Боряна Калейн сложи в Париж бляскав венец на своята славна кариера, ставайки сребърна олимпийска медалистка. Така 36 години след Адриана Дунавска отново имахме отличие в индивидуалната художествена гимнастика от най-престижния спортен форум. След Игрите във френската столица Боряна прекрати кариерата си, в която освен среброто от Париж блестят 16 медала от европейски първенства, от които 7 златни (върхът е абсолютната титла на Стария континент от 2023-а – бел.ред.), както и 4 медала от световни шампионати, сред които отборното злато от Валенсия 2023. Като цяло Калейн може да се похвали с цели 94 медала от олимпийски игри, световни и европейски първенства, Световни и Европейски купи, и Гран При турнири. Боряна беше гост в подкаста ни „МачКаст“, като разказа за ежедневието си в момента, за тежките моменти в кариерата си, за емоциите от триумфите и провалите и как вижда бъдещето на нашата художествена гимнастика.
- Как си, след като прекрати кариерата си?
- Когато съм ангажирана и имам дадени задачи за деня, се чувствам много добре. Следвам си графика много изрядно. Но когато имам повече свободно време, започвам да се губя и все мисля, че забравям нещо. Навикът от спорта винаги да съм ангажирана и да имам някакви задължения и отговорности надделява. На моменти се чувствам виновна, че си стоя вкъщи и си почивам (смее се). В момента се уча да си почивам, защото съм свикнала да работя и да не мисля много за моето тяло, моята почивка и моите близки. Сега се старая да променя точно това – да отделям повече време за себе си и за моите близки.
- Кой от всички страхотни моменти, които изживя в Париж, ще остане най-ярко в съзнанието ти?
- Може би цялото последно съчетание. Но ще започна от малко по-назад. Бях си казала, че няма да следя нищо от състезанието – нито резултатите на останалите момичета, нито начина, по който те се представят, защото не исках това да повлияе на моята концентрация и подготовка. Бях успяла почти до края да постигна това, но след съчетанието на бухалки в многобоя, обръщайки се да изляза от терена, имаше едно голямо табло, на което видях моя сбор. Там пишеше, че след втория уред съм втора. Стараех се да избегна този момент, за да не започна да си правя прогнозни класирания в главата. Някои хора може да ги мотивира, но това мен ме разсейва от главната задача, която е да си изиграя съчетанието по най-добрия начин. Този момент - когато разбрах, че имам шанс да се боря за медал и всичко зависи от съчетанието на лента, беше най-емоционално. Върхът вече беше, когато го изиграх. Така се преборих с очакванията, които имах към самата мен и цялото напрежение.
- Какво си каза преди да започне последното съчетание?
- Мислех си само за първия елемент. Бях се концентрирала само върху един елемент, за да не позволя на мислите ми да витаят по някакъв друг начин. Понеже първият елемент е хващане и ми е доста специфичен и сложен, а и доста пъти не ми се получава по най-добрия начин, просто се бях фокусирала изцяло върху него.
- А след последния елемент, какво си помисли?
- „Благодаря ти, Боже!“. Това си казах. Дойде ми наистина отвътре, защото бе по-силно от мен. Отдъхнах си, защото знаех, че съм си свършила работата, а останалото не зависи от мен. Просто издишах, без да си давам сметка колко напрежение е имало в мен до онзи момент.
- Кой беше първият човек, с когото след това сподели тази емоция по телефона?
- По телефона ми се обадиха две дами. Имах пропуснати обаждания от тях. Едната е г-жа Деспа Кателиева, директор на националните отбори по художествена гимнастика. Другото ми пропуснато обаждане беше от г-жа Росина Атанасова, генерален секретар на нашата федерация. Те бяха първите хора, с които се чух.
- Как ти влияеше цялото напрежение и как успя да се „изчистиш“ главата?
- Не позволяваш на другите мисли да влязат в главата ти. Опитваш да мислиш само за работата, която имаш в момента. В залите за загрявка не спирах да правя нещо, за да не ми остане свободно време, в което да си мисля за каквото и да е.
- Успя ли в месеците след Париж да си спомниш всичко, което се случи тогава?
- Аз си го спомням, но е като сън. Много е странно цялото усещане, защото има неща, за които не съм сигурна, че са се случили. С другите медалистки бяхме заедно в коридора и чакахме да подредят всичко за награждаването. Говорехме си разни неща, идваха много хора да ни поздравят. След това донесоха медалите, а ние се втурнахме към тях, за да ги видим. Това са много емоционални моменти, които се надявам да не забравя никога.
- Кое е по-важното за теб – медалът от Париж или целият труд, който те е изградил като човек?
