В галерията от образи на български просветители и революционери - будители на националния ни дух, почти не се срещат женски имена. В бурния ХIХ век националноосвободителните борби раждат своите велики революционери, а в патриархалния бит на предосвобожденска България мястото на жената е в дома и семейството. Но именно българската жена и майка запалва първата искра в стремежа към образование и книжовност, възпитавайки децата си в обич към родното и в желанието за по-достоен живот.
Една от тези достойни, но не толкова известни българки е Ана Бояджиева. Тя е родена в Карлово между 1847-1849 г. Родителите й били средна ръка хора. Баща й Иван бил бояджия, което определя и фамилията му. Майката произхождала от известния карловски род Патеви. Тя била изключително вярваща и при венчанието си дала обет в черквата да посвети първото си дете на Бога.
Семейството се сдобило със 7 момичета, Ана била второто. Така най-голямата сестра София трябвало да постъпи в манастир. Тя обаче се залюбила с карловския търговец Кунчо Караиванов и се омъжила за него. За да спази обета на майка си, Ана се съгласила да заеме мястото на сестра си и да стане Христова невеста. След като завършва местното девическо училище, още съвсем млада, тя постъпва като послушница в Калоферския женски манастир „Рождество Христово“, където монахиня е леля й София. Ана прави впечатление на игуменката Евдокия със своето прилежание, любознателност и желание за наука. По нейно предложение пред пловдивския владика Паисий и с финансовата подкрепа на митрополията Ана и още едно момиче заминават на обучение в Белград. Малко преди да отпътува, Ана приема монашество с името сестра Евгения.
Съдба
Новопосветената монахиня учи и пребивава в Белград от 1867 до 1872 г., където се обучава в средно девическо училище, а после и в богословие със сръбска стипендия. През 1868 г. Белград е средище на Втората българска легия. Сръбското княжество вече е получило своята автономия и княз Михаил Обренович гледа благосклонно на българската кауза и дава Артилерийската школа за обучение на легионерите. Така съдбата среща Ана-Евгения с нейния съгражданин Васил Кунчев - вече приел прякора Левский и знаменосец на легията.
Всъщност те вече бегло са се познавали, тъй като сестра й София се омъжила за вече споменатия Кунчо, който е братовчед на Левски по майчина линия, а Левски бил шафер на венчавката. Оскъдни сведения за пребиваването на Евгения в Белград дава години по-късно племенникът й Васил Караиванов. Според тях стипендиантката живее в къщата на Наталия Каравелова - сръбкиня и съпруга на Любен Каравелов. Там често се отбивал и Левски и те дори посрещнали заедно Коледа на 1867 г.
Знае се, че двамата съграждани се сближават. Левски я зарежда с революционни идеи, а тя помага с всички сили на делото. Има красив почерк и често пише документи на легията. Левски на шега я нарича свой секретар. Той й подарява своя снимка - една от най-известните му в униформа на легията. През февруари 1868 г. обаче Левски има сериозен здравословен проблем. Налага се да постъпи във военна болница, където му правят операция в коремната област - вероятно апандисит или херния. Раната му дълго не зараства и монахинята става и милосърдна сестра. Тя прави промивки и превръзки, грижи се той да бъде топло облечен. Дали обаче това приятелство преминава в интимност, остава загадка.
Подобни идеи подхвърля покойният историк Божидар Димитров. В спомените си племенникът Васил Караиванов пише: „... Започва една велика, забранена и от Бога любов, за да бъде забранена цял живот...“
Според сериозната историография това обаче е почти невъзможно в онези времена - едно, поради монашеските обязаности на Евгения, друго, поради решението на Левски да се отдаде единствено на създаването на организацията на мрежа от революционни комитети. След 8 месеца той се отправя към Букурещ и Браила и на изпроводяк й подарява кама, която днес се пази в карловския музей.
Мечта
След завършване на образованието Евгения се завръща в родното Карлово и към манастирския живот. Но вече видяла просперитета на свободна Сърбия, тя мечтаела за свободата и на своята родина и се включва с жар и всички сили в културно-просветното израстване на своя роден град. Става учителка в местното девическо училище. По това време, за да стане учителка, освен образование кандидатката трябвало да спазва определени правила. Например нямала право да се омъжва или да бъде ухажвана от мъже за срока на договора, не можела да е навън между 20 и 6 часа, забранено е да пуши, да се облича в модерни дрехи в ярки цветове, роклята да не е по-къса от 5 см над глезена, да обува черни чорапи и обувки... Тези указания са били в сила чак до 1915 г. и затова често учителките са били млади жени и монахини. Евгения полага много усилия за женското образование, въвежда нова организация на обучение и нови предмети, ръководи неделното училище. Става и председател на женското дружество, което подпомага бедни или по-възрастни моми и жени, които искат също да се образоват. Няма обществено мероприятие в града без активното участие на учителката. Тя става една от най-известните гражданки на Карлово.
По време на Априлското въстание и след него имало сведения, че Евгения проповядва революционни идеи сред ученичките си и това й налага да се скрие за няколко месеца в манастира.
След освобождението тя преподава и в новооснованата Сливенска девическа гимназия, а след Съединението става председателка на дружество „Милосърдие“, клон на Червения кръст. По време на Сръбско-българската война участва във временна комисия, която събира помощи за войниците на фронта и за вдовиците.
Учителка
От 1894 до 1900 г. тя е учителка в Пловдивската девическа гимназия. От едно запазено писмо на Евгения Бояджиева до тогавашния министър на просветата научаваме за тежкото й положение по това време. Както повечето поборници, и тя няма признание от новите правителства. Тя пише, че след смъртта на баща й е глава на семейството и с една заплата го прехранва. Грижи се за една неомъжена сестра и други две вдовици, чиито мъже „се споминали през въстанието“. Пише, че през 1886 г. е била старша учителка, но при временното правителство я уволняват под предлог, че в държавните училища не може да преподават калугерици. Моли да я назначат поне за третостепенна учителка, понеже има опит и за да се облекчи материалното й положение. Чак през 1897-1899 г., когато министър на народното просвещение в правителството на Константин Стоилов става Иван Вазов, той постановява тя да бъде назначена за управител на пансиона на Пловдивската девическа гимназия. Патриарха на литературата е познавал дейността на Евгения на ползу роду още от времето, когато е бил в Пловдив. Интересен факт е, че видни литературни историци като Михаил Арнаудов и Петър Динеков изказват хипотезата, че може би Вазов е използвал детайли от живота и личността на Евгения Бояджиева като прототип на героинята му Рада Госпожина от романа „Под игото“.
Монахинята и общественичка Евгения никога не проронва и дума за Левски, дори и след героичната му смърт, въпреки че със сигурност тежко я е преживявала. Нейна ученичка от Пловдив споделя, че учителката винаги носела сребърен филигранен кръст с малка вградена касетка. Попитана има ли някаква реликва вътре, тя казала, че пази спомен от много скъп на сърцето й човек. Можем само да гадаем дали не е била например кичур от косата на Левски.
Евгения - Ана Бояджиева умира през 1913 г. Според манастирските канони като член на сестринството е трябвало да бъде погребана в манастирското гробище, но обществото на Карлово изискало това да стане в градското, където й изградили достоен постамент. Днес от родната й къща няма и следа, именувана е само улица, а плановете на общината да постави паметник на голямата българка в Карлово остават за бъдещето.
Жени Викторова
