- Стойка, срещаме се край езерото „Дружба“, където сега разхождате дъщеричката си Цвети, но казвате, че то ви навява и други спомени?
- Това място всъщност ме спаси по време на пандемията. Първите две седмици след завръщането ми от прекъснатата олимпийска квалификация в Лондон стоях под карантина вкъщи и щях да полудея. Затова помолих съпруга си Борил да ми донесе по-голямата част от уредите от залата у дома, за да мога да тренирам.
Разчистих половината апартамент и си освободих една стая, а по-късно всеки ден поддържах форма и край езерото. Бях готова на всичко, за да отида в Токио, защото взех две победи на квалификацията и ми трябваше само още една.
С Цвети, Борил и племенниците си Ками и Желязко, които също се занимават с бокс
И това доста ми се отрази психически, тъй като не знаех дали ще се изиграе този бой, дали ще се проведе олимпиадата. Нещото, което ме крепеше, беше надеждата да я има, за да получа този шанс. Сигурна съм, че всичко това ме направи по-силна и ме доведе до златото.
- Хората видяха светлата страна на медала, а останаха ли у вас емоционални и физически травми след края на кариерата ви през 2021-ва?
- Ще излъжа, ако кажа, че човек, който гони високи спортни резултати, няма контузии. При мен нещата накрая се случиха по най-добрия начин и този завършек изтри негативизма от натрупаните травми. Когато захладнее, старите болежки ме измъчват, казват, че с годините ще е все повече (усмихва се). А колкото до другите трудности, останаха само положителните емоции.
Целият свят да ти стане на крака и да слуша българския химн, е нещо, което осмисля всички лишения. Винаги когато си спомня олимпиадата, ми става много драго.
Олимпийският триумф, който осмисли дългата и трудна кариера на Стойка.
- Вие три пъти се отказвахте от бокса, преди да се върнете през 2020-а, за да кажете последната си дума. Любовта ли беше причината за този финален опит?
- Безспорно. Съпругът ми е главният виновник да завоювам златния медал. С личния ми треньор и сегашен мой колега Борислав Георгиев направиха и невъзможното да ме върнат. Аз бях минала през различни перипетии, бях станала треньор и особено с напредване на възрастта бе много трудно да подновя. Те съумяха да намерят подхода да ме накарат да се състезавам и да ме подкрепят през цялото време. Пътят не беше лек, но си заслужаваше и сега всички заедно сме щастливи от постигнатото.
- С какво се занимавате сега, освен че сте майка на пълен работен ден, защото малката не ходи още на ясла?
- Старая се да отделям време за децата в клуба, в националния отбор за девойки, а и станах класна на 8-и клас в спортното училище към Локомотив. И може би най-пренебрегнат остава съпругът ми, но се надявам покрай предстоящите празници да компенсирам и да отделя нужното внимание на семейството си.
- Как една олимпийска шампионка се чувства като класна?
- (Смее се). Боря се с едни прекрасни тийнейджъри да влязат в правилния път. Сложиха ми като класен ръководител именно на тази паралелка, защото повечето деца са със спорта бокс и съответно си имат респект от залата, познават ме като треньор. С другите още запознавайки се, си изяснихме някои правила. Засега ги спазват и мисля, че добре вървят нещата.
- Живеем в тревожни и сложни времена. Какво ви кара да се будите с усмивка?
- Първото нещо са Цвети и семейството, защото няма нищо по-хубаво от топлината и уюта у дома. А следващото нещо, което ме радва, са децата, мои ученици и възпитаници в боксовата зала. От Ереван се върнахме с две световни титли при юношите. Надявам се да расте едно по-добро поколение, което да промени бъдещето на България, а тези, които са навън, да се завърнат.
- На вас като човек, който е вътре в нещата и на образованието, и на спорта, как ви се виждат сегашните деца?
- Без да ми се обиждат родителите, но това поколение е доста разглезено, иска всичко да се случи веднага, без много усилия. Ала това е нашата работа - да им обясним, че нещата не стават толкова бързо и лесно. Необходими са постоянство и труд, а аз съм щастлива, че заедно с другите преподаватели и родителите успяваме да намерим баланса, за да мотивираме децата да продължат да се развиват.
Дали проблемите са в училището, или в семейната среда, със сигурност навсякъде се допускат грешки, но вярвам, че със задружни усилия можем да ги коригираме. Най-лесно е да кажем, че не става, и да се предадем, а това са нашите деца и нашето бъдеще.
- Моят 10-годишен син не иска да пускаме телевизора, когато дават новини, защото казва, че само го разстройват. На вас как ви се струва днешният свят?
