- Г-жо Кръстанова, зачестиха случаите на брутално насилие срещу жени. На какво се дължи тази тенденция, откъде идва това чувство за безнаказаност и арогантност у извършителите?
- Разбира се, причините са комплексни. Няма как една конкретна причина да е тази, която прави толкова много жени жертви на насилие. Но като че ли усещането за безнаказаност има изключително голямо значение. Посланието, което се отправя към обществото, е, че каквото и да направиш, ти можеш да се измъкнеш. Дори да убиеш жена си и детето си, както е в трагично известния случай на Викторио Александров, който получи вместо доживотна 30-годишна присъда за това, че уби партньорката си и детенцето си. И всъщност подобни случаи дават усещането на извършителите на насилие, основано на пола и домашно насилие, че ще се измъкнат, каквото и да стане. От друга страна, през последните години след пандемията изключително много се нагнети напрежението. Състоянието на неопределеност, несигурност в страната като цяло създава едно такова тревожно усещане, което много често се изразява в агресивно поведение и до голяма степен агресивното поведение започва да се превръща в норма във всекидневието ни. Всичко това се отразява много тежко и не само нашият, но и всички останали центрове за жертви на насилие, основано на пол и домашно насилие, са буквално презаляти. И колеги с частна практика – психолози и психотерапевти, споделят, че вече нямат възможност да поемат случаи.
- Има ли такава практика в България – жертвите да се обръщат за професионална помощ. Или продължаваме да следваме принципа „Каквото става в семейството, си остава там“.
- Нормата е да не се търси професионална помощ, макар че вече има промени. В един от най-фрапантните случаи, по който работя в момента, жената много дълго време изобщо не е знаела към кого да се обърне близо две години. Тръгнала е да търси спасение директно с ограничителна заповед, с много лошо написана искова молба. В резултат на това има само мярка към извършителя да се въздържа от насилие, с всички последици от това, които са изключително рискови и негативни за нея. Имаме много подобни случаи. Обръщат се към психолози жертви на домашно насилие по-скоро тогава, когато са жертви на психически тормоз и имат усещането, че нещо не е наред, за да могат да сверят с някой професионалист дали тяхното усещане, че са обект на насилие, е реално, обективно. Защото извършителят на насилие изключително вменява вина на жертвата – за това, че тя се чувства зле или за това, че се чувства притисната от него. По този начин жертвите се чувстват много объркани. Затова те търсят професионалист да сверят това свое усещане. Разбира се, има и жертви на домашно насилие и на насилие, основано на пола – визирам сексуално насилие най-вече, търсят психолози, след като са се спасили и тогава, когато ги завладяват симптомите – тревожност, депресия, проблеми с храненето, проблеми със съня. Когато си на сигурно място и си се отървал от насилието, тогава избива всичко, което си преглъщал с годините. И някои от тях не могат да живеят нормално, дори след като са се отървали от насилието. Много пъти ни търсят майки на деца, които са били свидетели на домашно насилие и развиват след това симптоми и имат нужда от помощ и подкрепа. Покрай помощта за децата те си дават сметка, че самите те не са се лекували от травмата.
- Жертвата никога не е само една. Съдя по себе си. Майка ми е била жертва на насилие и аз съм била свидетел на това като много малка. При мен това изби в стремеж да съм силна и независима, непрекъснато да се доказвам, да карам майка ми да се гордее с мен. Но вероятно има и такива, които копират поведението на насилника родител.
- За съжаление не може да се каже еднозначно едно дете в коя посока ще потегли – дали ще стане агресор или жертва, но повечето симптоми, които развиват децата, са свързани с много малоценностни преживявания, с тревожност, несигурност, които много пъти избиват в агресивно поведение или т. нар. хиперактивни деца, което не е реалното хиперкинетично разстройство, а са непоследливи деца, които не могат да се концентрират, имат лоши учебни постижения, отреагират с агресия към съученици и учители. Понякога стигат до сериозни здравословни проблеми, но преди това имат поведенчески проблеми и проблеми с храненето, със съня, тормозят другите братя и сестри. За някои деца спасението е, като се идентифицират с агресора и възприемат себе си като силно дете, което може да се справи с всичко и че родителят жертва е виновен. Това е особено характерно за тийнейджърите и тогава те вече стават агресивни и към родителите си. Най-често обаче тийнейджърите от такива семейства, ако говорим за тях, реагират с бягство от семейството или злоупотреба с психоактивни вещества.
