- Г-н Москов, поставяте пиеса за възрастни в кукления театър в Стара Загора - „Банкови кризи и наказания“. Какво трябва да знаем за автора, за пиесата, за вашия поглед върху нея?
- Авторът Жан Пиер Мартинез, един от най-успешните съвременни френски и европейски драматурзи, е приятен човек. Живее в Авиньон, откъдето беше чул името ми благодарение на моите участия в театралния фестивал там. Видяхме се, когато дойде да гледа моя постановка на предишна негова пиеса - "Ковчег за Двама", която аз бях променил на "Станете, за да легна аз" в Сатиричния театър. Хареса му. Той не знаеше добре английски и не можахме много да си кажем, но интуитивно си допаднахме. С текста на три негови пиеси ме запозна преводачката Михаела Кацарова, за което съм й безкрайно благодарен. Авторът пък нямаше нищо против да преработвам пиесите му и да импровизирам върху тях, стига да е упоменато в афиша. А сега – едно уточнение за вида на спектакъла, който правя тук: макар и в куклен театър, той ще бъде без кукли, с живи артисти на сцената и няма да е особено подходящ за деца.
- „Театърът не трябва да е налагане на морални послания или преподаване на уроци. Той трябва да накара публиката да си задава въпроси и да провокира толерантност и разбиране“, казва Жан Пиер Мартинез. Придържате ли се към това във вашия спектакъл?
- Постоянно съм се придържал към това. Добавял съм радост и изненада към стила на моите представления, а когато съм успявал – малко тъга. Не тежка, а лекичка тъгица. Колкото до посланията, макар и да ги няма, тях винаги ги има, но индиректно, дори и авторът да не ги иска. Улавят се с някакви други сетива. Усещат се подсъзнателно, не се разбират. Не могат и да се изговорят.
Някой от големите режисьори беше казал: „Чета критиките за спектаклите си, за да разбера какво съм искал да кажа!“ А моята учителка, след едно мое представление ми каза - Прииска ми се да прегърна едно дърво... От този вид послания не се отказвам.
- Доколкото разбирам, за първи път работите в старозагорския Куклен театър, който има специално отношение към театъра за възрастни. Това ли ви привлече тук?
- Чух от колеги, че трупата е много добра. А и с директора й се познаваме отдавна. Той ме покани. Прочете пиесата, хареса я и откупи правата й от автора.
- Преди месец беше премиерата на „Малки убийства“ по филма на Алън Аркин, която поставихте в МГТ „Зад канала“. Там бяхте настроен на вълна „насилие“, но казвате, че при вас „пребиването“ на хора става с „парадоксални реакции и на битите, и на биещия“. В тази постановка продължава ли тази тенденция?
- Промених заглавието в „Зад канала“ на "Хайде да се трепаме". Насилието там беше само в шеговит план. А в тази пиеса темите са съвсем различни: Борещ се за оцеляването си – за финансовото и за семейното си оцеляване персонаж, постъпва на тотално неподходяща за него работа. По-късно ще се окаже, че тая работа е неподходяща за всички... Но да не издавам! Ще кажа само че жанрът е чиста комедия.
- Много се говори напоследък за изкуствения интелект. Би ли могло такова нещо да вирее в театъра?
- Интелект и артистичност по принцип са две противоречащи си понятия. Станиславски изисква от актьора "вяра и наивност", а не "вяра и интелект"! Като се замисля, изкуственият интелект би могъл да бъде от полза само като асистент на режисьора или на автора. Да върши "черната работа" например.
- По време на скандала в Народния театър, когато гилдията се раздели на „за“ и „против“ Морфов, вие възкликнахте: „Не наричайте Народния театър “светиня на българската духовност“! Той винаги е бил слуга на властта“. Защо така?
