за лековита.
Светец
Времето е заличило спомена на кой светец е била посветена изсечената с голям труд високо в скалите църква. Знае се, че Алботинският манастир е бил действащ през XIV век, за което свидетелстват запазени фрагменти от стенописи и надписи, и накитите (обеци, наушници, гривни), намерени в 29-те разкрити християнски гроба.
Алботинският манастир е изсечен високо в скалите.
Изследовател на Алботинския манастир е видинският историк, вече покойник, Въло Вълов. В свое изследване той пише следното: „В самата църква и в скалата около манастира са открити голям брой християнски погребения. Вероятно манастирът е бил посветен на Възкресение Христово, ако се съди по многолюдните събори на това място на втория ден на Великден в неговото подножие“.
Митрополит Дометиан
Идеята за възраждане на Алботинския скален манастир и превръщането му в посещаван исторически и религиозен паметник бе на покойния днес Видински митрополит Дометиан и на епископ Сионий, тогава негов викариен епископ.
Останките от трикорабния манастирски храм, богато украсен в миналото със стенописи и декоративни колони и корнизи, говорят за усърден молитвен живот и някогашно благолепие. Наличието на баптистерий показва, че храмът е бил използван не само за молитвени нужди на братството, но и за обществени служби. В по-ново време от меката скала са добивани камъни.
Обителта вероятно е основана през XIV век.
Иманяри пък са изкопали големи дупки в търсене на царски съкровища от времето на Иван Александър (виж по-долу в карето), нанасяйки непоправими щети. На фона на това и скотовъдци са използвали храма през лятото за своя добитък. Всичко това е допринесло за почти пълното унищожение и възстановяването на обителта в оригиналния й вид, което е труден процес. В последните години обаче все повече поклонници идват в недействащия скален манастир, привлечени от неговата святост, приказна природа и чудни легенди.
Тук се замонашва княгиня Теодора
В скалния манастир преди векове е живяла княгиня Теодора – майката на цар Иван Срацимир, дъщеря на румънския крал Бесараб I. След като Иван Александър я прогонил, за да се ожени за Сара, тя станала игуменка в Алботинския манастир, гласи тукашната легенда. Тук след смъртта й са заровени и костите й. По време на турското робство манастирът е подпален и заличен до основи. На срещуположния хълм обаче все още може да се види пещера, за която се знае, че е приютявала монаси отшелници.
