- Ивана, как посрещате рождения си ден тази година?
- Като ме попитате така, сякаш имам хиляда опции за празнуване в последните две години. Всичко зависи много от ситуацията. Ако ме питате как искам, искам голямо парти с много музиканти, оркестри, да има веселие – това за мен е празник. На Ивановден беше скромно, сигурно и за рождения ми ден ще е така. Хората, с които исках да празнувам, не се чувстваха добре – някои са с ковид, други с грип, така че бях в тиха и скромна обстановка. Но винаги черпя за здраве и затова, че сме живи и продължаваме да се справяме с предизвикателствата на живота.
- Имате ли ритуал за личните си празници?
- Не. Не знам защо така се получава – от много години съм го забелязала – на самия рожден ден толкова съм изнервена през целия ден, толкова съм напрегната. Нямам обяснение защо се получава така, може би трябва да се допитам до астролози. Чак в късните часове, като мине вечерта, сякаш пада някакъв товар от мен и ставам друг човек. Много е странно. Стояна е по същия начин, не се говори с нея тогава. Може би това е прераждането.
- Да не би причината е, че телефонът непрекъснато звъни и не може да се подготвите за партито?
- Напротив, много е хубаво, че телефонът звъни. После ми трябват около три дни, за да отговоря на всеки персонално. Партито обикновено не го подготвям аз, а и вече доста от нещата стават по телефон, от мен се иска просто да бъда красива. На другия ден след рождения ден съм с толкова много енергия, с такова вдъхновение, толкова много нови неща ми се иска да направя.
- Това може би ви се случва и на всяка песен, клип, концерт...
- Правенето на музика е различно. Когато правиш песен, ако е с Румен и Стоян, винаги има драми за един трейлър, за една извивка, за хармонията, но когато вече го видим в завършен вид, вече е друго. Като влизам да го изпея в студиото, съм със съвсем друга нагласа. Не влизам да пея, ако съм гневна, ядосана, ако нещо не ми е както трябва. Преди съм правила тия грешки и не се получава. После се налага да презаписвам, защото душата ми прозира в изпълнението. Като не съм ОК, сменям деня за запис. А преди – не, днес ще се записва каквото и да става. Но има дни, в които нямаш обяснение какво не ти е наред, но го няма чувството, което да вложа в тази песен. Като е на инат на себе си, по 3-4 пъти преправям.
- Коя песен сте презаписвали така?
- Доста са. Не целите, фрагменти. Прибирайки се и слушайки целия запис, не ми харесва някоя дума в текста. Връщала съм се за един съгласен звук, защото държа винаги да се разбира всичко и съм изпявала отново едно „т“ или „х“ в края на думата, ако не се чува. Чували сме колко недобре звучи правописно и правоговорно. Мога да кажа коя песен влязох и изпях от раз. Това беше „Кажи едно обичам те“. Оказва се, че това, което съм изпяла в началото, винаги е най-доброто от по-нататъшните опити, в които се опитвам да покажа майсторлъци, още техники и губя чувството, което е много важно. Затова обичам да записвам цялата песен от начало до край, а не на фрази. Друга такава песен, която от раз стана, е „Ще паля пак цигара от цигара“ („Остави ме“). Душата се излива с цялата емоция, после и да се опитвам да го повторя, не се получава. Много съм благодарна на тонрежисьора Огнян Тодоров за търпението му през годините. Той си ми знаеше начина на работа. Казваше ми да си репетирам, да се разпея, а през това време той тайно ме е записал. После ми казва: „Сега да ти пусна един вариант“ и аз съм категорична: „Това е“. Питам го кога съм го изпяла, той – „В началото“. Много е хубаво, че си говорим, защото рядко в интервютата, които даваме в последно време, обсъждаме процеса на работа.
- За рождения ден винаги си подарявате нова песен или клип. Сега ще има ли?
