- Силвия, само след броени часове е премиерата на най-новата постановка на Сатиричния театър, в която сте в главната роля - "Не забравяйте да се подпишете". Готови ли сте?
- Ние в театъра не затваряме, като „Кремиковци“ сме. Много ни е амбициозно началството, много работи. Вълнението е като преди всяка среща с публиката, как ще бъдем посрещнати, разбрани. Не че хората трудно схващат или бавно четат текста. На нас ни липсва увереността, която идва след контакта с публиката. Много от нещата в повечето спектакли се случват заедно с публиката. Без нея е дреха, която не е облечена, а трябва да се носи заедно от актьори и публика. Има друг живот. Иначе стои просто на витрина.
- Какво да очакват зрителите?
- Още не мога да кажа нищо от това как ще бъде прочетено, разбрано, прегърнато. Но важното е, че за нас има смисъл трудът, който положихме. Струва ми се, че това, което ще получи като резултат, ще звънне. Спокойна съм, нямам напрежение, че нещо не е готово или че не сме свършили. То винаги може да бъде различно, защото всеки прочит на един текст е различен, зависи от режисьора. Нещата, които сме заложили, акцентирали и повдигнали като тема за размисъл, са ясно изведени. Нямам страхове. Въпросът е да не ни хване премиерното напрежение.
Силвия Лулчева в сцена от Не забравяйте да се подпишете.
- Още ли го има при вас след толкова много години на сцената?
- Това не минава, то не се лекува. Всички имат такова. Няма хапче за това. Мисля, че Дана Стефанова беше казала, че с всяка нова роля имам чувството, че имам 8 ръце, 15 крака, не знам къде да си ги сложа, откъде да почна, 9 глави, ходиш квадратен в началото, докато влезеш в чуждото тяло, костюмче, обувки, проблем, докато видиш къде може да е и твой и да го разкажеш четливо. Без вълнението няма как да стане. И слава богу.
- Имате ли ритуал, преди да излезете?
- Предпочитам малко да помълча, да не влизам в разговори и да се разпилявам. Преди премиера идват колегите от театъра или най-близките да ти пожелаят с най-чисто сърце „На добър час“, но това нечовешки разсейва. Понякога си позволявам да се поскрия там, където няма да ме намерят. Да не съм в гримьорната, за да избегна разсейването. След това вече е лесно.
- "Любовна среща за непознати" е подзаглавието на спектакъла и има възрастов диапазон за зрителите над 14 г. Какво значи това?
- Срещата за непознати би трябвало да е за младата двойка, но интересен е ключът, в който се развиват отношенията между т.нар. адвокати, които трябва да присъстват задължително на срещата на непознатите. Може да се окаже, че познатият също е непознат, или обратното. Това е театърът - никога не е еднозначно, винаги има друг смисъл, нещо, което е между редовете и там играем, на това петолиние.
- Втори адвокат - Силвия Лулчева, пише на плаката. За първи път ли играете такава роля?
- Май да. Трябваше да направя всичко, което адвокатът не прави. Така че не съм учебник по адвокатска лоялност и коректност. Това е симпатичното и оттам идват проблемите, а те раждат театъра, защото в театъра винаги има проблем, който ние изследваме. Няма никой адвокат да получи наръчник какво да прави в тази професия.
- Как се сработихте с първия адвокат - Борислав Захариев?
- За първи път сме заедно на сцена, в която си партнираме. Играем заедно и във "Всички обичат Гари", но там много малко контакти имаме. Интересно е, защото при него нещата се случват по различен начин от този, който аз изграждам образа. Неговият пъзел ми е любопитен, че има и такъв ход. Всеки сам си събира инструментите в работната чанта и като я отвори, виждаш какви още варианти може да има. Най-хубавото на тази професия е, че всеки път е чисто нова и никога не си се научил.
За първи път си партнира с Борислав Захариев.
Дори тази вечер след представлението, което играх, виждам колко неща може да проведеш с ново качество, без да проваляш идеята за героя. Може да бъде вниманието ти в нещо на пръв поглед незначително, но то да доведе до интересна добавена стойност към цялостния образ. Нещо, което не си направил на репетицията, или пък ако го играеш за 60-и път. Да не се превръща в стара джапанка, която ти е удобна и я носиш, защото ти върши работа. Да й сложиш нов смисъл, който се случва тази вечер, пред тези зрители.
- А с най-младите си колеги Никол Атанасова и Цветан Пейчев как работите?
- Бяха отдадени, предани, почтителни - и към режисьора, и към нас като колеги и към процеса. Калин много говореше за дисциплината, тъй като репетициите съвпаднаха със 100-годишнината на Калоянчев. Той го даваше непрекъснато за пример - кога идва, какво прави, какви са изискванията му към текста, към партньора, хигиената на труда на такъв колос в професията. Учим се всички всъщност. Те не са били по-малко заети в онези години, но хигиената и изискванията към културата на професията са наистина впечатляващи и не могат да бъдат заменени от изкуствения интелект.
