- Г-жо Ташкова, напоследък зачестиха проявите на агресия в училищата или може би сега им се дава повече гласност. Какви са мерките, които прилагат в учебните заведения срещу такива прояви?
- Може би наистина сега се отразяват повече, мисля, че и преди е имало прояви на насилие и агресия, но сега със сигурност са повече. Ние виждаме какво се случва и в домовете ни, на улицата, по пътищата и е естествено да е такова поведението и в училище. Предвид цялата ситуация, в която живеем, и напрежението, което е около нас. Относно мерките, които се прилагат, те са по-различни отпреди. Защото в миналото първото нещо, което се прилагаше, е изключване на ученика и сега това понякога се прави. Но факт е, че се работи много повече със самите деца. В момента се гледа на проявата на агресия като проблем, зад който има някаква история или причина, тоест детето има негативни преживявания или потребности. Идеята е, че се работи, тоест прави се всичко възможно да се помогне на това дете, а не то да бъде изключено. Преди години пък беше друго. Например детето се прибира вкъщи и казва на родителите си, че учителят го е наказал и родителят го наказва също. Докато сега, когато се случи нещо в училище, не е така. Първо, че самите учители са много обезправени и невинаги родителят се коалира с учителя, а преди беше коалицията на учител с родител за образоване на детето. Сега вече не е така.
- Учителят загуби властта си като институция.
- Точно така. В този триъгълник родител – учител – ученик се разпредели по различен начин контрола и отговорностите. Контролът е в по-голяма степен в децата и родителите и много по-малко в учителя, а реално почти цялата отговорност е на неговите рамене.
- Защо е така, може би учителите се отдръпнаха, за да не поемат отговорност?
- Преди крайната инстанция беше учителят, а сега ученикът може да каже „Аз не съм съгласен с това“ и това не е толкова лошо, защото по този начин се заявяват. Цялата свобода на изразяване обаче върви с плюсовете и минусите. Хубаво е да има свобода, това е плюсът, а минусът е, че „всеки сам си преценя“. Тоест индивидуалната преценка, особено при едни тийнейджъри, не е толкова правилна и осъзната.
- Освен свободата има ли друга причина за липсата на респект към учителя?
- Със сигурност правилата са много важен елемент. В училищните институции има правила и би следвало добре да рамкират, това, което е възможно и кое не. А свободата не може да бъде проблем, тя е трудност и отговорност. И не само при тийнейджърите има трудности, има и при децата от начален курс проблем с агресията, но те не могат да носят тази отговорност от своите действия. Това е нормално за възрастта. Сега обаче и родители, и учители се месят в отговорностите на едните и другите. Например родителите дават повече отговорности на учителите дори за неща, за които са длъжни. Ако сравним ролята на учителя в момента и преди прехода, ще видим, че му се налага в момента много повече неща да прави. Той трябва да бъде медиатор, миротворец, преводач между децата, родителите. Също така трябва да бъде медиатор и за ръководството на училището. Той трябва да бъде актьор, да е забавен, интересен, а не само просветител и вдъхновител, което съвременните учители се опитват да правят. Отделно той трябва да е в крак с модерното, да е наясно с новите технологии, за да бъде адекватен за нещата, които учениците ползват. Новите технологии много се намесиха в училище. Това пак върви с плюсовете и минусите. Положителното е, че има много повече информация, а негативите са как да се отсее тази информация, кое е вярно и кое не. Понякога се получава така, че наличието на толкова много информация измести мисленето. Не се налага да мислим, да бъдем креативни. Например не се налага да чета книга, защото мога да гледам филм.
- Какво създава тази промяна на функциите на учители, родители и деца?
- В този триъгълник властта се разпредели по друг начин и това създава доста повече конфликти. Родителите натоварват понякога учителите да възпитават, учителят се опитва да върне тази отговорност в семейството. Училището има такава функция като институция, но рамката на основата е във възпитанието в семейството. Учителите нямат много механизми за прилагане на ред, защото не трябва да бъдат плашещи, рестриктивни и авторитарни и родителите в определени моменти злоупотребяват с това. Защото те се опитват да се намесват в начините на преподаване, оспорват професионалния авторитет на учителя.
Аз самата съм била училищен психолог и един от най-трудните казуси е, когато родителят е в конфликт с учителя и детето се коалира с майка си, например срещу класния. Има сигурно и учители, които не вършат добре и отговорно работата си, но в повечето случаи всеки се старае да работи добре. В целта да защитят децата си родителите ги обезправяват.
- Каква е причината за това отношение на родители към учители?
- В обществото често се коментират заплатите на учителите и какви дълги отпуски имат и се създава една представа, че хем работят по-малко, хем работата им не е толкова сложна и в един момент всеки си мисли, че може да обучава детето си вкъщи. Това обаче не е така, това са професионалисти и те знаят как децата да са информирани.
- Смятате ли, че децата са претоварени в училище и затова губят интерес и стават агресивни или пасивни?
- Аз не съм добре запозната с учебния материал, който се изучава в момента. Но при всички положения съм наясно, че когато децата са 7-и клас и им предстои кандидатстване и трябва да се готвят за изпитите, този стрес се отразява и има сериозен натиск върху тях, големи очаквания и те са в стрес. Цялата тази фрустрация се канализира в агресия, друг пък стават тревожни, но при всички случаи се отразява по недобър начин на тяхното психично здраве. То е изпитание и за самите родители, но е в по-голяма е степен за децата. Много натиск със сигурност им се отразява, като те намират начин да изразят напрежението в агресия или тревожност. Има го и това, че като не разбират това, което учат, се откъсват от процеса, не им е интересно. За това казват, че учителите трябва да притежават оная харизма да бъдат интересни, понякога и забавни, тоест много повече личностни качества се изискват. Тоест той трябва в един момент да говори техния език и в същото време е да може да постави рамката и границата, а това може да стане само от позицията на авторитет. И това е сериозно изпитания към учителите.
