В началото на 70-те години на ХХ век комунистическото правителство в България взема решение за насилствено претопяване и асимилиране на турското и циганското население у нас и за създаване на държава с народ, говорещ един език, с единен начин на живот, бит, религия и култура. Това обаче се оказва трудна задача и вместо за няколко месеца, както е предвидено, този процес продължава в продължение на почти 20 години. За да достигне своята кулминация и връх на напрежението в средата и края на 80-те години с т. нар. Възродителен процес.
Съпротива
Мюсюлманското население съвсем естествено оказва силна съпротива срещу опитите да бъде променена тяхната народностна и верска идентичност. В тяхната съпротива се включват и секретните служби на съседна Турция. В България се създават групи, които са готови на всичко, дори да пролеят кръв, за да спрат опитите на българското правителство да ги превърне насила в българи. Под влияние на пропагандата, идваща от съседна Турция, се появяват искания за сепаратизъм. На някои места в Родопите и в Лудогорието избухват въоръжени стълкновения между турци и милицията и армията. Има ранени и убити. В средата на 80-те години зачестяват телефонните обаждания с бомбени заплахи. Постепенно заплахите се превръщат в реалност. На 22 май 1984 г. на празника на светите братя Кирил и Методий е взривена църквата в с. Бенковски. На 30 август същата година бомби гръмват в чакалнята на жп гарата в Пловдив и аерогарата във Варна. Няколко човека са ранени, но жертви няма. По ирония на съдбата най-тежко ранен е 13-годишният мюсюлманин Мустафа Шентюрк, турски гражданин, пристигнал на гости при свои близки.
Жертви
На 9 март 1985 г. взрив избухва във вагона за майки с деца на бързия нощен влак Бургас - София. По това време влакът се намира в района на гара Буново. По-късно ще стане ясно, че всъщност часовниковият механизъм на адската машина е бил нагласен така, че тя да се взриви по времето, когато композицията е трябвало да се намира в тунела преди гарата. Ако това се бе случило, броят на жертвите със сигурност е щял да бъде много по-голям. Заради маневра на гара Златица обаче влакът закъснява с две минути и бомбата не успява да избухне в тунела. Но дори и на открито, пораженията са ужасни. Загиват седем и са ранени девет човека. Сред жертвите са и две глухонеми деца на 12 и 13 години. Сред ранените също има две деца.
Половин час след взрива на гара Буново, в 22,00 ч. бомба избухва и във фоайето на хотел в Сливен. Бомбата е скрита в гардероба на сладкарницата. Заради стените на помещението, които намаляват силата на детонацията, жертви там няма, ранените са 23. Това са главно млади хора, дошли да се почерпят с приятели. Държавата не съобщава официално в медиите за атентатите. Публикациите са лаконични само за „възникнали инциденти“. Това обаче е лъжа. Взривът на гарата всъщност е най-големият бомбен атентат в страната ни до този момент. Въпреки укриването на атентатите от българския народ в страната ни е въведено почти военно положение.
Гюм
На 31 юли 1986 г. - година и половина след атентатите на гара Буново и в Сливен, двама мъже по бански се разхождат по морския бряг в курорта „Дружба“. Единият носи мрежичка, в която има петлитров гюм за мляко, в който обаче няма мляко, а нещо много по-страшно - 2,5 кг амониева селитра, 5 шашки амонит и скаленит, батерия, детонатор и будилник със стрелки, нагласени за 15,30 ч. Мъжете изпушват по цигара на брега, след което си тръгват, „забравяйки“ мрежичката с гюма, полузаровена в пясъка. За щастие само няколко минути по-късно тя е открита от летовник, който я дава на момчето, отговарящо за водните колела. А то от своя страна я оставя при колегата си Ангел да я пази и да я предаде на собственика, който сигурно ще дойде да си я потърси. По-възрастният му колега забелязва, че от пакета излизат някакви жици и че нещо вътре тиктака. Жегва го ужасно подозрение и без да губи време, се обажда в милицията. Когато органите на реда идват на място, установяват, че се касае за взривно устройство. Което се оказва еднакво с това, използвано при атентатите на гара Буново и в Сливен. Оттук започва и разплитането на чорапа, което ще продължи цяла година, но накрая ще доведе милицията до опасните атентатори.
