- Отче Ириней, в интернет форумите доста често се дискутира как се е установил празникът Рождество Христово точно в края на календарната година - на 25 декември?
- За датата на неговото празнуване е имало разнобой още от Древността. Причината е, че никой не знаел точната дата на Рождеството на нашия Спасител Иисус Христос. За това първоначално то се е чествало на различни дати. Знаем, че до II-III век Рождеството се е отбелязвало на 6 януари заедно с Богоявление, като един празник. Вече през IV -V век се приема схващането християните да се обединят около 25 декември – дата, която е съвпадала и с някои езически празници в Римската империя. От друга страна, Иисус Христос е живял точно 33 години, когато е настъпила Кръстната му Смърт и възкресение. Оттук изследователи, знаейки деня на Пасхата, изчисляват и времето на Неговото рождение. Към него ни насочва и празникът Благовещение (25 март), когато ангел Господен съобщава на Дева Мария, че ще роди в плът Божия син. Ако прибавим 9 месеца от тази дата, отново излиза, че Иисус се е родил в края на декември. Не бива обаче и да се фиксираме толкова в календара. Защото ние не отбелязваме датата, а събитието. Да, не знаем кога точно е дошъл на бял свят Христос, но най-важното за нас е, че това се е случило.
- От векове вече върви някаква конкуренция между Дядо Коледа и Рождество Христово, кой надделява?
- Тази битка в моето детство първо се водеше между Дядо Коледа и Дядо Мраз, знаем кой я спечели. В момента покрай налагането на прозападното и проатлантическо мислене празникът се нарича в повечето случаи Коледа. За мен е въпрос на тълкувание. Според едни мнения в смисъла на тази дума се съдържа и Рождеството, а според други зад нея се крие някакъв идол. Не е грешно християните да използват и едното, и другото наименование, но за да няма обърквания, най-добре е да се казва българското Рождество. Защото в противен случай, ако използваме западната дума, в съзнанието ни изкристализира една друга представа – с едни елхи, с едни печени пуйки, даже с приемането на едни други маниери, които са далеч от нашите ширини. Всичко това променя центъра на честванията, а в него трябва винаги да бъде Рождество Христово. Дори само изричайки го, ние, без да осъзнаваме, се насочваме към самата същност на празника и така черпим от Божията благодат за дома и живота си.
- Някои духовници съзират голям проблем именно в изместване центъра на празника, възпитаващ всяко следващо поколение в материалистичен светоглед. Ето и сега децата не чакат ли предимно подаръците под елхата, нехаейки за духовната страна на Коледата?
- Наскоро видях, че една жена в социалните мрежи е написала като коментар, че ще целуне ръка само на свещеник, който е беден. Това малко ме изуми, защото някои хора са в заблуждение, че видите ли ние задължително трябва да сме бедни и това е някаква добродетел. Ние не доказваме вярата с бедността си, а със своите дела всеки ден и с действената си любов. Изглежда обаче все още битува едно остаряло мислене, че Църквата проповядва само лишения и недоимък. В тази връзка аз не бих казал, че материалното и подаръците в частност трябва да се отричат, просто не бива да ги поставяме на пиедестал, на първо място. Всички ние сме материални, така ни е създал Бог със свои нужди. И това е вечен и актуален проблем. Друг е въпросът дали трябва да живеем само за тяхното удовлетворяване, като забравяме, че имаме и нематериална духовна същност. А що касае децата ни, те трябва да бъдат възпитавани в умереност и разум. Но това може да се случи само ако ние сме такива, ако сме намерили баланса между материалното и духовното в себе си.
На децата трябва да им се обяснява, че всички ние имаме нужда от нормални функционални телефони, ала когато започнеш да мислиш само как да имаш най-новия, най-хубавия, най-скъпия, пропускаш други неща, които би могъл да постигнеш в живота си през това време. А и това, че имаш последния модел, не те отличава с нищо, нито си струва около него да организираш живота си.
Хубаво е да се знае още, че децата, които се възпитават, получавайки всичко на момента и наготово, в бъдеще растат вечно неудовлетворени. И тук проблемът е не в тях, а в родителите им, на които им е по-лесно да дадат парички и да купят онова, което се желае сега. Така възрастните получават усещането, че са дали всичко, на което са способни. Това обаче е измамно. По някакъв начин скъпият подарък е оправданието за родителя, който нерядко с него компенсира липсата на време за възпитание.