- Е, не само това възкликнах. Преди всичко възкликнах да не гонят Сашо Морфов от там. А "слугинаж" по принцип можехме да наречем работещите във важните за властта театри "художествено-творчески" интелигенти. Тези от времето на Живков. Част от тях, със същия този манталитет продължават да работят и днес. И са предали качествата си на тези, които ги наследиха. А днес директорите на най-важния ни театър също продължават се назначават от властта.
- Израснали сте на улица „Добър юнак“ – дълга 200 метра, с четирима луди на нея. Ви сте го разказвали това, не си измислям. Хрумвало ли ви е да сравните дереджето в държавата ни с тази ваша свидна, родна улица в някогашна София?
- Не, но явно на вас ви хрумва. Чудесно хрумване! "Страна, като една човешка длан" би могло да се промени на "Страна като една малка градска уличка"... Думата за състоянието на държавата – "дередже", е турцизъм. Днес бихме могли да използваме русизъм или американизъм. Да хвърлим ези и тура, да видим кое ще ни се падне! О, участ – винаги "сме разпънати". Но не на кръст, а на кръстопът!
- Казвали сте, че във всяка ситуация първо очаквате лошото – сега, когато в България е такава бъркотия и горе-долу всички сме се хванали за гушите, какво лошо очаквате?
- Няма да кажа, за да не подсетя някого за някаква простотия... А ако очакваш само много лошото, лошото ще ти се стори "бонус". Ще си отдъхнеш от него.
- Ту ви се говори за политика, ту не. Все пак ще ви питам, пък вие ми отговорете във вашия си стил на абсурда, ако предпочитате. На какво ви прилича новото правителство, до което се стигна с такива безпрецедентни пазарлъци и компромиси?
- Аз съм театрал. Съставът на правителството ми прилича на персонажите на пиеса, изброени под абзаца "действащи лица и изпълнители". За да е интересно за зрителя, между тях винаги трябва да има напрежение. Тези действащи лица гарантират, че пиесата ще бъде увлекателна. Тепърва всички започваме и да я четем, а и да участваме в нея... Слава Богу, няма аз да я режисирам! Хрумва ми и друго. В един национален отбор футболистите понякога са от мразещи се един друг клубове, но заиграят ли заедно, ги обединява националният интерес. Дано ни се случи нещо такова!
- Някъде прочетох, че не бихте станали министър на културата, защото всеки трябва да върши това, което може. При нас се изредиха едни странни министри на културата – те на мястото си ли бяха?
- Важи максимата: „Какъвто министърът, такъв и назначилият го!“ Новият го познавам и се надявам, че ще върши работа. А конкретната работа, която очаквам от него, е министерството и държавата да започнат да стимулират финансово не само печелившото разюздано изкуство, а и по-скромното, по-задълбоченото, по-красивото...
- Творците могат ли да бъдат политици?
- Император Нерон е играл театър и който не го е харесвал, намирал смъртта си. Имаше няколко политици творци и в по-близките до нас времена: Роналд Рейгън - артист, Уинстън Чърчил и Адолф Хитлер - художници! Чърчил дори получава и Нобелова награда за литература. Има и други по света, но у нас не се сещам за подобни случаи. Чувал съм, че и Тодор Живков е играл в любителски театър. Колкото до сега – дано някой режисьор да не поведе държавата ни! Първо не познавам такъв, който би могъл, и второ – режисьорите са (сме) прекалено авторитарни...
- Трагикомедия ли продължава да бъде жанрът на нашия живот?
- Животът е нещо твърде голямо, за да го смаляваме до два жанра. А и защо те да бъдат само театрални? В живота има толкова живопис, музика, литература. Има и твърде, ама твърде много жонглиране, присъщо на цирковото изкуство и пр... Под "и пр." разбирам "и простотия"...
- Веднъж се пошегувахте – така де, вие като че винаги се шегувате – че не е толкова важно колко време е минало от Народния съд, по-важно е колко остава до следващия Народен съд. Как да го разбираме това?