Разследване
Разкриването започва от една малка покривка за маса, оставена до бомбата на плажа. Тя е с щемпел „РСВ“ („Ресторанти и спални вагони“). По нея разследващите стигат до първия от атентаторите - Елин Димитров Маджаров, с турските имена Емин Мехмедали Али от Бургас. Същият веднъж е бил задържан за участие в атентат в бургаски супермаркет, но тогава е бил оневинен и освободен. От хора от обкръжението на Елин става ясно, че той не одобрявал смяната на имената и Възродителния процес и често се заканвал, че „това няма да мине без последствия“. След Елин в следващите месеци са установени двамата, с които той често влизал в контакт - Алцек Чакъров (Аптула Чакър) и Сава Георгиев (Саафет Реджеб). Установено е също, че и тримата са членове на нелегалната организация „Турско националноосвободително движение в България“, подпомагана от секретните служби на Република Турция.
Телефоните на тримата заподозрени са поставени на подслушване и така криминалистите успяват да научат за поредния подготвян от тримата атентат. През август 1987 г. те са арестувани. Като съучастници са задържани и приятелката на Елин - Севда, служителят от „Пътно строителство“ Милко Вълканов и Никола Демирев от с. Болярово. Вълканов е човекът, доставил взрива, а Демирев – детонаторите, без изобщо да се интересуват за какво ще бъдат използвани те.
По време на разпитите терористите отричат отправените им обвинения. Пред съда обаче не издържат. Докато слуша разказите на оцелелите в кървавата баня на гара Буново, Елин изпада в нервна криза, започва да плаче и моли да го изведат от залата. „Осъзнах грешката си. Не съм мислил да убивам хора. Целта ми бе да има паника и да се вдигне повече шум. За жертвите не мислех“, споделя той. „Уважаеми съдии. Вие имате възможността да кажете на Темида този път да свали превръзката от очите си, за да види и тя как на един стълб на перона на гара Буново е размазан детски мозък“, призовава прокурорът в своята пледоария. Той иска за тримата атентатори най-тежкото наказание - смъртна присъда. Но не само той иска смърт за убийците. Когато показват снимки от взривения влак на жената на Елин Маджаров, тя, без да се замисля, отсича: „Смърт за този звяр!“
Присъди
На 25 май 1988 г. тримата атентатори са осъдени на смърт. Присъдата скоро е потвърдена и от Държавния съвет на НРБ и в началото на септември е изпълнена в Софийския затвор. А телата им са кремирани. Останалите задържани са осъдени на различни срокове затвор.
С това обаче терористичните атентати в България през 80-те години не прекъсват.
На 7 юли 1987 г. в Добрич две момчета на 12 и 15 години са похитени от трима мъже с автомобил и се отправят към Турция. Мъжете в колата са въоръжени с бойни гранати. За да респектират органите на милицията, те взривяват три от гранатите. Атентаторите искат да им бъде осигурено безпроблемно напускане на България, в противен случай заплашват, че ще убият и себе си и заложниците. За да спечели време, правителството обещава, че ще изпълни исканията им. В същото време обаче се подготвя план за тяхното ликвидиране, но така, че заложниците да останат невредими. Установена е и самоличността на терористите: Никола и Орлин Николови, баща и син от Дулово, и братовчед им Невен Асенов от село Боил, Силистренско. С приближаване на границата терористите стават все по-напрегнати. И когато малко след Царево на пътя им се изпречват БТР и снайперисти, те се опитват да хвърлят по тях гранати. В този момент колата попада в дупка, гранатите падат в купето и се взривяват. Двама от терористите, Никола и Невен, загиват на място. Третият е изправен на съд, получава смъртна присъда и е разстрелян. Момчетата са транспортирани веднага в болница, където са им направени животоспасяващи операции. Едно от тях, Дарин Христов, остава инвалид.
Според документите на българките служби само през периода 1984-1987 г. са разкрити 42 нелегални радикални протурски групи, отговорни за извършените атентати, саботажи и палежи на територията на НРБ.
Иван Георгиев