- Какво друго е важно за учителите?
- Възрастта на учителите дали е по-добре да са млади или по-добре по-възрастни и при двата има и плюсове и минуси. Аз съм чувала, че учениците предпочитат млади и това не е защото преценяват, че като е млад, могат да си правят каквото искат в часовете. По-скоро е заради това, че виждайки някой, че е по-близо до тях като възраст, е някакъв пример. Той може да е истинският вдъхновител, защото той е постигнал не само знания, а е постигнал да бъде интересен с тези знания. Децата го гледат като пример и за това те предпочитат по-млади. Проблемът е, че за младите учители е много трудно да има авторитет пред ученици, но най-вече пред родителите.
- От вашия професионален опит с какво се сблъсквате като проблем основно?
- Когато започнах да работя в училище, аз бях на 26 години и си спомням, че в самото начало повече трудности имаха тинейджърите с всяка една година престой там ми правеше впечатление, че проблемите започват да се случват от по-малка възраст. В последните години много трудности имаха децата в предучилищната възраст. Затова мога да обобщя три фази на трудности за децата, докато израснат. Първата е, когато попадне в училище, тогава то трябва да стане част от група, от общност и да изпълнява правила. Отделно от това той започва сериозно обучението. Точно тогава може да се очакват проблеми и то с това да станат част от училищната среда, да се представят добре и прочие. Следващият период е в пети клас, когато трябва да мине от един етап към друг образователен стадий и от един учител по всичко вече са много с различни изисквания и критерии. Следва седми клас със стреса около кандидатстването и след това етап на лични взаимоотношения в гимназията.
- Какви са грешките на родителите при възпитанието?
- Например, ако единият родител липсва или не участва в израстването, това кара детето да се чувства незначимо. Има и друг вариант, който по-често се дължи на майките, а именно да му помагат непрекъснато и да не го оставят да прави нещо само. Трябва да му се дават възможности да се справя. Това създава едно усещане на детето, че не може да направи нищо само.
Базовите неща, които ние ги създаваме като родители, най-трудно се поправят. Тоест ние създаваме схеми в децата си за свръхкритичност, безпомощност и прочие и след това детето цял живот се бори с тях. И ако не си е свършил работата по най-добрия начин, го приема за неуспех. Тези неща, които се залагат от родителите като схеми, са най-трудно преодолимите. Също така погрешно е да се стремим да възпитаме детето, като реализира дадена цел, да не се отпуска и отново да се насочи към друга. Така не може да се зарадва на собствените си постижения. Предварителната настройка за провал също се гради от родителя, тоест ние създаваме усещане, че детето ще се провали, като му казваме „сега, като не учиш, утре на контролното ще имаш двойка“. Така тези деца цял живот се страхуват, че ще се провалят.
- Изключването от училище вариант ли е за наказание на детето?
- Аз никога не съм мислила, че това е добър вариант, защото детето си носи своите проблеми. Това, че ще го махнат от училището, не значи, че ще решат проблемите му. Винаги съм казвала да не се държим с децата като с някакви рецидивисти, защото говорим за такива от началния етап на образование. Според мен това не е решение, но е важно от самото начало да бъдат взети мерки и това се вижда. Все повече родители водят децата си на консултации, разговарят с тях в търсене на проблема, а не за поставяне на наказания. За съжаление
въпреки това има все повече случаи на агресия и напрежение, защото това се случва навсякъде около нас. Ние самите сме много напрегнати и това се отразява върху децата. Ако ние бъдем по-умерени, не толкова изискващи, не толкова гневни и надпреварващи се, децата ни ще бъдат като нас. Цялото това напрежение се отразява и върху тях. Ние като родители и като учители трябва да се стремим нашият собствен живот да бъде такъв, че да редуваме динамиката с моментите на спокойствие. Да обръщаме внимание на това, което правят децата ни, да им посочваме постиженията. Да ги мотивираме, да изискваме от тях, но да го правим така, че да не са перфекционисти.
- Как се работи с децата в детска педагогическа стая и това отразява ли се добре на децата?
- Аз съм работила с колеги оттам. Хубавото е, че когато децата имат някакво нарушение, те отиват и не се сблъскват с полицаи, а с хора, които са подготвени за това какви са спецификите на тяхната възраст и как да говорят с тях. И те могат да направят точно тази връзка, като разговарят и с учителите, с родителите и проявяват повече разбиране към децата, отколкото биха проявили полицаите. Общо взето, там има хора, които по малко по-твърд начин показват границите. Те не са плашила, но това е институция, където попадат правонарушителите.
- Какви хора идват при вас основно?
- Извън родителите, тъй като те са най-много, следващата група са самотни хора, които не могат да се справят с тревожността си предвид динамиката и изборите, които трябва да правят. Също така идват и такива, които трудно овладяват гнева си.
- Какъв съвет бихте дали, за да направим децата ни личности?
- Ами трябва да се отнасяме към тях като към личности. Трябва да си даваме сметка не само за това, което им казваме, а и за това, което сме ние. Те гледат нас, не само ни чуват.
Това е тя:
Психотерапевт, с повече от 22 години практика
Завършила е философия и психология в Софийския университет
Преминала е през всички нива на работа - от училищен психолог до съсобственик на частен кабинет
В момента е директор на "Психодраматична работилница"
Обучител е по психодрама и ръководи проекта "Живот на килограм", който изследва хранителните разстройства при ученици от 12 до 18 години
Елена Иванова
