Т я беше „усмихнатото лице на демокрацията“ през 90-те. Символ на младежкия порив. На 31 май навършва 52, но е все така неудържима и готова да хвръкне във въздуха. На 1 юни Лияна Панделиева представя в литературен клуб „Перото“ най-новата си книга „Свят за обичане“, побрала малка част от нейните пътешествия. С Лияна разговаряме за символите на прехода, свободата, политиката вчера и днес, както и за избора да си щастлив.
Бързам да те засипя с въпроси, защото още утре ще си някъде другаде. Не те свърта, колко време можеш да издържиш на едно място?
Не пътувам самоцелно - напротив - много обичам да съм у дома, харесвам уюта и спокойната семейна атмосфера. Почти всички пътувания са старателно планирани и обосновани, с конкретна цел и търсени резултати - най-често фотографски, което често включва сериозни усилия и гарантирано безсъние. А това, че при почти при всяко пътуване преизпълнявам поставените цели, се дължи на любопитството, заради което правя и неочаквани открития. Така се случват най-забавните неща. Преди години погрешка се качих в самолет, принадлежал на Хитлер, и час и половина летях на борда му.
Журналист, писател, фотограф, пътешественик - професии или състояния на духа са тези неща?
Когато бях на 13, нашите ме пратиха на лагер в Балкана за две седмици. За това време написах 5-6 писма от по десетина страници голям формат, а когато се разрази буря и гръмотевица разцепи дърво в двора и го подпали, разпратих историята на всички роднини - във всяко писмо със съспенс, вълнуващи подробности - от облаците и светкавиците до мига на разцепване на дървото.
Репортажи пиша още от дете, а докато крача някъде, независимо къде, в главата ми постоянно върви текст, който в движение редактирам. Не познавам скуката - винаги мога да пиша нещо наум.
Войни, катастрофи, бедност, галопиращи цени. И на този фон ти представяш книга, озаглавена „Свят за обичане” и фотоалбум „Свят за обичане - албумът“. Какво те кара да гледаш на света по този начин?
Пътуването е изключителна привилегия и това е така за всички времена. Някога на път тръгвали смелите, здравите и силните и в продължение на хилядолетия пътуването било рисковано начинание с неизвестен край. Сега живеем в ера на безпрецедентна мобилност и дори само този факт е основание да сме щастливи, защото можем да бъдем навсякъде. Когато попаднем на непознато място, различно с култура, нрави, хора, аромати, цветове, достатъчно е да вдишаме, да се огледаме и разбираме, че още веднъж получаваме шанса да обичаме живота си. Не веднъж съм благодарила на Бог, че ми е позволил да бъда там, където съм, и да преживявам миговете, на които съм свидетел.
Несъмнено леснотията в пренасянето на хора даде широко поле и на вирусите, но всъщност още първата експедиция на Колумб донася в Европа не само домати, картофи и царевица, но и сифилиса и само за пет години умират над 6 милиона човека.
Ако сме сред тези, които сме открили за себе си нови места, интересни хора и сме разбрали още нещо за красотата на живота, то как да не обичаме преживяването!
Албумът обаче отпечатах отделно, защото целта не бе да покажа някакви снимки, а те да греят с цялата си красота и пъстрота и затова изданието е луксозно, като не върви в комплект с книгата - само за който го пожелае.
Колко и какви пътешествия може да побере една книга? И какво по-специално искаш да кажеш и покажеш на хората, така че цялата тази красота да не звучи и изглежда като самохвалство?
Тази книга не успя да побере и половината от всичко, което исках да разкажа. Личните истории обаче са много малка част от всичко, което научих за уникалността на местата, които посещавам, и хората, с които се срещам. Книгата започва с мигове, когато съм убедена, че страховит вятър ще ми откъсне главата, докато яздя някъде в Патагония. Бях потресена по какъв терен минаваме с конете, газим през камъни, които биха осакатили всеки европейски кон. А после научих за разселването на тези коне преди повече от пет века, за тяхната адаптация, както и за хората, които ги яздят като дяволи. За да разбера всичко това обаче, прочетох три книги, писани съответно през 1864, 1878 и 1880 година от английски изследователи.
Докато пишех, прочетох още книги, статии, проучвания, за да обясня в дълбочина онова, което съм зърнала за твърде кратко време.
