- От залата по джудо в България, през междинната спирка Пуерто Рико, до Холивуд... Колко дълъг е всъщност пътят ви до Меката на киното, Галина?
- Баща ми беше човекът, който ме заведе в залата по джудо. Имам едно правило, в която и точка на света да съм – да се обаждам на майка ми и баща ми всеки ден, за да си кажем, че се обичаме. Научих се да го правя, когато заминах за Пуерто Рико – моята първа спирка. Бях съвсем самичка и осъзнах, че човек сам не може. Ние се нуждаем един от друг. Но тогава исках да се изпитам. Моя приятелка ми каза, че търсят треньор по джудо. Не говорех испански, английският ми бе развален. Винаги ми е било важно това – да разбирам какво ми говорят хората. Затова езиците са ми толкова на сърце. Останах в Пуерто Рико три години. Преподавах джудо на деца от 6 до 11 години. Едното момиче, което тренирах, стана шампионка. Беше много трудно, но се радвам, че успях да ги убедя да изберат друг живот. Там, да си женен на 14 години, е нещо естествено. Тъгувах заради този факт. В залата имах 15-годишно момиче, бременно в пети месец... Реших, че искам да им помагам - какво се случва в живота, как се развива тялото. Това бе част от уроците, които ми помогнаха по-късно.
Не съм още една българка в Холивуд, която постигна нещо. Винаги ще си поставям цели и ще постигам цял живот. Отидох в Лос Анджелис много отдавна, учила съм много, била съм в много проекти, снимала съм в много телевизионни реклами. Удовлетворена съм от себе си, но и съм преминала през много предизвикателства и съм научила болезнени уроци. Продължавам да посещавам актьорски училища. Постоянно се уча и развивам. Ще се радвам да работя с Ал Пачино, Хоакин Финикс. Започваш отнякъде и ти се смеят, продължаваш – започват да те уважават, достигаш донякъде – започват да говорят за теб. Търпението и точността са изключително важни. Те ми помогнаха най-много.
- Повече от 18 години живеете извън България – имаха ли смисъл всичките ви усилия?
- Често съм си задавала този въпрос. Да, имаше, защото никога не съм се отделяла от семейството си, дори и да съм много далеч. Каквото и да правя, винаги си задавам един въпрос – кое е онова, което кара душата ми да гори?. Семейството, да, обичам го, но какъв е смисълът на живота ми? От Пуерто Рико поех към други страни. Била съм в 33 държави. Исках да се срещна с хора, да изуча културата им, за да разбера какъв е смисълът – защо напуснах семейството си?
- Какво открихте? Заради признанието в Холивуд ли са били всичките ви жертви?
- Еднопосочният билет до Лос Анджелис беше едно от най-добрите решения, които съм взимала в живота си. Но в Пуерто Рико снимах първия си филм. Тогава започнах да прозирам смисъла на избора си. Винаги съм искала да бъда актриса, но не съм си го признавала, защото аз съм джудистка. Харесваше ми да съм мъжко момиче, каква актриса. Майка ми и баща ми преди една-две години разбраха, че с това се занимавам, защото не бяха осъзнали, че аз това искам. Гледах си сериала „Изаура“ и сама си плаках. Обличах се в стаята и сама си играех.
- Каква беше първата ви роля?
- Имах един приятел, който имаше готина къща точно на морето. Той ни покани с приятели на обяд. А зад дома му снимаха документален филм за Уолтър Меркадо - най-известния астролог в Пуерто Рико. Не знаех кой е този човек. Виждам един мъж, много екстравагантен, красив, изискан. Попитах какво се случва. Обясниха ми, че снимат документален филм. В един миг един от продуцентите идва при нас, застава до мен и ме пита дали имам някакъв опит във филми, защото едното момиче не дошло за снимките. Отговорих, че нямам никакъв опит, но сега ще го придобия. Първата мисъл беше – това е смисълът, стана. Не бях сгрешила. Три месеца по-късно ме потърси фотографката на филма, за да участвам в реклама, която се снимаше на Бахамите. Когато се върнах в Пуерто Рико, се влюбих. Ожених се за едно прекрасно момче. Заминахме заедно за Маями, но за съжаление връзката ни не се получи.