- Успяхте ли да се срещнете с Калоянчев на сцената?
- Не. Той участва в един епизод на "Столичани в повече", в който проследявахме връзката му със Стоянка Мутафова, но аз нямаше как да имам сцени, тъй като това си беше тяхна линия. Тези, които са били с него на сцената, наистина са благословени. Повече работихме с Васил Попов. Возили сме се сутрин рано в буса за снимки. Такава нечовешка любов към младия актьор, почтително мило бащинско отношение, великолепна тишина, "да се разтвориш като бучка захар в кофа вода", както казваше Радичков. Толкова симпатична светла среща ми беше да общувам с него извън снимачната площадка. Щедър, предан, услужлив, внимателен, усмихнат, благодарен, че отново е в кадър, сред млади хора, без да е поучителен с големия пръст от висотата на постигнатото.
- Режисьор на "Не забравяйте да се подпишете" е Калин Сърменов. Как се справя като режисьор, като директор?
- За първи път работя с него като режисьор. Играли сме два пъти с голяма менопауза от 20 години между театралните ни срещи. Особено впечатлена и респектирана съм, защото от ден 1 знаеше какво иска, накъде ни води, по какъв начин. Той не си изневери на идеята и си я защити. Проведе я в доста тежки условия - министерството не даваше парите, които сме си изработили. Теди Москов се разболя и той трябваше да помогне да се роди и неговият спектакъл, като тичаше между две сцени. Учудвам се как събира енергия и сили. Може би единственото ключе е мотивация, дисциплина и вярата му, че този театър заслужава най-доброто и той го дава щедро. Покрай това, че работи с млади актьори, отвори азбучната тетрадка на актьорската работа и казва неща, които, ако си умен и ги взимаш, ще успееш. Много съм му благодарна за човечността и търпението, както и за последователно воденото режисьорско присъствие. Той води кораба и ако се спука нещо, не може да обвиняваш морячетата. В пиесата имам една реплика, в която казвам: "Как става всичко това, като бях свикнала да не мисля? Едни хора, които са свикнали да не мислят, учат едни хора, които се учат, да мислят". Това е цялата поколенческа трагедия, че има пълна абдикация да мислим. Пред нас са хора, които трябва да научим как да се справят с този процес мисленето.
- Още от преди пандемията сте в Сатирата. Това ли се оказа вашето място?
- Театърът е място за тези, които искат да работят отдадено, щедро и без да се пестят. В Сатирата много се работи. Убедена съм, че многото работа създава много добър екип, защото ти се учиш в тази работа, сплотява се и така се прави трупа, а не от трупове, които не репетират и не играят нищо. Сатирата е една голяма нива, в която мога да ора, копая, жъна, плевя. Мога да правя и грешки, но най-добрите ни учители са грешките. Никой не се е научил от "браво". Където ти се къса обувката, там кърпиш, учиш как става. Няма такова нещо като съвършенство. Учим се да бъдем все по-добри в това как да разказваме и то не на хора, които подценяваме и ги мислим за недостойни за нашия висок талант. Партнираме с тях, внимаваме какво се случва в заобикалящата ни среда, защото това ражда и Сатиричното кабаре, което публиката много обича. Там прочита онова, което вестникът спестява, защото той информира, а критиката може да дойде от сцената. Даже не критика, а да покажеш истинското лице на болката.
- Има ли роли, които смятате за грешки?
- Не. По-скоро съм си казвала дали дадена роля не ми е отнела много време и енергия. Но всеки партньор е дар, всяка роля е благословия. Те те благославят с трудности, не с мед и масло. И болестта ти се дава да пораснеш духовно. Ролята ти се дава да се провериш духовно и да качиш асансьора един етаж по-нагоре. Малко трудно дърпаш въжетата, но трябва да го качиш. Нищо не е последна гара - край, вече си опечен. Няма такъв актьор, сигурна съм. Дори тези с много самочувствие и километраж, и те се колебаят, страхуват, търсят... Всички са се напрегнали от изкуствения интелект. Аз не мисля, че е толкова страшно. Даже си мисля как бих могла да го ползвам в професията си. Още не ми е много ясно, но се радвам, че професии, които вълнуват, не могат да бъдат подменени. Да, могат да сложат човек, който да говори с моя глас, сигурно ще могат да направят отново Мерилин Монро на сцената. Но как ще направиш вълнението? Това не може да се случи. Или поне няма да стане в рамките на моя живот.
- Но пък стават много измами с подмяна на личността. Ето, само малко преди да се чуем, стана ясно, че са направили фалшив фейсбук профил на съпруга ви - актьора Васил Бинев.