- Няма да успеем. На „моята“ поетеса Мариета Ангелова й поставих много краен срок и няма физически да се справи толкова бързо. Но когато-тогава. Това ми е вече слоганът, защото когато плануваш, не се случва. Миналата година имах толкова планове за музика и си казах „Боже, имам толкова енергия и вдъхновение, по три песни на месец ще правя“. Нещо, което е абсурд даже и да ги имам готови, не е правилно да се пуска толкова много материал, защото трябва време да се разгърне. Дългосрочните планове вече не са ми приоритет. Гледам да изживея момента тук и сега.
- Какво се случи?
- Загубата на баща ми и други здравословни недобри неща. Това променя курса. При мен не е да натиснеш едно копче и да се случи. Не е на всяка цена, не съм длъжна да правя музика постоянно. Ангажиментите ми не зависят от това дали съм пуснала нова песен или не. Това е важно за младите, които ако не вадят продукция на някакъв интервал от време, публиката го е изконсумирала и е жадна за нещо ново. Вече със самочувствие мога да кажа, че имам безкрайно хубав репертоар в годините и докато не намеря хубавата песен с красивия текст, няма да пусна нещо само защото не съм издавала скоро. Не че е нямало такива моменти преди, но щом има думата „трябва“, нищо не се случва. То става като задължение, а не удоволствие.
- През изминалата година ви се случиха и най-хубавите неща в кариерата – първите самостоятелни концерти в летните театри...
- О, да. Много хубаво беше. Господ е велик! Това да ти се случат най-тъжните неща и в следващия момент да си в другата крайност – да изпиташ удовлетворение от самата себе си, че си направил добър спектакъл. Хората са дошли специално за теб. И не са в кръчмата, а са си платили там, където няма храна, няма консумация, стимулиращи неща. В ресторанта, като изпиеш едно питие, човек се разчувства, може и да поплаче. Докато на концерта има нещо много хай. Иска ми се да продължа така. Но в същото време и пак да си влизам в малкото задушевно ресторантче, в което виждаш хората много близо до себе си, усещаш им погледите, реакцията. Тогава, когато в движение ти кажат „Изпей ми еди-коя си песен“. Защото в концерта има сценарий и граници, да има кулминация, да получиш аплодисментите. А на участие имаш свободата да изпълняваш музикалните желания на хората и да изпееш песен, която дори аз не се сещам за нея, не е от големите хитове, а те ми я искат.
- Наскоро излезе интервю с вдовицата на големия ни актьор Радко Дишлиев, изиграл Бенковски в „Записки по българските въстания“, в което казва, че сте купила неговия апартамент в Пловдив. Как се случи това?
- Не съм се срещала с него. Беше през брокери. Купих го във времето, когато наистина нямах дом. Постоянно живеехме по хотели или се връщах до родния Айтос. После имах период, в който живеех в хотелите на София. След това се върнах в Пловдив, пак по хотели. Въпреки че бях купила вече апартамента, той не беше още подготвен за живеене. Целият ми багаж се събираше в превозното ми средство, че все тая ми беше къде лягам и къде ставам, само да има легло и баня. Тогава се правеха по 2-3 участия на ден и много се пътуваше и в България, и в чужбина. Апартаментът го направих, когато дъщеря ми Теди щеше да кандидатства в Английската гимназия след 7-и клас. За месец и половина трябваше да подготвя жилището, за да може тя да се нанесе. На Бъдни вечер й казах, че ще сме в новото място – ново, но всъщност старо, защото доста време си поседя така. Съжалявам, че не познавам Радко Дишлиев, но знам, че е бил неговият дом. Моя близка приятелка брокерка направи сделката. Чак накрая разбрах, че е негов, първоначално никой не ми беше казал на кого е. Аз и толкова разбирам от имоти. Бях се доверила на Дарина, казах й „Ако ти си преценила, че е на топлокация, че е това, което ще ми е необходимо, да има гардеробна, стая за детето, взимам го“. Аз много го преобразих апартамента, за да стане. Артисти хора, при нас основното пространство отива в сценични дрехи. Колкото и да изчиствам стари неща, винаги има още и още. Живот и здраве, в някакъв период ще потърся по-голям имот, въпреки че сега живея сама. Стояна и Румен също бяха при мен, но се преместиха в отделен апартамент, Теди около 9-10 години вече е в София. Тогава беше тъжното и страшното, от толкова хора, движение, изведнъж останах сама. Но минах през тоя период и не беше никак лек. Сега е точно обратното. Това, че цялото пространство е заредено с моята енергия, цялата ми душевност е вложена тук, има други предимства. Мога да се затворя вкъщи, да разсъждавам, да чета, да имам цялото свободно време и никой да не знае дали страдам или съм щастлива. Това си е моята крепост. Ако човек има огромна къща, в нея трябва да живеят много хора. Тя не е дори за двама. Представям си я с много деца, да има живот, шум, веселие, глъч.
