П рез по-голямата част от кариерата си на писател, продължаваща повече от пет десетилетия, удостоеният с почетното звание „сър“ Салман Рушди винаги е бил обект на смъртни заплахи. Той е един от най-популярните и успешни автори, но работата му предизвика и немалко противоречия, които на няколко пъти поставиха на карта живота му.
На 12 август британският писател от индийски произход бе нападнат и тежко ранен, докато се готвеше да изнесе лекция в конферентен център в западната част на Ню Йорк. 24-годишният Хади Матар от Ню Джърси се качи на сцената, от която Рушди се канеше да говори, и му нанесе над 10 прободни рани, преди да бъде повален от публиката в залата и неутрализиран от полицейските служители. След атаката писателят бе откаран с хеликоптер в болница с поражения на врата, черния дроб и ръката, и претърпя операция. Импресариото му Андрю Уайли разкри, че в резултат на бруталната атака Рушди най-вероятно ще загуби зрението на едното си око. Няколко дни след инцидента писателят вече можеше да диша самостоятелно и да говори. Състоянието му, макар и тежко, започна да се подобрява, и мнозина си отдъхнаха, че и този път Рушди се размина на косъм.
Творчество
Салман Рушди е роден на 19 юни 1947 г. в Бомбай в заможно мюсюлманско семейство. От малък говори и английски, и урду. Живее във Великобритания от дете. Следва история в Кралския колеж в Кеймбридж. Завършва през 1968 г. и една година се пробва като актьор. След това работи в рекламния бизнес, като същевременно се опитва да пише. Първият му роман „Гримус“ (1975 г. ) няма успех, но „Среднощни деца“, публикуван през 1981 г., когато авторът е на 34 г., му донася една от най-престижните английски награди - „Букър“, и му отрежда място сред значимите романисти. През 1983 г. излиза книгата му „Срам“, вдъхновена от политиката в Пакистан, която също става популярна.
Рушди позира с романа Сатанински строфи малко след издаването му.
Строфите
Публикуването на четвъртия роман на Рушди - „Сатанински строфи“ (1988 г.), преобръща целия свят на писателя. Историята е в стилистиката на магическия реализъм и разглежда съвременните проблеми на имигрантите и имиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в нова култура, както и неизбежността на възвръщането към корените. Това се случва чрез един разказ, изпълнен с мистика, фантастични преживявания и най-вече религиозен поглед към миналото и настоящето.
В романа има препратки към пророка Мохамед и Корана, в които редица мюсюлмани виждат атаки срещу религията им. Названието на книгата произлиза от легенда за пророка Мохамед, описана в неговите първи биографии, според която в няколко стиха от Корана той възхвалява стари езически богове на Мека. Впоследствие стиховете са оттеглени от книгата на основание, че дяволът го е подлъгал да ги изрече.
В ислямската култура съществува съществен спор относно този момент от живота на Мохамед, като няма доказателството за достоверността на случилото се. Все пак легендата служи за основна част от важен подсюжет в романа, който включва персонаж, базиран на Мохамед (в книгата е наречен Посланик или Махунд). Под натиска на лидерите на Мека (в книгата градът е наречен Джахилия) в един от епизодите Махунд се съгласява да признае, че няколко езически богини притежават особен статут в очите на Аллах.
В друг сюжетен момент се появява съвременен фанатичен религиозен лидер, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се разпознае образът на аятолах Рухолах Хомейни - шиитският духовник, идеолог на ислямската революция в Иран и върховен духовен лидер на страната след бурните събития от 1979 г. Именно той е един от първите, които реагират изключително остро срещу Салман Рушди след публикуването на „Сатанински строфи“. През 1988 г. Хомейни издава фетва - религиозно разпореждане, в което обявява награда за главата на писателя и призовава вярващите мюсюлмани да го убият заедно с издателите му, позволили книгата да види бял свят.
Недоволство има и в много други части на света - книгата е забранена в Индия, Пакистан, Судан, Индонезия и редица други държави.
Започват и протести, белязани с насилие. В родния град на Рушди - Мумбай, загиват 12 души при сблъсъци с полицията, в Иран е атакувано британското посолство, а в САЩ ФБР докладва за близо 80 заплахи и нападения срещу книжарници само за няколко месеца до края на 1989 г.