По-важното е, че в Маями открих агентката си. Но пък тогава възникна друг проблем, който тя формулира така - ти си българка, приличаш на латино, говориш пуерторикански испански, английският ти е развален и си джудистка. На мен ми стана смешно, но и ми се плачеше, защото знаех, че ще бъде много трудно. Изпращаше ме на кастинги. За майка на футболист например. Направих сапунка за „Телемундо“, участвах в няколко епизода, както и в едно шоу. Не се чувствах добре и зарязах актьорството.
- Как се издържахте, щом ви се е наложило да направите такъв компромис?
- Бях мениджър в хотел в Маями. Нямах образование, но отидох и казах – пътувала съм в цял свят, говоря шест езика, аз съм ви необходима. След това заминах за Лос Анджелис, където отново работих в хотел. Не чакам, аз си взимам каквото искам. През цялото време си мислех за актьорството. Бях много депресирана, но си казвах, че и в работата ми има изкуство. Говориш с хора от цял свят. Разбираш техния живот.
Но аз не исках да живея живот с тъжно сърце.
- И тогава решихте, че няма как да не стигнете до Холивуд, така ли?
- Аз съм една от един милион, които се стремят за едно и също нещо в Холивуд. Започнах да ходя на уроци по актьорско майсторство. Четири години работих със седем учители. И научих най-ценното - няма нужда да преиграваш, защото каквото и да гледаш по телевизията, киното, ти се свързваш с душата на този човек. Така успях да представя убедително и моята героиня Зейнаб във филма „Тихата пандемия“. Не очаквахме, че ще има такъв успех. Във филма отмъщавам на мъже, които малтретират жените. Аз самата никога не съм била жертва на насилие. Преди изобщо да се случи ще съм си тръгнала… Не може да отбягваш проблемите, защото става още по-лошо. Като се погледна в огледалото и ако не съм реалистична, аз ще бъда друг образ, ще бъда друго лице. С това лице ще изляза на улицата нереалистична.
- Тази честност пречила ли ви е? Особено в света на киното, където илюзията на образа е толкова мащабна.
- Много. Аз предпочитам да съм откровена със себе си, със ситуацията, отколкото да бъда фалшива. До ден днешен каквото и да говориш за мен, всички ще кажат – да, това е тя, това е този човек.
- Разкажете ми за филма Fetty? Това ли е големият успех в кариерата ви до този момент?
- Едната част от него е документална, защото искаме да покажем алчността на хората и на какво са способни. Всяка година от свръхдоза умират между 80 и 100 хиляди души в Америка. Изпълнявам ролята на шефката на организация, която разпространява много по-смъртоносната от хероин дрога - фентанил. Жаргонът на този синтетичен наркотик в САЩ е fetty, откъдето идва и заглавието на филма. Щастлива съм, че съм и копродуцент. Аз обичам да играя роли и това ще е в душата ми винаги. Но сега виждам какво е от другата страна и много ми харесва. Взехме вече десет интервюта от бивши наркомани, които са преминали през това. И три интервюта от дилърите – къде продават, кой ги купува, колко струват. Виждала съм много хора около мен, които използват фентанил, и винаги съм гледала отстрани как изглеждат. Нямам нужда от дрога, за да съм щастлива, сама градя щастието си.
- В живота ви има друг преломен момент - оцеляла сте след изключително тежка катастрофа. Тя ли преобръща философията ви и открива пътя ви към света?