- Пътят, защото пътят ме отведе до този медал. Ако не бях преминала през трудностите, които ми се случиха, не си бях извървяла изпитанията по пътя, нямаше да стигна до този медал. Може би нямаше да съм достатъчно добре подготвена, за да издържа на напрежението и да спечеля този медал. А и когато не ти е било лесно по пътя, след това много повече цениш резултатите.
- Ако го нямаше медала, пак ли толкова лесно щеше да предприемеш крачката да се откажеш?
- Може би нямаше да се откажа. Дори съм почти на 100% убедена, че нямаше (смее се).
- Сребърния медал къде го държиш?
- Вкъщи, в кутията, защото започна да се бели... Преди два месеца подадохме документи до МОК чрез БОК, но изчакваме да видим каква е процедурата за това дали ще го сменят, или ще реновират този. Сега си стои в кутията и чакаме да видим какво ще стане.
- Какви бяха първите стъпки за малката Боряна в художествената гимнастика?
- Започнах да тренирам, когато бях на 6. Първо ходех на балет, а след това на плуване, но не харесвах много и двете неща. Не обичам да плувам много, защото ми става студено. Зиморничава съм и лесно ми става студено, когато дълго време съм във водата. Бях дете с много енергия и майка ми беше категорична, че трябва да се занимавам с даден спорт. В търсене на спортна зала, в която да продължа, беше разбрала, че има зала по гимнастика близо до стадион „Раковски“, без да знае дали става въпрос за гимнастика, или художествена гимнастика. За нея беше важно разстоянието да бъде три спирки с автобус или трамвай от вкъщи. Обикаляйки в района, е срещнала една жена и я е попитала къде е залата, къде точно се намира. Тази жена се е оказала моята треньорка Марияна Памукова. Изглежда наистина си е било съдба. 4-5 клас вече започнаха да ме пускат сама да ходя на тренировки. Залата е на гърба на училището ми, където учех. От училище направо в залата, което и мен много ме улесняваше.
- Кога започна да разбираш, че художествената гимнастика е това, което ти харесва да правиш?
- Винаги ми харесваше това, че има по-големи каки от мен, които правят нещо, което аз не мога. Това ме мотивираше да правя това, което и те. Виждах това като едно вдъхновение и може би това ме запали. След това като пътувахме по състезания беше много приятно, защото аз съм голямото дете в семейството, но имам брат, а там някак си се почувствах, че имах сестри. Така си създадохме едно семейство в спорта.
- Защо се задържа в художествената гимнастика?
- Защото имах хора, които не ми позволиха лесно да се откажа. Нормално е, когато едно дете се чуди дали иска да излезе от зоната си на комфорт, или да остане в нея, да избере второто. Никой не иска да му е трудно и да го боли, но в спорта се налага. Имах добър треньор и родителите, които ме подкрепяха, защото знаеха, че това е в мой плюс, дори аз да не съм искала.
- Кой ти е любимият уред?
- Най-много като малка обичах да играя с въже. Там най-лесно ми се получаваха нещата. Въжето след това го махнаха като олимпийски уред, така че - бухалките. Те са ми любимия уред. Имам си няколко култови части от съчетанията и това са пируетите.
- Колко ти беше трудно да завършиш съчетание със счупен крак (става въпрос за 2014-а, когато Калейн играе с фрактура на единия крак в съчетание с топка – бел.ред.)?
- Не толкова, защото дори не знаех какво ми е. Това се случи преди третия уред в многобоя от четири. На загрявката, при засилката на един скок, стъпих накриво, а кракът ми изпука. След това отидох при екипа ми и казах, че съм стъпила накриво, а кракът малко ме боли. Казах, че мога да продължа. Говорих с лекаря на състезанието, а той не беше сигурен какво точно ми е. Аз изхвърчах да играя, защото ме извикаха. След съчетанието кракът ми беше започнал да се подува. Лекарят ме видя и посъветва да прекратим състезанието и да направим снимка. Направихме я и излезе, че кракът е счупен.
- Колко тежко приемаш контузиите? Как се справяш с тях?
В началото ги приемах лесно, защото бях малка и не знаех колко може да е сериозна една контузия. Първоначално като си счупих крака, лекарите ми бяха сложили гипс, с който трябваше да стоя три седмици. Аз почнах да си смятам, че Държавното е след четири. Викам си - супер, три седмици гипс и после отивам да играя. Оказа се обаче, че кракът не се е наместил, има отчупено парче от костта и последва операция. По-тежко приемаха нещата моите родители и моят треньор, защото те като възрастни разбираха за какво става въпрос. През годините съм имала много травми. За щастие, не са били толкова сериозни, че да застрашават моето здраве и кариера. Най-много ме беше страх от това някоя травма да не ме спре от спорта. Не ме притесняваше толкова самата болка, а да не стане нещо по-сериозно след това.
ЕКАТЕРИНА ТОМОВА
ДИМИТЪР ПЕНЕВ