Някой би казал, че хвърчиш в облаците. Какво може да те приземи?
Всеки самолет. Или кон. Е - шеговито казано, макар и вярно. Реалист съм, но нагласата да харесвам живота е личен избор. Още като дете, когато бях в беда, се поглеждах критично отстрани и си казвах: „Ха да видим сега как ще се оправиш!“ И пак ми беше интересно - щом положението е зле, значи все ще се оправи.
Ти беше „лицето на демокрацията” през 90-те и ако тогава не си осъзнавала какъв ангажимент поемаш, сега вече си наясно с това. Каква ще е съдбата на прословутия плакат със синьото лъвче, ако някой ти подари копие от него?
Нямам нито едно копие от него, не мисля, че някой би имал основание да го пази. Изминали са 33 години - родените тогава деца са на Христова възраст и вече отглеждат своите. Нека оставим онова време там, където е било - излишно го придърпваме като изхабено, но любимо килимче към наши дни. Беше хубаво в своето време, сега е вече друга ера.
Много хора превърнаха надеждите в омраза. С какво свързваш лично ти демокрацията?
Получихме свободата, която желаехме - да избираме какво ще правим със своя живот, къде да бъдем. Няма по-голяма свобода от тази. В книгата разказвам именно за мига, когато осъзнавам, че вече съм от „другите“ хора - които могат да отиват на други места и това да е нормално, а не резултат от извратени връзки с „правилни другари“ или с цената на доносничество. От огромната ми колекция с цветни картички, която събирах от 7-годишна, любима ми беше от Лондон, от Пикадили сиркъс, с паметника, рекламата на кока-кола на облата сграда отзад и преминаващ двуетажен червен автобус.
На 23 години, след конкурс на Би Би Си за млади журналисти спечелих стажантско място в Лондон. Беше вечер, излязох от метрото и се оказах на площада, дъждът тъкмо беше спрял. Рекламата се завъртя и се появи надписът на кока-кола, по кръговото мина двуетажният автобус. Разплаках се - кротко, спокойно, сладко - беше истинско и аз бях вече в света на хората, които се радват на свободата да преживеят лично завъртането на рекламата и преминаването на червен автобус. Тогава с цялата си душа пожелах това да продължи.
Не е лесно сам да поемаш отговорност за себе си - от това ни беше лишило 45-годишното управление и, уви, не всички хора се адаптираха към свободния живот.
Бях чела някъде твое изказване, че датата 10 ноември ни е дала свободата да се усмихваме. Аз имах усмихнато детство, което не бих заменила за нищо. Теб какво те е спирало да се усмихваш?
Няма как да помня защо съм казала точно това преди десетки години - така вече измерваме дистанцията от онези събития. Като деца сме били щастливи, защото сме били деца. Някои от тези истории също разказвам в книгата - може би са сред най-смешните. Възрастните хора обаче са се усмихнали по съвсем различни причини, особено онези, чийто живот е бил смачкан от социалистическата власт.
Какво ще кажеш за израза „изгубено поколение”. Кои хора и качества се изгубиха в прехода?
Много е рано да определяме какво е поколението, което расте заедно с нас - ние не сме особен вид стожери на правилността, та от нашата морална вишка да наблюдаваме загубени души. Те са такива, каквито сме ние - чрез тях сме овеществили себе си. Всеки човек решава как, колко и дали да се бори за личния си успех и какъв пример да даде на своите деца. Онова, което като общество не направихме, нито едно правителство не опита да направи, е да даде хоризонт на малцинствата и на хората, които се самоизключват от образованието. Това е същинската трагедия и нейните последствия тепърва ще стават все по-мащабни.
Петко Симеонов, Петър Берон, Желю Желев, Петър Дертлиев, Ивайло Трифонов, Михаил Неделчев - на младите днес тези имена нищо не им говорят. Как би ги описала най-добре?
И ако изброя още 10 или 20 имена от 1990 г., кого интересуват те днес? Да обобщим реалността: цените във всички сфери на живота неумолимо се вдигат, разделени сме до лудост от зарази, болести, смърт и трябва да очакваме младите да знаят кои са точно тези хора? Защо? Динамиката на изминалите 30 години е ненаучаема и абсурдна по съдържание. През 90-та са били тези, но през 92-ра са се разделили на мравки и люспи, после президентът е започнал да вади имената на десидентите доносници, после, после… Съмнявам се, че дори политическите журналисти са в състояние на един дъх да изброят всички пируети в политиката. Защо е нужно млад човек в наши дни да знае тези хора? Какво му носи тази информация?
