- Жан, каква е историята на новото ви парче Fallin?
- Едно лято се събудих в ранните часове на нощта със силното усещане за присъствието на някого до мен. Посегнах в тъмното, но нямаше никого. Опитах се да се убедя, че съм сънувал и пробвах да заспя отново, но не успях. Исках да запечатам този момент. Взех китарата и песента сама дойде при мен. На другия ден пооправих текста. След седмица този човек ми писа… Музиката запечатва най-фините моменти от живота ни.
- В песента говорите за усещания, как някой мисли за теб дори отдалеч. Но хората казват далеч от очите, далеч от сърцето. Дали е така?
- Ние, хората, не си даваме достатъчно кредит за това, което сме. В квантовата физика има един доказан феномен, който е описан в научната литература като 'Квантово заплитане“. Това е свойството на две или повече частици да станат фундаментално свързани, след като продължително време са били събрани. Дори и разделени, дори и на големи разстояния те продължават да си взаимодействат и не могат да бъдат описани, като независими една от друга. Нашата опитност на тази земя като хора, като души, като част от тази Вселена е много по-многопластова и комплексна.
Хората, които срещаме, сме срещали и преди, въпросите, които носим в себе си, и темите, които се отварят пред нас, често се повтарят от предишни поколения.
Сърцето е най-мъдро. Очите са свързани с мозъка, който често изгражда свой собствен нереален свят. Дори и да греши, сърцето те води там, където трябва да бъдеш. Понякога най-верният път минава през грешките, през болката…
- Има ли някакъв биографичен момент в парчето?
- Всяка моя песен е свързана с някакво лично преживяване. Трудно ми е да пиша песни без емоционална стойност.
- Вие самият “падал” ли сте и как се изправяте, за да продължите напред?
- Когато сме деца, родителите ни се притесняват да не паднем, да не се нараним. Но човек се ражда само през раните в живота. През болката се раждаме и идваме на този свят и през болката ще си тръгнем, за да станем нещо друго. Нужно е да падаме, за да се изправим в пълния си ръст на тази земя.
- Разкажете ни да видеото, дело на Георги Врабчев. Къде снимахте и доколко участвахте вие с ваши идеи?
- Живял съм на три континента. Ще продължавам да го повтарям: няма нищо по-красиво от България, през есента и пролетта. Снимахме на любими места из София и малко извън града. Дълги години ми е липсвало да бъда тук през есента и да усетя тази красота. Георги има много тънък усет за светлина, за цвят… Аз имах представа как искам да представя тази красива история, но Георги ми помогна да наместя всичко. Снимахме по усет и с много импровизация.
- Вие дълги години живеете в Швейцария. Какво ви връща в България?
- Всъщност аз никога не съм си тръгвал от България. Тя живее в мен. Живял съм и в САЩ, и в Швейцария и всеки, който ме познава, знае колко много я обичам. Обичам хората в моята страна. Животът ги е променил, но дълбоко в тях има една тъга и доброта, която резонира много силно в мен. В тези времена е трудно да чуеш езика на кръвта, на принадлежността, но нашето место, местото на всички синове и дъщери на България е… тук.
- Преди години добихте голяма популярност с парчето “Спомени” по стихове на Петя Дубарова. Защо избрахте нейното творчество, на една млада непокорна душа?
- Споменахме за езика на кръвта, за произхода и принадлежността. Моята фантазия е, че с Петя делим много повече от една семейна къща, която някога е била на прадядо ми, а после става домът на сем. Дубарови…
- Кое е любимото ви нейно стихотворение?
- Недосегната.
„Щом на белотата ми посегнат
нощи като прилепно ято,
да не позволя да ме досегнат
и ме изгорят като листо.“
- Какво да очакваме след Fallin. Работите ли по нови проекти? Може би албум?
- В момента работя в посока албум с Ташо Колев (Jeremy?) и Георги Станев (Гравити Ко.).
- Семейството ви е изключително пъстро и талантливо. От кого какво сте наследили?
- Нося по малко от всички. От дълбочината и „черното“ на вуйчо ми, художника Иван Кожухаров „черното“, потребността да работя и да мисля от дядо ми д-р Павел Маринов, сериозността на прадядо ми Руси Кожухаров (основател на пожарното дело в Бургас), от баба ми Минка нося любовта към изкуствата, от майка ми Христина нося лоялността към приятелите. Нося и кармата и някои черти от семейството за баща ми, но за това някой друг път…
- Какво искате да оставите на своите деца?
- Децата имат нужда от любов. Нищо не може да запълни нуждата да бъдеш видян и обичан… Никога няма да спра да ги прегръщам и да повтарям, че ги обичам.
- Казвате, че всяка среща е дар. Коя е най-ценната за вас?
- Срещата със себе си. Няма нищо по-важно от това да се намериш в този свят. Понякога ни трябва цял живот…
- Намираме се в навечерието на най-светлите християнски празници. Как ще ги посрещнете?
- За мен всеки ден е празник. Единственото, което човек притежава, е „Тук и сега“.
Утре може никога да не дойде. Вчера отдавна е заминал. Имам усещането, че това непрекъснато взиране напред към някаква дата, в която трябва да се случи нещо, повече ни отнема, отколкото ни дава. Нека всеки ден да е празник на добротата. Нека всеки ден да е тържество на Вярата.
- Прокрадва ли се вече празничното настроение?
- Знаете ли, аз съм щастлив човек. Всяка прегръдка, всеки момент, прекаран с най-близките ми хора, е празник за мен. Тези празници ми стигат. Останалото е бонус.
- Мечтаете ли и за какво?
- Аз съм въздушен знак. По-трудно ми е да не мечтая. Когато бях по-млад, се смеех на „мечтателите“, обличах се в черно и гледах лошо. Сега си давам сметка, че способността да мечтаеш е като летенето. Всички имаме крила, но някои от нас се питат защо. Пожелайте си нещо утре. Това е по-хубаво от това да си купиш билет от лотарията.
- Какво си пожелавате да ви се случи през 2024?
- Пожелавам си по-малко сълзи. Тези, които се появяват, когато гледам деца, загубили майките си, и майки, загубили децата си. Пожелавам си повече любов. Не лично за мен, а между нас българите. Нека се обичаме повече. Нека се подкрепяме и пазим. Защото макар и уморени, макар и скептични, макар и обезверени, ние все пак имаме един друг… а това не е малко.
Екатерина Томова
