Д нес, 149 години по-късно, България свежда глава пред героизма на онези, които с шепа оръжие, но с неизмерим дух, издигнаха гласа на един цял народ срещу вековното робство. Априлското въстание от 1876 г. остава не просто историческо събитие, а символ на саможертва, национално достойнство и жажда за свобода.
На 20 април (по стар стил) в Копривщица пуква първата пушка. Георги Бенковски, Тодор Каблешков, Панайот Волов, Захари Стоянов и десетки други водачи повеждат народа срещу една империя, въоръжени най-вече със смелост и вяра. Изправят се срещу многократно по-многоброен и по-добре въоръжен враг – и въпреки това пишат една от най-светлите и кървави страници в българската история.
Бунт, удавен в кръв – но чул се чак в Лондон и Париж
Въстанието бързо е потушено с нечувана жестокост – хиляди са избити, цели села са изпепелени. Но въпреки трагичния изход, Априлското въстание постига своята най-важна победа – разтърсва съвестта на Европа. Благодарение на доклади като тези на Джанюариъс Макгахан и Евлоги Георгиев, Западът научава за зверствата на башибозуците. Вълната от възмущение поставя Българския въпрос на международната сцена.
Пътят към свободата започва от Клисура, Панагюрище, Перущица...
Въстанието е организирано от Българския революционен централен комитет. Подготовката е напрегната, кратка, но решителна. Разделена на революционни окръзи, България кипи от тайни събрания, полагане на клетви, коване на оръжие и планове. Въпреки предателства, разкрития и слаба организация, духът на народа не е прекършен.
Въстанието вдъхновява поколения след него – както с примера на жертвоготовността, така и с идеята, че свободата не се дава, тя се извоюва.
Почит и памет – днес и завинаги
149 години по-късно ние не само си спомняме. Ние се прекланяме. В този ден камбаните в Копривщица, Панагюрище, Перущица и Батак бият в чест на хората, които с кръвта си промениха съдбата на България. Априлското въстание е нашето национално пробуждане – то е викът на един народ, който отказа да приеме робството като съдба.