- Случи се, когато бях на 17-18 години. Точно преди да приключа с джудото. Тръгвахме за Стара Загора. Беше ден след Свети Валентин. Затова за мен това е много тежка дата и всеки път ме връща към неща, които... бях обявена за мъртва. Обадили са се на майка ми и баща ми и са казали, че дъщеря им е починала. Колата се ударила със 100 километра в час в дърво. Изхвърчала съм през предното стъкло и съм паднала в някакво дере. Седяла съм затрупана с часове под снега. Моят приятел, като се е свестил, е попитал къде съм и тогава са разбрали за мен и са се върнали. Произнесли са ме за мъртва. Един от докторите ми дава пети шанс с електрошок и сърцето ми започва да тупти.
Отне ми много време да се възстановя, но единственото нещо, което най-много ми тежеше, е как са се чувствали майка ми и баща ми, и сестра ми. Бях парализирана от кръста надолу, а след това с месеци бях на легло. Един ден си казах – аз съм била джудистка, ако сега не стана, ще си лежа завинаги, но ако се напъна малко, колкото и да боли, колкото и да е страшно... И си спомням как един ден баща ми ме държи, краката ми се влачат по земята и той мести един крак пред друг. Всеки ден. И сега ми казват – ама ти не спираш, движиш се, грижиш се за други жени…
- Разкажете ми за тази своя кауза?
- Доброволец съм в дом за жени, жертви на домашно насилие. Жени, които са преминали през ужаса на изнасилване, побой, мъчение. Едно от момичетата, което беше там, бе живяло две години в едно мазе. Работя в програма за самозащита. Първото нещо, което ги попитах, е от какво най-много ги е страх. От десетте жени осем отговориха - любов. И в това има смисъл, защото понякога човекът, когото обичаш, най-много те наранява.
- От всичко, което ми разказвате, разбирам, че бихте била успешна в документални, разследващи проекти?
- Мислила съм за това, да. В екипа съм на агенция, която се грижи за адаптацията на бездомни хора. Всеки месец през нощта правим сандвичи, храним ги. Даваме им лекарства, одеяла, всичко, което им е необходимо. И сядаме на тротоара с бездомните и си говорим. За съжаление част от тях сами избират този живот. Могат да се пречистят от наркотиците. Но не предприемат нищо. Позволяват си да бъдат безотговорни.
- Останаха ли ви мечти след толкова много енергия, с която горите?
- Мечтая още повече и повече всеки ден. Искам хората по някакъв начин да се замислят, като гледат моите проекти какво има смисъл в живота. Сега искам да живея в Испания, но пък да работя в Лос Анджелис. Много ми липсва Европа. Така ще бъда близо и до родителите си. Изпитвам носталгия не само за България, но и за Европа като цяло. В Лос Анджелис вече съм изградила име. Сценаристите и продуцентите вече ме търсят. Но искам да бъда и в Европа. И ето, предложиха ми главна роля в един испански филм.
- Предстои ви и друго предизвикателство…
- Да, за първи път говоря за него. Започнахме да работим по нов проект преди три години. Аз съм копродуцент и в една от главните роли. Ще създадем сериал за вампири. Всичко започна от една случайна среща на опашка за шоу на Майкъл Джексън. Едно момче започна да говори за вампири – те имат акцент, те са от Румъния... Аз се намесих и казах – извинявай, аз съм българка, мога да летя, мога да се бия. Оказа се човекът, който е създал това шоу. И поиска да работим заедно. Най-вероятно проектът ни ще се излъчва в „Нетфликс“. Надявам се през следващите два месеца да имаме добра новина.
Това е тя:
Родена е в София на 13 септември
Занимавала се е професионално с джудо
Печели черен колан на 13-годишна възраст
Национален бронзов медалист по карате и успешна състезателка в отборен хандбал
Доброволец в няколко приюта за жени, преживели домашно насилие в Лос Анджелис, където преподава самозащита
Владее 6 езика
Последната й роля е във филма „Тихата пандемия“, посветен на жените жертва на насилие
Галина Попова