- Има ли нещо сбъркано в законодателството, което да спира жертвите да сигнализират в полицията или прокуратурата?
- Законодателството само по себе си има ресурси, като изключим големия проблем, който стана ясен покрай смъртта на тази 32-годишна жена. Големият проблем в Закона за защита от домашно насилие е, че дава право на закрила на онези хора, които имат брак, съжителство, общо дете. Хора, които са били само в интимна връзка, нямат право на ограничителна заповед. Това е тотален проблем в момента. Видя се и в този случай. Жената не е имала право на ограничителна заповед заради това, че не е била в едно домакинство с този човек. Другото, което пречи, е, че има много ограничен период за сезиране на съда с искова молба. След инцидент на домашно насилие има само един месец, през който може да се сезира съда при сега действащото законодателство. Опитът то да бъде променено пропадна през януари в парламента. Тогава щеше да се удължи срокът до три месеца след инцидента. Така че има няколко ключови недоразумения в сега действащия Закон за защита от домашно насилие, които пречат на жертвите да бъдат защитени. По-голям проблем в момента е изпълнението на закона. След като съдът постанови ограничителна заповед по Закона за защита от домашно насилие, тя да бъде проследена и извършителят да бъде задържан и респективно наказан след нарушението й.
- Има ли въобще наказателна отговорност за този, който не е спазил ограничителната заповед или всичко в сферата на пожеланията: „Не прави повече така!“.
- Извършителят носи наказателна отговорност по чл. 296 на Наказателния кодекс, но полицията трябва да събере данни за това и да ги предаде на прокуратурата, за да може обвинителят да образува дело. Това е доста трудно и не се случва винаги. В момента имаме такъв казус – нарушение на ограничителна заповед в София, извършителят не е задържан, не е предаден на прокуратурата, а той продължава да си е в неизпълнение на ограничителната заповед. Така че има такива случаи в практиката, които се срещат, и това е част от проблема. Друг много голям проблем е обучението на съдебните състави. Те невинаги разпознават риска и много често дават пожелателната мярка по Закона за защита от домашно насилие – извършителят да се въздържа от насилие (чл. 5, ал. 1, т. 12). Това е много пожелателна мярка. Ефективната, извършителят да не доближава до жертвата, не се постановява във всички случаи и това също е много сериозен проблем. Липсата на обучение на съдебните състави от гледна точка на разпознаване на риска води до това, че понякога в исковата молба се съдържат данни за висок риск, но въпреки това може да не бъде постановена ограничителна заповед. В това отношение е пример трагичният случай с Кристина Дунчева, където високият риск не е разпознат от съда. Там нямаме незабавна защита и знаем какво се случи след това. Така че познаването на индикаторите за висок риск при домашно насилие е изключително важно, за да може съдът да прецени правилните мерки и да издаде незабавна защита с тях.
Друг много голям проблем, даже патов, е липсата на услуги за извършители на насилие в страната. Поне 70 процента от територията на страната не са покрити от услуги за извършители. В резултат на което съдебните състави не могат да дадат такова разпореждане, поради което дори да постановят извършителят да не доближава жертвата, след това никой не работи с този човек, за да се промени. И като изтече ограничителната заповед, той би могъл да продължи да тормози жертвата. Много често дирекциите за социално подпомагане също не разпознават извършителя, а вместо това говорят за отчужден родител. Въпросът с обучението в момента е ключов.
- При вас идват всякакви хора. Има ли такива, които да споделят огорчението си, че са се обърнали към полицията или прокуратурата, но оттам са подценили проблема?
- Нали си представяте, че като дойде екип на патрулно-постова дейност на сигнал на 112, жертвите се страхуват изключително много, защото екипът ще си тръгне, но те ще останат с извършителя, така че много внимават какво ще кажат. Тук много зависи от професионалната позиция. Има изключителни професионалисти. Аз съм срещала такива на територията на цялата страна. Тези хора са наясно, че тяхната позиция в момента на разговора, който се води на място, е от изключително значение, за да спре насилието в този момент и жертвата да бъде окуражена да говори. Наистина понякога е необходима по-дълга работа с жертвите, за да могат да разберат, че те имат право на защита и че трябва да се обърнат към институциите. Ние говорим за София, но фондация „Асоциация Анимус“ провежда обучения в цялата страна. Много наблягаме на това, че комуникацията на всеки професионалист с жертвите на насилие е от определящо значение дали тази жертва ще си потърси правата. Не просто да каже: „Аз подадох сигнал“. Много важно е как ще бъде написан сигналът, за да получиш помощ.