- Може би такава е къщата ви в Айтос, която сме гледали в рекламите с вашите родители?
- Да, но в момента къщата в Айтос е най-тихото и най-тъжното място. Майка ми е при мен в Пловдив и тази най-шумна и весела къща, която от сутрин до вечер беше музика, съседите винаги бяха недоволни, че идват всякакви хора, музиканти, на всички им беше шумно, че се свири до 9-10 вечерта. Баща ми много го измъчваше това, че трябва да се пази тишина. Е, сега вече им е тихо на всички.
- За какво ви се пее сега?
- За много неща – и весели, и тъжни. Мога да изпея и драматични песни, и провокативни към мен самата. Стига да ме докосне музиката и най-вече текстът. Хубавата мелодия въздейства на авторите на текстове да напишат точните думи за нея. Чудя се как хората правят песни по схема. Този бийт е актуален, този лад в звученето е модерен, да направим такова парче. Но това не е интересно. Винаги хитове са ставали различните неща. Някой като ми каже да изпея песен като „Грешна нощ“. Ама, хора, няма да има друга „Грешна нощ“. Това е „Да падат дрехи и задръжки“. Да, направих и други парчета, които са пак в тази стилистика като латиноритъм, но не е същото. Искат да направя второ „Шампанско и сълзи“. Или другата „Квартална кръчма“. Не, няма да го направя. Няма да е същото. Опитвали сме и такива глупости да правим. На мен самата не ми е интересно да правя нещо, което вече съм правила.
- Накрая да се върнем на утрешния рожден ден, самата вие ще си направите ли някакъв подарък?
- Трябва да се науча да си позволя да получавам подаръци. Защото във времето винаги казвах „Не е важен подаръкът, а нещо дребно, от сърце. Сега са ми по-важни хората да дойдат“. Не става. И най-скъпите неща да имаш, самият ден няма да е такъв, ако не дойдат тези хора, които са ти важни и обичаш. Онзи ден говорих с Атанас Стоев – доайена на тракийската музика и ръководител на оркестър „Канарите“. Обадих се да го поздравя и му казах, че не искам да го притеснявам в този ден, като знам колко хора звънят. Той каза „Не, Ивана, трябва да знаеш, че вдигам на всички, защото не знам на кого Бог е дал силата на думите да ми пожелае нещо и от неговата уста то да се сбъдне“. Много е хубаво, той е много мъдър и го уважавам.
Това е тя:
Родена е на 31 януари 1969 г. в Айтос
Завършила е финанси в Стопанска академия - Свищов, но не е работила нито един ден по специалността си
Започва да пее по кръчмите с баща си – акордеониста Тодор Калудов, а през 1999 г. подписва договор с „Пайнер“
Обявена е за певица на годината през 2001, 2003, 2004, 2005, а през 2006 и за мегазвезда на телевизия „Планета“
Има издадени 15 албума, а сред хитовете й са „Шампанско и сълзи“, „Нещо нетипично“ - позната като „Квартална кръчма“, „100 патрона“, „Празник всеки ден“, „Ах, тези пари“, „Грешна нощ“ и много други
Лео Богдановски
