В българското националноосвободително движение участие вземат десетки духовници, служители на православната църква. Имената на много от тях отдавна са заели достойното си място в пантеона на историческото безсмъртие: Матей Преображенски, Груйо Тренчов и, разбира се, Дякон Игнатий, Апостола на българската свобода, българският Спасител.
Наред с тях обаче има и много свещенослужители, участвали и дали живота си за нашето освобождение, чиито имена днес се знаят само в техните родни места или са останали в паметта на специалистите историци. Сред тях е и името на поп Сокол, който днес с пълно основание може да бъде определен като мъченика на Априлското въстание.
Житие
Никола Троянов, както са светските имена на бъдещия свещеник, е роден през 1824 г. в Брацигово. Шестгодишен той губи баща си Апостол и е отгледан от пастрока си даскал Иван Костадинов, който се грижи за него като за свое собствено дете. След като получава първоначална елементарна грамотност в четмо и писмо в местното килийно училище, Никола е изпратен в Кричимския манастир, където получава духовно образование, и след като се връща в родното си място, е ръкоположен за свещеник в брациговската църква „Св. Йоан Предтеча“ с името поп Сокол. Наред с религиозните си задължения младият поп се грижи, при това напълно безплатно, и за ограмотяването на местните българчета. Фатална за бъдещето на брациговския поп се оказва годината 1868 г., когато е неговата първа среща с Васил Левски.
При създаването на Брациговския частен революционен комитет поп Сокол единодушно е избран за негов председател. От този момент цялата своя енергия Божият служител насочва към организирането на бъдещото въстание и включването на хората от Брацигово в него. От църковния амвон все по-често, вместо да проповядва за смирение, отец Сокол призовава хората към бунт, отхвърляне на агарянското иго и освобождаване на българските земи. А няколко пъти попът отстъпвал мястото си пред амвона на Дякон Игнатий - Левски, който с огнените си слова разпръсвал тъмнината в душите на хората и ги тласкал към бунт и въстание. Поп Сокол бил толкова силно отдаден на революционната идея, че включил в революционния комитет и собствените си дъщери, които с останалите се учели да стрелят с пушки и да правят фишеци.
Бенковски
След залавянето и обесването на Дякон Левски, през пролетта на 1878 г. в Брацигово идва Георги Бенковски, който обявява на членовете на местния революционен комитет, че той и неговите съратници са продължители на делото на Апостола и че до месец-два предстои вдигането на така желаното и дълго чакано всеобщо въстание. Пръв, който полага новата клетва пред Бенковски, отново е поп Сокол. Само няколко часа след преждевременното обявяване на въстанието в Копривщица на 20 юли 1876 г. Кървавото писмо на Бенковски пристига и в Брацигово. То е предадено на поп Сокол, който, без да губи и минута, обявява въстанието и тук. След като дава нареждане всички църковни камбани да бият като на пожар, свещеникът запасва върху расото чифте пищови и изтегля от бастуна си скритата вътре остра сабя, с която призовава съселяните си: „Напред, братя българи! Турци да избием, отечество да си освободим! Всинца да измрем, но за децата си свободна земята българска да оставим!“ През следващите няколко дни на въстанически подем и еуфория поп Сокол, подобно на Хвърковатата чета на Бенковски, е навсякъде в района на Брацигово и из околните села. Създадената от него въстаническа войска надхвърля 1300 човека, снабдени с 1439 пищова, 867 пушки и 18 черешови топа.
Битките
В първата си битка с башибозуците въстаниците постигат победа, което още повече засилва тяхното въодушевление. Самият башибозушки предводител Ахмед Барутанлията се опитва да преговаря с водачите на въстанието. Поп Сокол и другите водачи в Брацигово обаче отказали да водят преговори и изпроводили Ахмедовите пратеници с дружен топовен залп.
Първоначалната еуфория обаче отминава и постепенно османските войски започват да затягат примката си над въстаналото Средногорие. За въстаниците става все по-трудно да удържат положението с кремъклийките пушки и черешовите топчета. Положението става сложно и в Брацигово, където наред с башибозушките орди идва и редовна турска войска. Предводителите на аскера офицерите Хасан и Хафуз се опитват да преговарят с гяурите бунтовници, но те отново отказват с думите, че пред турци глави не скланят и ще останат верни на пушките си. Цели 18 денонощия брациговци удържат под страховития напор на обединените вражески сили. На 5 май местните войводи се събират в сградата на местното училище, за да решат какво да правят. Като председател на революционния комитет поп Сокол решава да поеме цялата вина върху себе си и предлага да се предаде доброволно и така да спаси живота на останалите брациговци. Той моли другия лидер Васил Петлешков да не губи време, а да бяга в Балкана и да се спасява. Петлешков обаче възмутено отказва с думите: „Двамата сме се клели пред оръжието на Апостола. Двамата заедно и ще мрем.“
На 7 май 1876 г. поп Сокол Троянов и Васил Петлешков се предават на османските военни командири. И оттук започва мъченическият им път към величието и безсмъртието. За съдбата на Петлешков и как той е поставен жив между няколко запалени огньове и как се опитва сам да сложи край на живота си с отрова, е известно. Каква е съдбата на поп Сокол обаче, почти не се знае. А тя е не по-малко достойна за преклонение.
Мъченичество
Окован във вериги и завързан за два коня, е разкарван по улиците на Брацигово, където е подложен на жестока гавра и побоища от турците. След това е откаран в затвора в Татар Пазарджик, а оттам и в пловдивския затвор Таш капия, където мъченията над него продължават. Безмилостните палачи късат с нажежени клещи парчета месо от тялото му, трошат костите му с менгеме, бесен е с главата надолу, като под главата му е палена слама, за да се задуши. Изправен е пред съда и е осъден на смърт като враг на султана и империята. На 24 юни 1876 г. поп Сокол Троянов е обесен полумъртъв на моста на р. Марица край Пловдив. След смъртта му турците смятали да хвърлят трупа му в реката. Но тъй като в този момент в града се намира европейска комисия за разследване на зверствата по време на въстанието, те са принудени да върнат обезобразеното тяло на свещеника на близките му да го погребат.
На погребението на народния водач се стичат стотици хора от Брацигово и околността.
Един от българските историци, изследвачи на Априлското въстание - проф. Йоно Митев, пише за поп Сокол: „След Априлското въстание за него знаеше от край до край цялата измъчена българска земя. Чуждестранните дипломати го споменаваха в докладите си и го зовяха народен мъченик.“
Байракът
Преди да се предаде на турците, поп Сокол успява да скрие знамето на революционния комитет в селската църква. Знамето е ушито от учителката Ана Гиздова, на която често е помагала и втората съпруга на Васил Петлешков - Мария. По време на Руско-османската война от 1877-1878 г. то е извадено от скривалището и с него са посрещнати руските войски, освободили Брацигово. Днес знамето светиня се съхранява в историческия музей в Брацигово. Отново там се съхраняват оръжията на двамата местни водачи на Априлското въстание: сабята на поп Сокол и пищовът на Васил Петлешков. А родната къща на отеца, където е гостувал Левски и която е обявена за паметник на културата, е превърната в къща за гости. В къщата има таен параклис с иконостас и скривалища, използвани от четниците за укриване от турците. През 2009 г. къщата е реставрирана във вида, в който е била преди 160 години. И още нещо любопитно. В Брацигово има паметник на Петлешков, но що се отнася до личността на поп Сокол, не бе открита информация за негов монумент, а само за паметна плоча, поставена върху родната му къща. Дано това да не е вярно и да е наистина само един досаден пропуск в информацията, представена за града в интернет.
Иван Георгиев
