- Г-жо Андреева, как намирате сили и мотивация да работите в ясла и на 89 години?
- И аз не мога да кажа. Явно ги имам тези сили дори на тази възраст, но честно казано – и аз съм учудена, че се справям. Със сигурност не е лесно да се работи с малки деца, даже е трудно. Затова и няма чак такъв интерес към нашата професия. Децата в тази възраст са непредсказуеми, не знаеш какво да очакваш от тях. В същото време отговорността около грижата за тях никак не е малка и в това едва ли има някой, който да се съмнява. Не може и не бива да се изпускат от очи, а имаме и други задължения. Длъжни сме да се грижим не само за физическото, но и за психическото им здраве.
- Какви все пак са основните ви задължения?
- Основното е това, за което вече споменах – отглеждането и възпитанието на децата и опазването на тяхното здраве. Следим за хигиената и за това – дали идват здрави. Ние отговаряме за храненето на децата и получаването на храната от кухнята. Някои могат да се хранят сами, други не могат. Занимаваме ги, пеем песни според сезона, подготвяме тържества за Коледа, за Баба Марта и т.н. Празнуваме рождени дни. Организираме занимания под ръководството на педагога, но той не може да е постоянно на разположение.
- Има ли ограничение какво вие можете да правите и какво – педагозите?
- Има, но педагогът не може да идва всеки ден. Идва в групата два-три пъти в седмицата. Освен това на децата не може да им отнемеш вниманието за два часа. Концентрирани са за по 10-15 минути. Прави ми впечатление, че като пеем песничка, искат наготово. Аз да им пея, а те само да слушат. Някои знаят песничката, кажат по някоя дума, но предпочитат да слушат.
- А на вас лично колко често ви се налага да отсъствате?
- И на тия години не отсъствам, освен когато съм в отпуск. През 2019 година ми се наложи да отсъствам по-дълго, защото счупих крак. Иначе, слава Богу, съм здрава. Имам си болежки, но не ми се обострят и мога да си изпълнявам задълженията. В ремисия са, така да се каже.
- В колко детски градини сте работили и откога?
- Аз съм пенсионер от 1991 година. През 2007 година започнах в 16-а детска градина, където замествах една колежка, която беше по майчинство. След това през 2008 година отидох в 69-а ясла зад Студентска поликлиника. През 2015-а пак се върнах в 16-о ОДЗ, защото в 69-а дойде нова директорка и не искаше пенсионери.
- Интересът към професията ви обаче не изглежда сериозен и май няма наплив за вашите длъжности?
- Никакъв наплив няма. Чакам да дойде някоя и да ме замести. Ние сме 6 сестри – две в градината и четири в яслата, само две от нас не са пенсионерки, като в яслата имаме едно младо момиче, което е дошло да работи. Другите три сме пенсионерки. Младите не искат, защото тук се губят в професията си. Не е лесна работата, но малко са тези, които учат за сестри, за да работят с децата. Ние гледаме да са здрави, да не се нараняват, като има проблем – се обаждаме на родителите да дойдат да ги приберат. Например ако е вдигнало температура. По-тежки случаи рядко има, но температурка, повръщане и разстройство се случват. Те са малки и често боледуват.
- Младите се притесняват от това, така ли?
- Не мога да говоря за всички, но наистина не може да си спокоен при нас. Не се спираме – сервираме закуска, след това в 10 часа даваме плод според сезона, на обяд също... След това от 12.30 до 13 ги подготвяме да легнат и да спят до 15.30 часа. В този период обаче пак трябва да има човек, който да ги наблюдава. Те спят на такива креватчета, от които могат да паднат. Някое сънува нещо, някое се пробуди, ходи му се до тоалетната... И такива са нещата в нашето ежедневие. Младите не искат да се ангажират. Не знам защо, не харесват достатъчно тази професия.
- От вашия опит през годините как мислите – променят ли се и родителите с времето?
- И родителите са се променили, и децата са се променили. Според мен в отрицателна посока. Ние се грижим минимум десет часа за техните деца. За това – и физически, и психически да са добре, да ги възпитаваме и учим, докато те имам чувството, че не се занимават достатъчно с тях. Има деца, при които личи, че с тях се занимават повече вкъщи за възпитанието и държанието им. Независимо че са малки. При нас официално ги приемат от 10 месеца, но в повечето случаи идват, след като са направили поне годинка. То преди това дори не може да ходи. Няма кошарка и няма как да се предпази от другите деца да не го бутнат. Повечето идват с памперс и са при нас, докато станат на 3 години. Родените през 2022-ра наесен отиват в първа група от детската градина.
- Как според вас свикват децата, след като тръгнат на ясла, особено когато това се случва прекалено рано?
- Трудно е. Наистина рано тръгват и не са готови, преди да навършат две години. Свикнали да са с мама и като се отделят от нея, мислят, че са я загубили. Това е стрес и за тях. Сега въведоха като помощ при адаптацията на децата да може да идват с един от родителите. За мен обаче това е по-неефективно. Така се разстройват другите, защото не се приемат наведнъж всички деца, а поетапно на месец-два. И като видят, че едно идва с родител, на другите не им е приятно и се разстройват. Така е според мен, но като са решили да опитват, нека да опитват.
- При вас кой е основният мотивационен фактор, за да продължавате всеки ден да ходите на работа?