В успешните общества населението не се интересува кой кое министерство е „обладал“, а гледат своя живот, защото е спокоен и не се гърчат как ще платят сметките. Щом нито изброените, нито следващите лидери на държавата не успяха да създадат условия в страната, от които производителността на труда да се вдигне, да се разшири обхватът на дейностите с висока добавена стойност, реалното образование да е ценност и хората да искат да допринасят за общото добро, не си струват знаенето.
Да престанем да измерваме интелекта на младите с познанията им за временно участвали лица в политиката.
Хората вече делят новата ни историята така: при бай Тошо и след бай Тошо. Умните хора днес боравят с други инструменти и те са свързани с модерните технологии, познанията, които създават висока добавена стойност. Не реват за доматите, пипера и бостаните, не разказват как сме изнасяли консерви за Съветския съюз. Ако някой днес е много начетен за политиците от преди 30 години, но не знае как се прави електронно банкиране, той е безполезен на първо място за себе си.
По-мъдри или по-глупави са днешните политици от онези, които бяха на гребена на вълната през 90-те?
Ако политиците са водеща новина, то те не са нито добри, още по-малко мъдри. Работата на политиците е да създават дългосрочни политики, които са толкова ясни, че дори когато се сменя правителството, посоката да е ясна. След влизането ни в НАТО и Европейския съюз повече не сме видели дългосрочна цел, но сме свидетели на сриването на авторитета на Народното събрание. Пет дни поред новината е кой и за колко пари е сложил решетки на сградата на парламента.
Забравен ли е вече символът на демокрацията, или продължават да те разпитват повече за миналото, отколкото за настоящето?
След 33 години логично е, че ме помнят вече хората над 45. Просто е: това беше първата толкова мащабна рекламна кампания и тя бе обвързана с моето лице. Ако не бях приела и бях останала да работя при Иван Гарелов, може би още щях да съм в БНТ. Иван ми даде хляба, при него научих първите истински ценни уроци за работата на терен. Аз самата не се сещам изобщо за „символния период“, но на Иван се обадих специално, за да го поканя на премиерата на книгата.
Поводът за срещата ни е книга с красиви мигове и впечатления. Човек би си помислил, че си извън времето и пространството, ако не те познава и не знае, че имаш позиция по всякакви конфликтни теми.
Не по всякакви, разбира се. Реагирам остро на фалшиви новини, на манипулации, на плиткоумие по теми, които изискват поне мъничко фактическо познание.
Вярваш ли, че истината се ражда в спора?
Чия истина? Спор с кого и с каква цел? Отдавна не говорим за истина, а за относително доказуеми факти и тяхната стойност. Вече две години сме във водовъртежа на пълната невяра - дали се отнася за болест, за ваксини, за жертви, за човешки права, за държавни граници. С кого спориш за това дали болестта е болест и дали танк, който стреля, е военна операция или участник във война. Спорът се превърна в губене на време.
Понякога звучиш малко надменно и провокативно, особено когато сравняваш живота тук с този навън. Защо избра да останеш в България?
От една страна, трябва да се изтъкват добрите постижения на местата, които виждаме, но, от друга, освирепявам, когато българи, заживели отдавна на друго място, започват да обясняват колко е отвратително в България. Добре де, нали сте на друго място, нали там сте щастливи? Каква ви е работата да обяснявате колко сте потресени от България. Ами не идвайте!
Останах тук заради уюта да съм у дома, в моя дом, да пътувам в моя скапан жп транспорт, да се друсам по своите окаяни пътища. Когато живея тук и правя всичко по силите си, да съм добър гражданин на своята страна, а това ми дава право и да критикувам.
Родителите ми са могли да емигрират в Канада още в началото на 80-те, когато живеехме в Либия, но аз всяка нощ скачах от сън и стоях права, докато в полунощ Радио София приключваше програмата с химна. Отказали се, защото били наясно, че ще умра от мъка.
Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите... Би ли спорила и с Антоан дьо Сент-Екзюпери?