- Много е глупаво, грозно, но всеки пробва всичко. Интернет се явява решение на много наши битови и житейски проблеми. Животът ни се улесни с него. Но в един момент всяко решение се превръща в проблем. Както пластмасата. Ползваме я навсякъде, а в един момент се оказа, че има остров от пластмаса в океана и тровим природата. В тези години ще има много измами. Това ще породи и законодателни, и наказателни промени. Има телефонни измамници, които ползват програми, чрез които все едно аз ти звъня от моя номер. С повече доплащане даже може да е и с моя глас. И ти си потенциална жертва, тъй като се доверяваш. Няма как това да остане безнаказано, но има хора, които ще пострадат.
- Една жена е смятала цяла година, че си пише с Брад Пит...
- Тя е потърпевша не само финансово, но сега терапевти се занимават да я върнат към нормален живот, защото буквално е съсипана като личност. Да, доброволно го е направила, но е била подведена. Този случай е болезнен пример за пълна злоупотреба. Измамниците не са се родили сега, но няма да те измамят със стари методи, защото знаят, че те не вървят. Вече не те е страх, че ще ти вземат портфейла в трамвая, колкото от телефона. През вратата може да не влезе крадец, но през телефона може да влезе навсякъде и във всичко. Падна забраната за проверка на информация и всеки може да каже всичко. Много хора са щастливи от това, че могат да се изкажат по всяка тема. Но непроверени факти ще владеят живота ни.
- Страх ли ви е от това?
- Не искам да тръгвам със страх, а да съм по-запозната и информирана, с божията помощ и по-защитена. Това е много грозно и кално. България е много малка страна. Много хора на мига ми пратиха, че са направили фалшив Фейсбук на Васил. Малка държава, всички се познаваме. На третия ти приятел от Фейсбук няма как да нямаш познат на потърпевшия. Всеки шести си ни е братовчед. Лошото бързо прониква, то е плевел, което не е добре.
- В кои представления могат да ви гледат в момента в Сатирата?
- Вече са 9. Пътуваме и на турнета из страната, тъй като на много хора им е трудно да дойдат в София. "Шаферки завинаги", "Всички обичат Гари" - великолепна английска комедия, "Милионерът" на Йовков, скоро излизат още две премиери. На камерна сцена е "Искам вашия мъж", "Империя на красотата", "Провинциални анекдоти", "Мъжът ми е виновен", дано да не изпусна някое. Има и други спектакли, в които не участвам, но се радват на страхотен интерес. Щастлива съм, че салонът е препълнен. Обаждат ми се хора да съдействам за билети по втория начин, което е много соц, но е факт.
- 9 роли не са ли твърде много? Как успявате?
- Не мога да кажа, че са малко. Заради това не мога да гледам много други спектакли, които бих искала. Освен че това ти е работата, когато спектакълът е направен читаво, има ясна конструкция, като се движиш в познатата екипност и артистичност в дадената рамка, е лесно, защото сте заедно, не си сам. Още повече че зад гърба ни имаме такива професионалисти, които публиката не вижда, но екипът на Сатиричния театър на всички звена е толкова добре скован, че ти не мислиш за неща, които биха могли да те разсейват. Като виждам тяхната устремност да си свършат работата, нямам никакво основание дори да си помисля, че мога да мина метър нещо. Толкова отдадено се работи, здрава верига, която не може да се скъса. Дори да си рухнал, колегите ще те изнесат. Мачът ще бъде сполучлив, без да сядаш на резервна скамейка.
- За каква роля си мечтаете?
- Тя е мъжка. От френската гимназия харесвам Сирано, когато учехме този текст. Няма как да бъде изигран от жена. Но пък при някакъв прочит, може да се окаже, че всъщност е жена и заради това не може да изрази чувствата си към братовчедка си. Дано не стигнем дотам. Освен че текстът е брилянтен, ми допадна идеята, че този човек трябва да е сянката на дървото, гласът, хубавото лице и философията на човека, който може да стои отзад. Въпреки че актьорската професия е да си отпред. В Сатирата има конкурс за нова българска пиеса и бих искала чрез вашите читатели да насърча повече хора да пишат, защото няма как да се роди пиесата изведнъж. То се пише, маже, брише, учи се, виждаш къде грешиш. Станислав Стратиев не се е родил просто гениален талант. Нейчо Попов е стоял при него и са се учили как се прави текст за театър.
ТОВА Е ТЯ:
Родена е на 29 август 1969 г. в София
Завършила е ВИТИЗ през 1992 г. в първия клас на Стефан Данаилов и веднага е назначена на щат в Младежкия театър, където е и до днес
Златен глас от дублажа – най-популярните й персонажи са на Кари Брадшоу в „Сексът и градът“, Анджелина Джоли в „Лара Крофт“, в „Женени с деца“, „Вдовицата в бяло“, „От местопрестъплението“
Звезда от сериалите „Столичани в повече“, „Клиника на третия етаж“, „Сламеното сираче“ и „Любовниците“, както и от филмите „Патриархат“ и „Забранена анкета“
Съпруга е на актьора Васил Бинев, с когото имат дъщеря Елица
Лео Богдановски