- Само преките жертви ли могат да се обърнат за помощ? Това насилие никога не е тихо – има съседи, които чуват виковете и плача, има събаряне на мебели, има белези по пострадалите. Може ли съсед да се обади и да каже: „Виждам, че става нещо нередно до нас“?
- Да, съседите имат право да известят полицията на тел. 112.
- А правят ли го? Или и те се страхуват?
- Има хора, които го правят. Но тогава, когато известяват, има друг риск – жертвата да отрече 100 процента. Също така много пъти, когато съседът сигнализира, той трябва да отключи вратата, за да влезе полицията в блока. Много пъти съседите искат да останат анонимни. Подали са сигнал, но след това не съдействат на полицията да си свърши работата. Също така, когато чувате отнякъде шум от скандал, може да се обърнете на 116 111 – това е Националната телефонна линия за деца, която има много бърз механизъм на реагиране. Това също е опция, но трябва да има дете в случая. Тук е важно да кажем, че роднините по права линия на жертвите имат право дори да сезират съда за ограничителна заповед, това е малко известно. Брат, сестра, майка, баща могат да се обърнат с искова молба към районния съд за мерки за защита за пълнолетна дееспособна дъщеря. И тогава в открито заседание съдът ще запита жертвата за домашно насилие. Тя, разбира се, може да отрече, но така или иначе съдът ще бъде сезиран и би могъл да направи преценка по случая. Много важно е да се сигнализира във всички възможни форми.
- Защо говорим само за жени, жертви на насилие? Няма ли и мъже, които да се обръщат за помощ, защото са тормозени от половинките си?
- Мъжете много трудно търсят помощ. Не че няма мъже, жертви на домашно насилие. Има, разбира се. Домашното насилие е динамика на отношенията, но то е изключително дисбалансирано. Съотнесено повече жени са жертви, но мъжете не търсят помощ, защото първо смятат, че те биха могли да се оправят, а и в нашата култура симпатизират мъжете за това, че не се оправят с жените. Но да, имало е и има мъже, които са жертви на насилие.
- Все повече са жените, които отглеждат сами деца – разведени или като самотни майки. Не са редки случаите, когато такива жени обвиняват в някакъв етап децата за несполуките си и ги възпитават с крясъци и бой, с психически тормоз. Може ли дете да се обърне за помощ към вас, защото е тормозено от такава жена?
- Първо да кажа, че имам повече случаи на самотно живеещи бащи в практиката си, но има и такива жени. Децата могат да потърсят помощ на линията, която да сигнализира системата за защитата им. Ако тези деца обаче са тийнейджъри и са навършили 14 години, те имат право на директна искова молба за защита дорайонния съд или през дирекция „Социално подпомагане“, отдел „Закрила на детето“, да се обърнат.
- Какво е чувството, когато сте помогнали на някого и той след време идва да сподели как сте променили живота му в положителна посока?
- Част от жертвите на домашно насилие затварят тази страница и не се връщат назад. Може да ги срещнеш случайно на улицата след години и да споделят какво се е случило. Има и такива, които изпращат картички за рождени дни и празници. Идват в офиса или стават доброволци, лица на кампании. Това е, което правят хората, с които сме работили преди време. Нашата професия не изисква да се чувстваш цар, Господ или вездесъщ. По-скоро има едно успокоение, че си си свършил работата.
Горещата телефонна линия за пострадали от насилие +359 2 981 76 86, e-mail: 029817686@animusassociation.org
Това е тя:
Катя Кръстанова е клиничен психолог и психотерапевт в Центъра за консултиране, психотерапия и психоанализа и фондация “Асоциация Анимус”
Магистър по психология от Софийския университет “Св. Климент Охридски”
Има 20-годишна консултативна и психотерапевтична практика в работа с хора с травматичен опит, деца и семейства в риск
Супервайзър и обучител на социалните и консултативните центрове и отдели за закрила на детето от цялата страна
Член на Българската асоциация по психотерапия
Кристи Петрова