Покушенията
В рамките на следващите няколко години жертви на нападения стават издатели и преводачи на Рушди в Италия, Норвегия и Турция. Те оцеляват, но не такава е съдбата на японския преводач Хитоши Игараши, който е намушкан до смърт в Токио през 1991 г. Вниманието е насочено и към Рушди. Няколко месеца след излизането на книгата става ясно за неуспешен бомбен атентат срещу него - иранецът Мустафа Мазех по случайност детонира взривно устройство в хотел в Лондон. Отговорност за взрива поема ливанска терористична организация, в чието обръщение се посочва, че Мазех е станал „мъченик“, докато подготвял атака срещу „вероотстъпника Рушди“.
През 1988 г. аятолах Рухолах Хомейни издава фетва, в което обявява награда за главата на писателя и призовава вярващите мюсюлмани да го убият. Един от протестите срещу Рушди в Пакистан
Всички заплахи и нападения оказват влиянието си върху писателя. Той и семейството му са принудени да се крият и живеят в продължение на години под закрилата на Скотланд Ярд, въпреки че Рушди поднася извинение на мюсюлманската общност с думите:
„Осъзнавам, че мюсюлманите в много части на света са искрено разтревожени от публикуването на моя роман. Дълбоко съжалявам за страданието, което той причини на искрените последователи на исляма. Тъй като живеем в свят на много религии, това преживяване ни напомни, че всички трябва да сме наясно с чувствителността на другите“.
Дипломатическите усилия на Лондон довеждат до отмяна на фетвата десетилетие по-късно, но заплахата за живота на Рушди така и не изчезва напълно. И вероятно никога няма. Новият аятолах на Иран Али Хаменей оттегля разпореждането на своя предшественик, добавяйки все пак, че фетвата винаги ще бъде като „куршум, който веднъж изстрелян, не спира, докато не удари целта си“.
Думите му се оказват истина. По време на спора за карикатурите на Мохамед в датския вестик „Юланд постен“ през 2006 г. лидерът на групировката „Хизбула“ Хасан Насрала заявява, че „ако имаше мюсюлманин, който да изпълни фетвата на имам Хомейни срещу ренегата Салман Рушди, тази тълпа, която обижда нашия пророк Мохамед в Дания, Норвегия и Франция, нямаше да се осмели да прави подобни неща. Сигурен съм, че има милиони мюсюлмани, които са готови да дадат живота си, за да защитят честта на нашия пророк и трябва да сме готови на всичко за това“.
През 2010 г. в списание „Инспайър“ се появява и черен списък с мишени на терористичната групировка „Ал Кайда“. В него фигурира името на Рушди наред с други, за които се твърди, че са нанесли обида към исляма. Сред тях са Аян Хирси Али, карикатуристът Ларс Вилкс и трима служители на „Юланд постен“, които в крайна сметка станаха обекти на атаки. По-късно списъкът е разширен, за да включи Стефан – Шарб - Шарбоние, убит при терористична атака срещу редакцията на френското сатирично издание „Шарли Ебдо“ заедно с 11 други негови колеги. След нападението „Ал Кайда“ призова за още убийства.
Рушди изрази подкрепата си за „Шарли Ебдо“, като заяви, че „всички ние трябва да защитаваме изкуството на сатирата, което винаги е било сила за свобода и срещу тиранията, нечестността и глупостта... религиозният тоталитаризъм причини смъртоносна мутация в сърцето на исляма и ние виждаме трагичните последици в Париж“. В отговор на нападението Рушди коментира, че „можете да не харесвате „Шарли Ебдо“, но този факт няма нищо общо с правото им да говорят и със сигурност по никакъв начин не оправдава убийството на журналистите им“.
Мести се в Ню Йорк
През годините след излизането на четвъртата му книга Рушди, макар и далеч от обществения живот, продължава своята дейност и издава поредица от разкази, есета и романи на различна тематика.
В началото на века се мести в Ню Йорк, където постепенно започва отново да се появява публично, а през 2012 г. издава автобиография, където пише и за „Сатанински строфи“. Противоречивият му роман става причина за разделение както в рамките на различните мюсюлмански общности по света, така и за такова между мюсюлманите на Запад и обществата в САЩ и Европа. Книгата без съмнение оказва огромно културно влияние, като повдига множество въпроси относно културните различия, религиозния екстремизъм и свободата на словото.