- Дядо Коледа ни носи сега мечтаните подаръци, а Христос какво ни носи?
- Той ни донесе най-големия подарък – плати цената на нашите грехове и въпреки че бе син Божий, претърпя заради това кръстна изкупителна смърт. Той обаче възкръсна и ни обеща още вечен живот. И с това мисля, че Той вече поприключи с подаръците си към нас. Сега само може да изисква да изпълняваме онова, което ни донесе с Божието слово, като ни казваше да прощаваме, да обичаме ближния като себе си, да сме състрадателни, милосърдни и, разбира се, да Го следваме. Подаръкът на Христос не се купува в никой магазин на планетата, тъй като спасението на душата ни трябва да се заслужи. А ние сме свикнали и възрастните все да получаваме подаръци, все някой да ни е длъжен за нещо. Точно обратното, ние сме в дълг към Бога, защото не следваме онова, което ни заръча, докато беше сред нас.
- Какво се промени в света с раждането на Иисус и защо това събитие е толкова важно в планетарен мащаб, че по последни данни го честват около 2,6 млрд. християни?
- Христос промени старото закостеняло мислене, че всичко в този свят се урежда с договор, с някакъв закон или завет. И ако ги изпълняваш, ще бъдеш възнаграден. Но в тези стари правила нямаше място за сърцето и душата. Матрицата на мислене преди идването Му беше око за око, зъб за зъб. Христос ни донесе любовта – да обичаш и врага си, тези, които те мразят и ненавиждат – такова нещо го нямаше в юдаизма, няма го и днес в никоя друга религия. Ето защо само християнството води към спасението на душата, защото водещото в нея е любовта, чрез която се осмислят всички правила и закони.
Идвайки, Иисус уреди и отношенията ни с Бога по нов начин. Законите бях по-лесно изпълними преди Христос. При него например идва един човек, който му казва, че от младини е изпълнил всичко. И сигурно е било така, защото Десетте Божий заповеди, дадени на Моисей, реално са изпълними, когато в тях не се влага сърце, душа и любов в името на Бога и ближния. Христос много добре знае къде се пропукваме и къде зацикляме, и дойде да ни го покаже. На този човек, считащ себе си за праведен, Иисус му казва - „добре, иди сега и продай имота си, и раздай на сиромасите парите“. Но това се оказва не толкова лесно.
- Доста сега се суетим около това дали е нечетен броят на ястията на трапезата на Бъдни вечер и дори мнозина изпадаме в състояние на паника, ако случайно се окажат четни. От къде тръгва този култ към нечетното?
- Може би от Църквата, където имаме 7 тайнства, един Бог с три лица. Ангелските чинове също са нечетни, въобще 7, 9, 11 се считат за благословени числа. От друга страна, проблемът колко е точният брой на ястията е само суета. Добре е да почитаме традицията и в културата на хранене, стига да не изместваме натам фокуса на целия празник. А и въобще цялата тази храна на Бъдни вечер е много лош завършек на поста, с което рискуваме да станем за насмешка на Дявола. Имайте предвид, че на следващия ден християните се причастяваме, което много не се съвместява с преяждането, па макар и с постни гозби като боб, баници, ошав и какво ли още не.
- Според църковните канони разрешено ли е да се пие вино, ракия на 24 декември, тъй като обичаят повелява те да присъстват на трапезата за Бъдни вечер?
- Аз лично много се радвам, че у нас се говори само за нечетен брой ястия – девет например, и нищо не се казва за числото на питиетата. Защото представете си какво щеше да стане тогава (смее се). А относно въпроса ви, по принцип от Игнажден до Рождество алкохолът се забранява, постът става по-строг, рибата също не се позволява. Но според мен това, че някой, който пости, ще реши да изпие 50 или 100 г вино, по никакъв начин няма да бутне поста си. Аз съм радетел във всичко да се спазва мярка и баланс. Защото в момента има две течения в християнството - едното иска всичко едва ли не да бъде забранено, а другото счита, че щом нещо не е забранено от канона, то значи е позволено. Изпадането в крайности не е желателно и крие рискове.
- Елхите се появяват в България сравнително скоро в зората на XX век. Преди това коледното дърво е било под формата на бъдник – ствол, сложен в семейното огнище. Коледното дърво езически или християнски символ е всъщност?
