Т алисманът на знаменития оперен бас Николай Гяуров- уникален сребърен пръстен с антична гема от римски произход, изобразяваща слънчев конник, е бил откупен от българска банка и дарен на Историческия музей в родния град на Гяуров Велинград. Ценно дарение е и италиански тубус със сценичен грим - перуки за едни от най-емблематичните роли на Николай Гяуров - Борис Годунов, Крал Филип, Дон Базилио и Атила, книгата на Alfredo Colombani LOpera Italiana Milano 1900 с посвещение към Николай Гяуров.
Вещите са били дарени на Историческия музей във Велинград, като преди това са били съхранявани у диригента маестро Александър Тодоров от Белоградчик, който пък ги получил от първата съпруга на Гяуров Златина Мишайкова-Гяурова. Маестро Тодоров бил близък приятел на семейството. Това разказа за „Телеграф“ Надежда Василева, уредник в музея. Пръстенът и тубусът с перуки, откупени със съдействието на финансовата институция, вече са част от постоянната експозиция в музея във Велинград в памет на Гяуров. В дарението е и поздравителен адрес от Павел Матев, председател на тогавашния Комитет по култура, до Николай Гяуров по случай рождения му ден, снимки с първата му съпруга, две грамофонни плочи. Новите вещи са били официално показани в изложба по случай 92 години от рождението на световния колос.
В постоянната експозиция във велинградския музей се пази и оригиналният костюм, с който оперният бас е пял партията на Крал Филип в Миланската Ла Скала. В експозицията са подредени многобройните медали, награди, концертен костюм, цигулката, на която е изпълнявал първите си музикални стъпки, ученическите му бележници, затрогващите писма до родителите му, изпращани, докато е следвал в Москва. Всички те са дарение от Владимир и Румяна Гяурови – син и снаха на певеца.
„Радостта от признанието винаги съм свързвал с България и родния Велинград”, обичал да казва големият бас. Може би това е била и волята му приживе - във Велинград да се съхраняват за историята негови вещи и атрибути.
Сред многобройните му отличия е най-високото - орден „Стара планина - първа степен“, връчен му от президента д-р Желю Желев, Сребърният медал за мир, връчен му от генералния секретар на ООН Курт Валдхайм. Има и сребърна монета с лика на Николай Гяуров, изсечена в Австрия и пусната по случай Залцбургските тържества, на които той е бил канен като постоянен гост.
В музея се съхраняват и спомените на Ангел Герин - първия учител на певеца, както и снимки от роли. Сред тях е фотос, запечатил първите му театрални изяви на сцената в Лъдженското читалище, където е играл главните роли в „Блокада”, „Арлезианката” от Бизе, „Тоска” от Сарду. И още тогава, през 1947 г., завладява и трогва публиката с неповторимия си глас и артистично излъчване.
Оригиналният костюм от Ла Скала, който се пази в музея във Велинград
Мефистофел, Филип II, Дон Жуан, Борис Годунов са сред коронните роли на баса, изписани със златни букви в световната история на операта. До тях може да се докоснем и сега - не само на записи и клипове в Ютюб, а и чрез фотоси, предмети, костюми, принадлежали на Николай Гяуров. Някои от тях са изложени в самостоятелен кът в Историческия музей на Велинград. Много от отбиващите се в музея не знаели, че човекът, наречен посланик на България по света, е израсъл във Велинград, и учудено възклицавали, узнавайки за родословното му потекло.
От родната къща на оперния певец, където е живял с родителите си Марияна и Георги Гяурови, днес няма и помен, но семейството на сина му пази вилата, в която той е отсядал, връщайки се във Велинград. Кокетният дом се намира на тиха уличка в родопския град и местните с гордост я показват на туристи и гости отвън.
В двора на църквата „Света Богородица“ в кв. Лъджене, Велинград, имаше сграда, в която живееше семейството на Николай, тъй като баща му бе клисар в същата църква. И там, в една от стаите беше детската градина, в която учехме с него, а в другата стая живееха те. Това разказва в спомените си пред местния седмичник “Темпо“ съученичката от детските му години Босилка Масларова-Пеева. „Още от малък той имаше някакво чувство да бъде винаги пръв. Всеки ден госпожицата, която ни учеше, избираше между нас най-прилежния, чистия да нарисува на таблото, което беше поставено на стената, какво е времето през този ден. Ако така се случи, че Николай не беше избран, целия ден скърбеше и тичаше в тяхната стая. Като ученик в първо, второ отделение (така се наричаха класовете тогава) свиреше на малка устна хармоника (пикола) много хубави мелодии. Тя му беше подарена от семейството на Милко Попов, негов съученик и приятел. След това започна да свири в духовата музика на кларнет при диригента бай Ангел Герин. Това обаче не го задоволяваше, учеше пиано, цигулка, които много бързо усвояваше.
Подготвяше се тържество в читалището по случай Деня на майката. Класната ни го помоли да участва в програмата, като изпее песента „Мама, мама, сонтанто феличе“, изпълнявана от Бениамино Джили - прочут италиански певец. Тази песен Николай най-често ни пееше. И досега си спомням думите му: „Госпожо, ще я пея, ако ми акомпанира на пиано само мадам Кантарджиева“. Тя беше учителка по френски език в непълната гимназия и свиреше много хубаво на пиано. Желанието му бе изпълнено, яви се на сцената и като започна да пее „Майко, щастлив съм, че скоро ще бъда при теб“, цялата публика се разплака. Още толкова малък завладя целия салон със своя мелодичен глас, а за награда получи нови панталони.
През тази година в кв. Лъджене, Велинград, имаше много семейства от София, Пловдив, които бяха евакуирани. Също така в читалище „Отец Паисий“ бе евакуиран и южнобългарският Пловдивски театър. На сцената на читалището непрекъснато се репетираше, декламираше, пееше и играеше. Николай беше между тях и имаше възможност да се изявява. В гимназиалните класове декламираше стихотворения, участваше като артист в театрални постановки, художествени вечери. Беше добър ученик, намираше време за всичко. През летните ваканции работеше и на минералния плаж. А какво да кажа за спорта - играеше като вратар във футболния отбор.
С какво ли не беше надарен! Природата го беше щедро надарила с хубост, строен, с хубав глас и добри актьорски способности, какво можеше да се съчетае в един младеж повече, с толкова много дарби“, спомня си още Босилка Масларова-Пеева.