- И аз съм на принципа на сина ви, не пускам телевизора. Първо, че нямам време и, второ, се уморих от негативни новини. Часовете вкъщи се опитвам да посветя изцяло на Цвети. Иначе времената, в които живеем, са страшни, чувайки какво се случва в държавата ни и извън нея.
Опитвам да променя това с работата си. Наистина съм убедена, че ако родители, учители, деца сме по-задружни и успяваме да намерим разговора помежду си, може да направим света поне малко по-добър.
- Споменахте, че рядко се разделяте с Цвети. В колко държави вече е била тя?
- По състезания обикновено съм сама с нея, доскоро се опитвах да съчетавам с нас да е и племенницата ми. Тя много ми помага за малката, когато съм в ъгъла. Камелия е дъщеря на брат ми, на 14 години е и съм й класна. Вече жъне успехи и има медал от европейско. С брат й дойдоха да живеят в София, като той също вече тренира бокс.
Колкото до Цвети, изкарахме един двуседмичен лагер в Армения, като дотам най-много ме притесняваше пътуването със самолет, но всичко мина добре. Водила съм я също в Румъния, Словения, поразходи се за нейните кратки годинка и половина.
- Какво прави по време на тренировки и състезания?
- В началото просто си спеше в залата, нямаше проблем с шума. Вече се заиграва, говори си с каките, те й обясняват, че мама отива да свърши малко работа на ринга и после се връща. Когато Цвети е с мен, съм много по-спокойна, отколкото да я мисля как се справят вкъщи, когато я оставя на племенницата или на майка ми.
- Разбрах обаче, че сте я поверили на тях, докато бяхте в Брюксел на тържествената церемония за обявяване на София на световна столица на спорта през 2024 г.
- Щастлива съм, че градът ни бе избран, защото това е огромно признание за България. Хубаво е, че се развива масовият спорт. Така децата могат да се запознаят с много видове спорт и да изберат техния.
- Къде ще посрещнете празниците?
- Коледа ще прекараме при майка ми и баща ми, а Нова година в Рибарица - малко да избягаме в планината.
- Кой приготвя трапезата за Бъдни вечер?
- Разпределяме си задачите, но съпругът ми е по-добър кулинар от мен. Аз правя постните сармички, казват, че добре ми се получават. Доскоро Борил месеше и питката, но вече и аз се справям, така че я оставя на мен.
- През дългата ви кариера винаги сте спазвали килограми. Променихте ли храненето си?
- Шегувам се, че изобщо не искам да виждам кантар и че когато спортувах, имах повече време да се храня. Сега с тези куп задължения ми е много трудно, покрай Цвети моят режим е доста разбъркан.
Постоянното движение ме държи във форма, тъй като нямам време, в което да вляза и да си проведа цяла тренировка със загрявката и разпускането. Даже няколко пъти много ми се е доигравало и направо съм скачала в ръкавиците и - вътре в ринга. После просто свалям ръкавиците и хуквам да взема Цвети отнякъде.
Не бих казала, че самият адреналин от състезанията ми липсва, просто когато видя децата, ми се иска да вляза на ринга, да им покажа, да си припомня нещо. Но по никакъв начин не ми липсва да свалям килограми, даже една преподавателка, която е била в Япония, днес ми сподели, че всичко й е харесало с изключение на храната. Аз пък й отговорих, че в Токио карах на ледчета (смее се), а и нищо не можах да видя заради ограниченията от коронавируса, така че нямам мнение.
- Как ви промени майчинството?
- Хората ми споделят, че съм станала още по-силна и по-борбена заради Цвети. Аз и преди това живеех на пълни обороти. Даже всички се чудеха как не съм родила в залата, тъй като до осмия месец ходех там. Даже присъствах и в ъгъла на едно европейско първенство и така, давайки наставления и искайки възпитаничката ми да спечели, два дни имах страхотни контракции, което ме накара да спра за малко. След раждането отсъствах от залата само месец и после лека-полека се върнах към обичайния си ритъм.
- С Борил изглеждате много хармонична двойка, навсякъде сте заедно. Намерихте ли в него половинката си?
- Той наистина е моята половинка - будната ми съвест, моето добро аз, балансът в мен. Преди да се появи, бях човек на двете крайности, но благодарение на него станах по-умерена. Борил е голямата ми опора и подкрепа.
- Вие сте голям патриот, какво бихте променили в нашата България?
- Където и да отида по света, се чувствам най-добре в момента, в който се върна на българска земя. Много харесвам нашата природа, а и проблемът не ни е държавата, а хората в нея. Да станем малко по-добри и всеки да допринесе с каквото може, за да стане по-хубаво място за живеене. Със сигурност можем да си спестим много от проблемите, които сами си създаваме.
- Имали ли сте идея да живеете на друго място?