- Ако Христос не е в центъра на празника в дадена общност или семейство, то нещо друго ще го замести. Това може да бъде трапезата, подаръците или елхата. Коледното дърво е просто украса. Сложено обаче в центъра на стаята и живота ни то може да се превърне и в езически идол. Нека да украсяваме домовете си с елхи, гирлянди, лампички, но и да не забравяме, че душите се украсяват с милосърдие и добри дела. Звучи банално, но любовта не е някаква външна визия или дизайн, тя е жива. Когато почистим душата и сърцето си, има място за щастие и красота. Именно това правим през поста сега – почистваме душите си, за да станем отново възприемчиви за Божията любов и способни да прощаваме.
- Върви една кампанийна благотворителност само на Рождество, какво мислите за нея, като че ли сякаш е по-добре от никаква?
- Една добра дума всеки ден към някого пак може да е Благо-Творителност. През останалото време забравяме да сме усмихнати, отворени към ближните, ходим на работа навъсени, не поздравяваме никого, мразим всичко и всеки, мразим живота си. Идват тези празници и малко фалшиво започваме да се променяме, да ставаме кампанийно щастливи и добри. След това идва 26 декември или 2 януари и всичко тръгва постарому. Ако искаш да дадеш, не чакай Коледа, а го прави всеки път, когато можеш.
- В края на всяка година е време за някакви равносметки. Вашата каква е, стана ли българинът по-вярващ и по-черкуващ се?
- Това е много субективен въпрос и мога да говоря са себе си. Ние не бива само да чакаме, от нас свещениците се изисква и да бъдем по-действени в проповедта и любовта си. Но като цяло Църквата е като един дом, в който бащата чака блудния син или дъщеря (всички до голяма степен сме в тази роля). Храмът винаги ще бъде отворен, едни узряват по-рано да влязат в него, други по-късно. И, ако някой дойде, ще го попитаме: „къде беше досега“, а не „защо не дойде“ – ние не търсим сметка и не укоряваме никого. Както бащата чака детето си, така и духовниците чакаме всяка една душа.
- Коя заповед ни е най-мъчна за спазване?
- Трябва да знаем, че Бог вижда всичко – не само изпълнението, т.е. онова, което вършим, но и в нашата душа и сърце. Защото например човек дори да не прелюбодейства, ако го прави в сърцето си (в мислите), това също е грях и нарушаване на 10-те Божий заповеди. Друг е въпросът, че след Христос заповедите приключиха. Те се превърнаха в едно благословение, което, ако изпълняваме, ни носи духовна полза и удовлетворение.
- С края на постите мнозина се решават да пристъпят към църковните тайнства Изповед и Причастие. Бихте ли разяснили основните моменти в подготовката за тях?
- Първо тръгваме от поста, за който толкова роптаем и считаме за трудноизпълним. В общия случай преди Тайнствата се пости поне 7 дни. Не е кой знае какво, сякаш животът ни ще пропадне, ако не се наядем с пържоли или с любимата градска храна. Постът обаче е важен, защото той отразява нашето духовно ниво, дали можем да жертваме нещо за Бога, да се предизвикаме, да направим калибриране на вярата си. Постът винаги е съзнателен, съчетан с молитва. Идват при мен вегани, които са на постен режим в ежедневието си, и ми казват, че нонстоп постят. Да, но постът е, когато се лишиш от нещо, което харесваш, за известен период, което те не правят.
След като човек изпости, поне седмица е редно да разчовърка раните в душата си и да види къде са му греховете. Всички ги имаме, само че си мислим, че щом не сме убили някого, сме едва ли не праведници. За онези, които се считат за такива, препоръчвам едни хубави въпросници за преди Изповед.
След като формулираме греховете си, можем да ги напишем на едно листче, за да не изпуснем някой пред свещеника от притеснение. Когато ги казваме, е необходимо да влагаме доза покаяние.
След изповедта вече има подготвителни молитви за Свето причастие. А за да го получим на гладно и на жадно сутринта, отиваме в храма, но не в последния момент, а така, че да хванем цялата служба. След нея, ако свещеникът прецени, че сме готови за тайнството Причастие, приемаме тялото и кръвта Христови под формата на хляб и вино. Така ставаме едно с Бога.
Любомир Старидолски