- От една страна, е финансовият момент и това, че си помагам, защото пенсиите знаете, че никак не са високи в България. Освен това е хубаво човек да има все пак и някакъв ангажимент, който да подобрява неговия тонус. Иначе, като стоиш само вкъщи, кръгът на хората, с които общуваш, се стеснява. С годините роднините и приятелите намаляват. Не може все с младите да ходиш насам-натам.
- Вие имате ли внуци?
- Имам правнук, който през април навърши една годинка. Внучката ми роди. Затова сигурно до септември ще изкарам и ще напускам, за да помагам, да го гледам. Ще работим с него индивидуално, поне докато навърши две години. Има голям недостиг на сестри в яслите, но целта е евентуално педагози да бъдат на нашето място. Това чух, че се коментира. Засега това е идея и предложение. Кога и как ще стане, не знам. Аз като ги гледам по-младите от мен, макар че някои от тях също вече са навършили възраст за пенсия, но продължават да работят, те са болнави, с повече оплаквания, и чак ми е жал за тях. При помощничките също е така дори да не са пенсионерки.
- За вашата длъжност по принцип каква квалификация се изисква?
Вижте, аз съм завършила във Враца. Там имаше техникум за фелдшери за санепидстанция (санитарно-епидемиологична станция – б.р.) персонал. После се преквалифицирах в лечебен профил, а след това 1977 година учих за полувисше образование. По професия съм фелдшер, но на длъжност съм медицинска сестра.
- Какви са проблемите на един работещ пенсионер според вас?
- По отношение на работата не мисля, че имам проблеми. Другите да кажат за мен, но аз мисля, че се справям добре. Иначе по отношение на начина на живот и на това, което гледам по новините, мога да кажа, че има прекалено много корумпирани хора в България. Тези, които трябва да ни управляват, не се грижат за народа, а, общо взето, само говорят празни приказки. Това ще направят, онова ще направят... Ама ще направят! Какво всъщност правят – нещо работят, нещо замазват, нещо не довършват... Ако не си помагат поколенията, трудно ще се справяме. Аз съм родена в град Кнежа, който преди това беше най-голямото село. От 1961 година съм в София, доста съм видяла и преживяла. Както се казва, полека-полека – довека. Пожелавам го на всички. Век да доживеят, дълго да младеят, да имат по-дълго време сили за работа и енергия.
- Ежедневният контакт с децата помага ли в тази посока – да се чувствате по-жизнена?
- Аз по принцип не обичам да съм сама, макар че от време на време всеки човек има нужда от известно усамотение. Затова и ходя на работа. Не знам как бих живяла сама. Затова сега живея заедно с дъщеря ми и зет ми в апартамент на „Опълченска“, а внучката ми е отделно в част от къща на Лъвов мост. Тя поиска да е там.
- Колко време пътувате до работа?
- Един час, ако не чакам по спирките. Но винаги излизам по-рано, не обичам да ми е напрегнато и да закъснявам. Официално сме на работа от 11 часа, но аз гледам най-късно до 11.10 да съм си на работното място, защото пътувам с две, а понякога и с три превозни средства. Работното време на тази смяна е до 19 часа, но като вземат децата по-рано, си тръгваме. Когато съм първа смяна, работя от 7 до 14.30 часа. За да пристигна навреме за нея, ставам още в 5 часа и малко преди 6 излизам. Редуват се – един ден съм първа, един – втора, но когато се случи да сме в намален състав, графиците се разместват.
- Това, че сега няма да се затварят детски градини и ясли през лятото, проблем ли е за вас?
- На някои места сигурно ще се отрази на плановете за отпуски и почивка на хората. Ще има обаче сборни групи, иначе няма как да стане. Преди се случваше един месец да не работи градината и децата да се пренасочват към друга, а оттам децата да идват съответно при нас, когато те почиват. Сега ще са сборни групи и екипи, което пак ще е въпрос на организация. Повечето родители си планират отпуските така, че да се съобразят с работното време на градините.
- В район „Студентски“ децата на студенти ли са?
- Не мисля, че има такива. Там отдавна не живеят само студенти. Повечето родители са работещи. Но при нас в яслата не събираме подробни сведения.
- Какви претенции и изисквания има от страна на родителите?
- Какво да ви кажа, вкъщи си разбие носа, но нас ни питат: „Тази пъпчица от какво му е?“, „Тази драскотинка от какво му е?“... Вкъщи не се ли драскат? Ами те са малки деца. Държи една играчка едното, другото иска точно тази играчка да вземе. Или аз го държа за ръчичка и си говорим, другото го ухапе...
- Увеличават ли се тези случаи?
- Не бих казала. Случват се дребни произшествия. Бутат се, може да се щипят, да се ударят с някоя играчка, да се бутнат. Има и такива, които са по-нервни, и особено вече при малко по-големите се усеща това, за което и някои специалисти говорят – че твърде отрано стават зависими от екраните, защото често им се дават телефони, за да гледат картинки и да кротуват. За мен всяко дете си е с отделен характер и към всяко трябва да се подхожда индивидуално. Едно например не иска да го гушкаш, друго само идва и протяга ръчички. Аз им говоря на съзнание: „Това не е хубаво, което правиш, теб ако те ударят или ощипят, ще ти хареса ли“; „Не скачай от пейката, ще паднеш“. И като падне или се удари някъде, отбелязвам, че сами са си го направили.
ТОВА Е ТЯ:
Родена е в Кнежа през 1935 г.
Има полувисше образование за фелдшер
Пенсионер е от 1991 година
От 2007 година работи като медицинска сестра в ясли
В момента е част от екипа на ДГ 16 „Приказен свят“ в Студентски град
Людмил Христов