Не. Но всеки може със свои думи да разкаже за хубавото, което къта в сърцето си, и за важното, което сам е съзрял.
Най-хубавото в живота е любовта и всеки ден, когато усещаме, че тя е част от живота ни, това дава сили за всичко друго. В личен план се радвам на обич, спокойствие и уют и така и сърцето е богато.
Знаеш ли колко струва килограм сирене в магазина? Гледаш ли цените, или минаваш през щандовете на галоп, защото имаш по-важни неща за вършене?
Знам цените на сиренето, кашкавала, сметаната, прясното и киселото мляко, боровинките, червените и розовите домати, ягодите, картофите, лютеницата… У дома само аз пазарувам, защото съм убедена, че само аз избирам правилните продукти, обичам да готвя, умея да меся, радвам се, ако попадна на добра промоция.
Кой е най-рискованият ти кадър и кое е най-голямото предизвикателство в живота ти?
Нямам кадри, заснети с риск за мен - това би било глупаво. Мога да положа големи усилия, за да стигна до желано за кадър място, да не спя, сега вече летя и с дрон, но не залагам себе си. Инак всичко ново е предизвикателство, а моята книга е най-голямото в последните години. За избора на кадрите в албума работих всеки ден с часове - за него също беше нужна концепция, подбор, създаване на настроение. Много трудно начинание е подготовката на книги, в чиято стойност да си напълно убеден.
Ако можеш да спреш живота си на стоп-кадър, какво ще избереш да покажеш на света?
Аз и дъщеря ми Вани - някъде заедно. Бях на 22, когато се роди, и тя присъства в почти всички случки в моята книга - най-добрият другар в приключенията. През септември ще навърши 30 и по повода се събираме с нея в Мексико - пак приключения, както се досещаш.
Кога за последно си плакала?
За много неща плача - кротко, без излишни драма, но толкова потресаващи и тъжни неща се случват напоследък, че сърцето ми се къса. Когато около 30-те навлязохме в 21-ви век, се чувствахме късметлии, че сме достатъчно млади и силни, за да усетим възхода на човечеството и плодовете на неговия разум. Сега войната е от другата страна на нашето море, а всички световни експерти са категорични, че ще настане страшен глад в най-бедните страни. Колкото и трудно да е тук, ние сме от страната на сигурното продоволствие. Когато стане дума за глад, пред очите ми неизменно е мъничко момченце, което виждам върху ствола на крива палма в Занзибар - лекичко се свлича надолу и докато джипът ни бавно минава по песъчливия път, то докосва с пръстенца устата си и я отваря само мъничко, колкото да подскаже, че е гладно. А нямаме какво да му дадем, защото с десетки километри няма нито един магазин.
Много съкрушителни неща се случват, прелитат през новините, а на другия ден сме ги забравили, защото идат нови - все така тежки и отчайващи.
За читателите на „Телеграф” последният въпрос може да прозвучи странно, но ти осинови бездомниче, което обсипваш с любов и това също те характеризира като добър човек. Какво е да си котка в твоята къща?
Същото като да си кон или куче, макар те да не са в апартамента. Когато купих коня Лин, ездачи казаха: „Този кон не знае, че си е паднал на късмета!“ Животните са чисти души, които разбират от две неща: дали си добър или си лош. Животните ни учат, че сме длъжни да сме постоянни, еднозначни и всеотдайни, а тогава те дават цялото си доверие, създавате свой език и взаимно се зареждате с още обич. Котето Томас - така го кръсти ездачката Мария, която е лидер по кръщаването на животинки - беше поредната душа, изхвърлена на паркинга пред конната ни база в Ихтиман. Няма как да преброя колко душички се оказваха отпред - уплашени, объркани, взиращи се в нас с надежда, че няма да сме лоши и едно по едно всички намират дом и обич.
Томи сам ме избра - един ден яздих с него в якето си, а на другия, докато оправях коня, той дойде и ме потупа с лапичка да го вдигна. Сега ни е радост, научи се да се разхожда навън с нагръдник, неизменно стои до мен, докато чистя с прахосмукачка - да не изпусне нещо интересно. Обича да спи на бюрата, пред компютрите, не иска да остане сам в стаята дори за минута. Сутрин не аз давам закуската, затова и мен не ме буди - умен е Томи! През юли ще навърши годинка.
Кристи Петрова
