В ойната в толкова близка на българите страна като Украйна не спира да предизвиква буря от страсти. По закона на природния баланс, докато някои се стрелят и унищожават физически на хиляди километри от нас, други гонят вещици и изливат омразата си в социалните мрежи, трети просто помагат безмълвно на пострадалите. Вероятно такива истории тепърва ще бъдат разказвани, но истината е, че те се раждат, когато хората са на ръба между живота и смъртта. И трябва да направят своя избор. А пътищата са два. Омраза или любов.
Фейсбук
Такава е историята и на Мария Златева от София. Тя работи в международна софтуерна компания, а две от хобитата й са повече от екзотични - на жокей и международен съдия по билярд. Но за тези, които я познават, най-отличителното й качество е милостивото й сърце.
Когато започва войната, тя веднага се свързва с хора, които търсят начин да помогнат на пострадалите. Първо носи бебешки памперси на група в квартал „Младост“. Междувременно намира групите в социалната мрежа Фейсбуск за помощ на бежанци от Украйна.
Кореспонденция
В една от най-големите обявява, че предоставя жилището си на нуждаещи се. Имало няколко желаещи, но междувременно си намирали подслон. Накрая с нея се свързва Ирина Никитина от Киев. Доверих й се, разгледах профила й във Фейсбук, беше очевидно, че е истински. Пишехме си през цялото време, тя ми обясни, че ще пътува с малкия си син, възрастната си майка, снаха си, която е с бебе. Направи ми впечатление, че е много разумна жена и обмисля предварително всичко, разказва Мария.
Ирина със сина си Саша и снаха си Анастасия с дъщеричката й Мария в София.
Близки
В крайна сметка преди няколко дни жените от Украйна успяват да се доберат до България. Мария им отстъпва жилището си и отива да живее при приятеля си. „Защо го направих?
Защото се чувствам съпричастна, усещам тези хора толкова близки“, простичко отговаря тя. Тя развълнувано обяснява, че ситуацията с войната я е разтърсила. Във фирмата, в която работи, около 700 души са колеги от Украйна. Никога не съм ги виждала, пишем си по работа, но те са много свестни хора, допълни Мария. Оказва се, че целият офис е ангажиран с драмата на войната. В момента помагат на мнозина от колегите си да се евакуират, но става дума основно за жени, защото мъжете не могат да напускат. Предлагат им се квартири, но не всички искат да дойдат. Това е естествено, и аз, ако съм в такава ситуация, не зная дали бих тръгнала, разсъждава тя.
Без помощи
Мария не получава никакви помощи за това, че приютява бежанци. „Аз пари си имам, ако се полагат някакви, да ги вземат жените, те имат нужда“, категорична е тя. От разказа й става ясно, че Ирина вероятно няма да може да получи статут на бежанец, защото всъщност притежава български паспорт. Нейните деди са българи, от Днепропетровск, разказала украинката. Тя точно затова е избрала да дойде и в България, усмихва се Мария. Ирина е много смела и организирана жена и спешно се нуждае от работа, защото тя ще е човекът, който ще може да осигурява доходите. Доколкото разбирам обаче, в България май все още не сме наясно как точно трябва да се помогне, струва ми се, че Полша и Румъния са по-организирани, смята Мария. Според нея доброволците могат да издържат първоначално, за няколко седмици, но след това държавата трябва да поеме основната отговорност.
Мария Златева е смел жокей
Произход
Ирина Никитина е храбрата украинка, която е докарала роднините си почти без да слезе от колата от Киев до София. Знаете ли, казва тя, моята майка е рускиня, а татко е българин. Моминската ми фамилия е Папазова, такава е фамилията на брат ми, на снаха ми и на майка ми, аз нося тази на съпруга си, въпреки че сме разведени, разказва Ирина. Тя не познава свои роднини в България, но пък си пише с братовчедките, защото нейният дядо е имал петима братя. Една от тях живее в балтийските републики, друга в Сърбия.
Преди да напуснат Украйна, живеят няколко дни в подземния гараж, после в метрото. След това с още две коли с други жени тръгват към границата и успяват да се спасят от ужаса в Киев. Спят в колите, а в Русе попадат на българин доброволец, който им осигурява за първи път хотел. След това пристигат в София в дома на Мария.
Ирина е взела български паспорт, преди да започне пандемията. Тогава е искала да дойде в София, но ограниченията са я спрели. Точно затова избрах България, обясни тя, защото корените ми са оттук. Сега оформя документите и на малкия си син Саша, който е на седем години. Саша е весело дете, с огромно чувство за хумор. „Аз съм във втори клас, но изглеждам по-голям, защото съм висок“, казва малчуганът. Оказва се, че е от малцината, които обичат математиката, физика и химия и е пълен отличник.
Професия
Ирина е преподавател по бизнес администрация в частна школа в Киев. Владее отлично английски. Сама се грижи за сина си. С нея е майка й на 72 години, съпругата на брат й с дъщеричката си, която е на годинка и няколко месеца. Иска да започне в България работа. Започнах да уча български, но така и не успях, сега трябва да наваксам, разказва смелата жена. Просто, защото работех на две места, за да осигуря достатъчно средства за семейство си, просто обяснява тя.
Как мислите, ще можем ли да се върнем в Украйна, пита жената на прощаване.
Група българи помагат на пострадали
Със самото започване на война група мъже от София, основно с професии в областта на човешките ресурси, започват да помагат на пострадали хора от войната. Единият от тях е Даниел, който не желае да се споменава фамилията му, защото целите му са напълно безкористни. Ужасява ме, че някакви хора ще изкарат пари от бежанци, които бягат от войната, казва той. Да помагаме е наш човешки дълг, казва мъжът.
Приятелите му и той предоставят колите си, за да бъдат докарани бежанци от Русе или от гарите, където пристигат. Помагат на хората да си намерят работа и квартира, правят акции за събиране на помощи, храни, медикаменти. Защо го правим? Защото е война, защото ние също носим гените на бежанци, на които са помагали, а сега трябва да го направим ние, споделя той. Самият той е потомък на българи от Северна Гърция.
Нашите предци са дали убежище на петдесет хиляди арменци, които до ден-днешен никога няма да го забравят, имам приятели евреи, които никога няма да забравят, че сме ги спасили, разказва развълнуван Даниел.
Светлана Трифоновска
