„Паническата атака е нещо много драматично. Започва внезапно, достига пик на интензивност за около 10 минути и трае около 20-30 мин. На човек това му се струва много повече, защото е
много драматично и мъчително
и не си дава сметка, че това е един много кратък епизод”, обяснява проф. Вихра Миланова, началник на Клиниката по психиатрия в Александровска болница и ръководител на Катедрата по психиатрия към Медицински университет в София.
Симптомите на паническата атака се явяват в различни комбинации. Човек се чувства безкрайно объркан и уплашен. Безпомощен е да се справи със ситуацията. Дори да осъзнава, че страхът е нелеп и нереален, се чувства безпомощен да се справи. Безпокойството му нараства интензивно и към него се наставя нов страх – отново да не получи пристъп.
„Най-често се страхуват от смърт - да не получат мозъчен удар или инфаркт. А най-големият им страх е да не загубят разума си.
Страхуват се от полудяване
обяснява проф. Миланова. И страхът е толкова силен, че често викат „Бърза помощ” или отиват в спешен кабинет.
Паническата атака имитира различни състояния, затова болните попадат при различни специалисти. Най-често това са кардиолози и белодробни специалисти. Тези хора обикалят от кабинет на кабинет, посещават различни лекари. И когато накрая дойдат при психиатър, обикновено имат една папка с документи, в които има изследвания, без да е установено нещо конкретно, но много често имат много рецепти, обяснява проф. Миланова.
Някои обясняват: „Прекалих с кафето и от него получих пристъп на паник атака”. Други твърдят „Аз бях преуморен” и са убедени в това. Много
често твърдят : „Аз умирам”
Причината може така и да не се изясни, а често дори няма конкретен повод. В други случаи пристъпът може да бъде породен и от някакви обстоятелства, които се повтарят – например пътуване в автобус и човек започва да го избягва, разказва проф. Миланова.
Ако по някаква причина човек е получил първата атака по време на пътуване, след това си мисли, че автобусът е причина за нея и от страх да не се повтори започва да избягва въобще да се качва на рейс.
„След като преживее подобна криза обаче той започва да се ограничава. Той избягва подобни места – не се вози в автобус, например. Избягва да ходи на места, където не може да получи незабавна помощ. Търси някой, който непрекъснато да е до него и да го придружава, за да му помогне, ако не дай си боже нещо се случи.
По същата причина болният избягва да излиза от дома си. Защото вкъщи се чувства защитен и най-сигурен. Това се отразява на социалните контакти и на живота му въобще. Така постепенно той се изолира от реалния живот.
Монитор