- Всъщност аз съм работила в чужбина, защото много назад във времето женският бокс беше по-скоро като хоби и изобщо не се подкрепяше от федерацията. Не получавахме никакви средства, цяло едно лято тренирах за световно, а когато случайно отидох във федерацията, ми казаха, че е започнало вчера… Та в този период ми се налагаше да работя, за да се издържам като студентка, пробвах и навън, но разбрах, че не е моето място.
В Брюксел, където София беше официално провъзгласена за Световна столица на спорта за 2024 г., сред представителите на България бяха Кръстева, Ренета Камберова (в средата) и Александра Фейгин
Оттогава си казах, че каквото и да се случва в живота ми, ще се боря и ще се опитвам да променя нещата както в собствения си живот, така и в този на близките ми, за да останем тук. Особено след олимпийската титла вратите за мен са доста отворени в чужбина, но в България чувствам своята отговорност към младите да им покажа, че не всичко е пари.
Не казвам, че не са важни, но има други неща, които стоят пред мен като приоритет - както казах семейството, любовта към родината и да се боря аз да променя нещо за доброто й.
- Доволна ли сте от признанието и възнаграждението, което получихте след триумфа в Токио?
- Признавам си, че отидох съвсем егоистично в Токио - да си взема медала като достоен завършек на моята кариера. Но когато се върнах и разговарях с хората, които ми разказваха какви емоции са изпитали покрай мен, как са ставали, за да гледат мачовете, как децата им са се запалили да спортуват, разбрах, че всичко това е имало и друг смисъл.
Моята мисия е да запаля още и още деца, за да мога един ден аз да съм пред телевизора и така да се радвам. Защото в разгара на пандемията тази олимпиада беше много щастлив момент за българския народ и за спорта ни.
- Само жени донесохте медали от нея. Защо?
- В повечето случаи жените са много по-трудолюбиви, без да ми се обиждат мъжете. И са станали по-борбени, искат да се докажат, че не са по-слабата половина, както се приемаше доскоро.
- Коя беше първата дума на Цвети?
- Много говори в момента. Първо каза „да“, последната дума от родословието беше „мама“ (смее се). Нейното име Цветелина означава „усмихнат, лъчезарен“, тя е такава. В началото мислех, че ще е момче, бяхме готови с мъжкото име, но след два прегледа разбрахме, че ще е момиче. Бях написала пет имена, които да са български и с имен ден, като Борил избра да е точно Цветелина.
- От какво искате да я предпазите?
- Със сигурност искам да й спестя всичко лошо, но знам, че няма как да стане и всеки трябва да си мине през това, което му е отредено. Ще й помогна пътят й да е по-лек, но основната ми надежда е Цвети да стане добър човек. Мен именно всички трудности са ме изградили като човека, който съм. С Борил много искаме да имаме три деца, дано Господ ни ги даде.
- Каква щеше да станеш, ако не беше боксьорка?
- Много обичах да играя футбол като дете и ако в Добрич имаше женски футбол, може би нямаше да стигна до боксовата зала. Сега гледам мачове с мъжа ми, който обича английския футбол. Харесват ми и някои филми за бокса - „Момиче за милиони“, историите на Мохамед Али и Майк Тайсън.
- Как се откъсвате най-добре от ежедневието?
- Освен пътуването сред природата в по-топлите дни с Борил обичаме да ходим на риболов. Така наистина се откъсвам от всичко заобикалящо ме - там си стои само плувката и чакам рибката отдолу да си клъвне. Нито някакви проблеми или драми съществуват в този момент, а язовирът и аз.
- Какво пожелавате на читателите на „Телеграф“ за новата година?
- Да бъдат здрави, защото без здраве нищо не става. Да се борят, за да постигат своите мечти и цели, но да не забравят, че човек сам е за никъде. Тоест да се обградят с хора, с които да си помагат взаимно. И да бъдем малко по-съпричастни и по-топли.
Това е тя:
Стойка Желязкова Кръстева е родена на 18 септември 1985 г. в Добрич
На 13 г. започва да тренира бокс с първи треньор Стефан Петков
Двукратна европейска шампионка и двукратна световна вицешампионка
Пета от олимпийските игри в Лондон 2012, където женският бокс дебютира в програмата, и първа от Токио 2021
Петият олимпийски шампион в историята ни след Георги Костадинов (Мюнхен’72), Петър Лесов (Москва-80), Ивайло Маринов (Сеул-88) и Даниел Петров (Атланта-96)
След втората си европейска титла - от първенството в София през 2018-а, Стойка получава годежен пръстен от Борил Кръстев на почетната стълбичка, а на 20 юли 2019-а вдигат сватба
Таня Манова