- Както съм го казал! А и не винаги се шегувам. Обикновено, когато се пошегувам в някое интервю, в края на изречението добавям едно "ха, ха". Не си спомнял да съм го добавил след горното твърдение. "Ау, ау" би било по-подходящо.
- С вашите 15 постановки в Германия можехте да направите бизнес. В смисъл, да спечелите достатъчно пари, за да правите тук спокойно каквото ви се харесва. Защо не се получи?
- Защото не съм си го поставял за цел. Харчех много, но само за кефове - не за нещо градивно! Абе - "Сиромашко невидяло"! А бизнесът в изкуството никога не ме е занимавал. Бизнесмени обаче ме занимават, но само такива, които биха могли да ме спонсорират. Имам 15 постановки, за всяка постановка – средно по два месеца. Общо ми се събират към две години и половина с дълги прекъсвания.
- Успяхте да се върнете към живота след много тежка катастрофа. Как ви промени това?
- Не карам вече ски, не ходя за гъби, не плувам, трудно вървя. Сприхав съм, по-лесно се изморявам. Но, за да разкажа за всичките си болести, първо трябва да завърша медицина – ха, ха!
- С Мая Новоселска сте от немногото артистични двойки, които остават заедно от ранната си младост та до днес. Какво й е особеното на тази връзка помежду ви?
- Елате да живеете у нас и ще разберете! Звъннете два пъти, после почукайте, за да знам, че сте вие и да не ви пусна. Пак "ха, ха"!
Колкото до въпроса ви, със същата сила може да го зададете на два магнита. Те имат свойството да се привличат и да се отблъскват. Зависи с кой от полюсите си са се обърнали един към друг.
- Как синът ви Иван продължава артистичната династия на родата си – режисьор е. По-нататък?
- Да не я наричаме династия, дори и артистична! Династията е свързана с власт и мощ. Не бих казал, че нашата фамилия притежава такива. Синът ми ме радва с работата си, с проектите си, с качествата си и с това, че за разлика от мен успява да бъде и баща, и творец едновременно.
- Давате ли му акъл?
- Не! Той ми дава. Имам нужда от млад и свеж акъл.
- По брой деца Иван ви надмина – има две момиченца. В какво друго очаквате да ви надмине или такъв вариант няма?
- В уменията за правене на филми ме е надминал отдавна. Освен това е и кинооператор. Нещо, което аз не мога да бъда. Също така пише сценарии по-добре от мен!
- Що за дядо е Теди Москов?
- Забавен за внучките си. "Забавен" и в двете значения на думата: и със забавени движения и със забавни игри и смешки.
- А баба Мая?
- Няма да отговарям от нейно име.
- За финал. Какво стана с намерението ви да възстановите театър „Улицата“ и да възвърнете спектакъла „Мармалад“, който се игра 17 години и спря по незнайни – или може би знайни причини?
- Причините са знайни, но твърде банални, за да ги разказвам тук. А театър „Улицата“ си съществува, не сме го закривали. В момента работим в сътрудничество със "Сити Марк Арт Център".
Това е той:
Стефан (Теди) Москов е роден през 1960 г. в София
Син на детската писателка Рада Москова и на фониатъра на Операта д-р Стефан Москов
Завършва куклена режисура във ВИТИЗ (1985) при Юлия Огнянова и специализира драматична в „Академия Дарте Драматика“ в Рим през 1992
Основател и режисьор на театър „Ла Страда“
Между 1992 и 1998 г. снима 9 епизода от телевизионното шоу „Улицата“, отличено със „Златна роза на критиката“ в Монтрьо през 1996 г.
Игралният му филм „Рапсодия в бяло“ печели наградата на критиката на фестивала Молодист в Киев, Украйна, а за документалния „Преводачката на черно-бели филми“ - плакет от президента на Италия и двете първи награди на фестивала в Азоло, Италия
В края на юли в Стара Загора се очаква премиерата на режисирания от него спектакъл „Банкови кризи и наказания“ по пиесата на френския драматург Жан Пиер Мартинез
Елена Дюлгерова
