Т окачки изненадаха Александър Сано в столичния квартал „Лозенец“.
Докато си прави сутрешната неделна разходка, актьорът се натъкнал на екзотичните птици, които си щъкат из паветата и кълват, каквото намерят.
Вид
Сано тихо приближава към три токачки – две бели и една пъстра, за да не ги безпокои, но те не му обръщат особено внимание, явно свикнали с хорската суета около тях, и продължават да си кълват между паветата. Той размишлява дали това не са пуйки, явно обърквайки се от белия цвят на две от птиците, но после се пита дали не е сбъркал вида.
Справка показва, че тези фараонски кокошки, както ги наричат в Италия, много добре понасят и далеч по-сурови климатични условия от родната Африка. У нас масово са заселени още по времето на социализма. Дори в Европа те са полудомашни птици. В природата почти винаги са пъстри, но белите дори преобладават, когато са отглеждани от хора. Историческата справка сочи, че още в древни времена човекът ги е взел за домашни животни. Попадат в Древна Елада и Древния Рим, откъдето се разпространяват из цяла Южна Европа.
Ферма
Според запознати именно в „Лозенец“ има частна ферма, която вече няколко години отглежда въпросните токачки. Там дават български имена на птиците като Йоанна, Здравко, Антоанета, Коцето и др. Самите те са се излюпили у нас и имат родно потекло. Дори имаше почин на една от оградите на фермата да слагат снимки на съответната токачка с името и кратко описание на навиците й. От сорта на: „Обича да се разхожда самостоятелно из квартала“, „Важно му е да е шеф, за да лапа повече фураж“, „С пролетарски поглед към съседния двор“ или „Все лукаво се чуди как да намаже филията“. Иначе за самите фараонски кокошки бе надписано: „Свободни са да отлетят, но им харесва тук и може скоро да има малки токачета“. Децата обикновено се опитват да си играят с тях. Птиците са се превърнали в своеобразна атракция из квартала.
Пояснението бе, че те обичат да правят всеки ден разходки из квартала, особено сутрин. Могат да летят, защото крилата им не са рязани. Но накрая винаги се прибират в родния кокошарник.
Георги П. Димитров
