Н е един и два са случаите, когато залитането по алкохола прекъсва жизнения път на утвърдили се с таланта си творци в литературата, но и в спорта. И тук причината не е само в сблъсъка на чувствителната душа с грубата политическа действителност.
Такава е съдбата на Маяковски в съветска Русия, но подобна е и житейската трагедия на Хемингуей и Скот Фицжералд в САЩ. Алкохолът и наркотиците прекъсват жизнения път и на Марадона. У нас няма да се забрави трагичната съдба на поета с ватенката Пеньо Пенев и нереализирана докрай дарба на любимеца на футболния „Левски“ през 60-те години на миналия век Георги Соколов-Соколето, за които ще си припомним в два поредни броя.
Талантите по принцип не само са свободолюбиви, но и своенравни, често не се съобразяват с наложените правила в битието си. Ранната злоупотреба с алкохол прекъсва волния полет на Пеньо, още ненавършил 30-годишна възраст. Роден в многочленно семейство на 7 май 1930 година в севлиевското селце Добромирка, малкият Пеньо расте в неособено щастлива атмосфера. Оттогава започва честото му изпадане в меланхолия и депресия, довело го по-късно до опитите за самоубийство и лечение в психиатрия.
През 1946 г., едва дочакал края на учебната година, Пеньо напуска родния край и се включва в строителните бригади. Те стават новия му дом - трудът му е вграден в основите на язовир „Росица“, а от 1949 година животът му се свързва изцяло с изграждането на Димитровград. Там прекарва най-плодотворните творчески години, но и най-тъжните дни в живота си. Там слага край на дните си и там пожелава да бъде погребан.
Творец
До 1957 г. десетки от Пеньо-Пеневите стихотворения са включени в литературни сборници. За поколенията остава безсмъртната му поема „Дни на проверка“, в редовете й се преплитат неговите възторг и тъга. Статии и фейлетони излизат на страниците на в. „Димитровградска правда“ и в. „Стършел“, които обаче му навличат гнева на партийния апарат в строящия се град. Пеньо постепенно се превръща във „вреден за обществото човек“, принуден е да напусне не само редакцията на вестника, но и града, към който е така привързан.
Драми
Към ядовете му, причинени от доносници, се прибавят и личните му брачни драми. Преди да влезе в казармата, Пеньо сключва прибързан брак, който скандално бързо е разтрогнат и който е причина за първия му опит за самоубийство на 12 септември 1950 г. През 1955 година в Димитровград той се жени за Мария Господинова, а през февруари 1956 г. се ражда синът им Владимир. Кръщава го на любимия си поет - Маяковски. Семейният им живот е изпълнен с безумни лишения, алкохол и скандали.
Безперспективността и мизерията го смазват и обезверяват, алкохолът и отчаянието го завладяват завинаги. Жена му Мария с едногодишния им син го напуска и се връща при родителите си в Тополовград.
Краят
В началото на 1959 година поетът се завръща отново в Димитровград и започва да пише за вестника. В нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. Пеньо Пенев е сам в стая 118 на хотел "Москва". Депресията го е смазала, чувствата му са притъпени. Изпива смъртоносна доза от сънотворното веронал. Написва няколко предсмъртни писма, едно от които е до неговия приятел Митко Иванов: „Митко! Приятелю стари и насъщни! Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан…“
Докато смъртта пълзи по вените на Пеньо, той намира сили да стане и да отиде пред картината "В. В. Маяковски в мастерской РОСТА", репродукция от Ст. Викторов. Чупи стъклото и оцапва с кръвта си лика на Маяковски. Целува лика на поета, когото смята за свой учител, и написва върху цветната репродукция: ”Сбогом! Идвам при тебе, мой бог. Аз.”
Безценно свидетелство за последните часове и смъртта на Пеньо Пенев е оставил районният прокурор на Димитровград, вече покойният Младен Илков: ”На нощната масичка се намираха 6 празни опаковки от лекарството веронал, бележник и молив, както и празна бутилка от ракия.“
Събира се ръководството и партийният актив на Димитровград, за да организират погребението на поета. Партийният секретар на в. „Димитровградска правда“ предлага: „Да го хвърлим в Марица?!“.
Поетът с ватенката е погребан на 29 април 1959 г. в Димитровград. Когато полагат ковчега в гроба му, преминава влак, от който се разнася продължителен звук от локомотива.
Съдят мъртвец
По зла ирония на съдбата в деня на погребението му в Районния съд в Тополовград се провежда дело, заведено от Мария Господинова-Пенева. Тя е предявила иск за 500 лв. месечна издръжка въз основа на това, че съпругът й е строител и получава висока заплата, но не може да представи документ. Затова съдът решава издръжката да бъде 300 лв., което е почти половината от тогавашната минимална месечна работна заплата – 650 лв.
Случки
На учебно занятие редник Пенев е заспал на земята, след като изпил порядъчно количество алкохол. Старшината на ротата започва да го събужда с ругатни и ритници, а Пеньо сънен се защитава. Изправят го в поделението пред дисциплинарен съд. Когато идва неговият ред за защита, той само промълвява: „Под влияние на алкохола грабнах кола! И строших главата на старшината!“
В друг случай е повикан в Народния театър, където се провежда поредният конгрес на СБП. Като точка последна ще се разглежда въпросът с изключването на младия поет от съюза за „поведение, несъвместимо със социалистическия морал.“ Изчаквайки в кулоарите на театъра да го повикат, Пеньо изслушва протяжния отчетен доклад на председателя на СБП Георги Караславов, който завършвал със задължителните пожелания: „Да живее несъкрушимата българо-съветска дружба! Ура!“. „Да живее другарят Вълко Червенков! Ура“ и т.н., а залата се тресяла неколкократно от „Ура-а-а-а!“. Пеньо използва възцарилата се за секунди тишина между две пожелания, отваря вратата към залата и силно изкрещява: „Ура-а-а-а, дръжте ме за к*ра-а-а-а!“.
Тъжна неделя
Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило –
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило…
......................
Дори и да умра, не ще загина,
не ще увехне мойта кожа,
защото алкохолът, който ще изпия,
не ще ми позволи да се разложа.
........................
На гроба ми
не слагайте вода!
На онзи свят не искам да се мия.
И ако възкръсна
нявга от пръстта,
то ще е, за да се
напия!
Румен Жерев
