- Г-н Димчев, представихте видеото към песента „Райна Кабаиванска“, на което вие сте и режисьор, и хореограф. Каква е нейната история?
- Темата на самата песен е за скритата любов. Това, което понякога таим като чувства и желания към близки хора, към които не можем да демонстрираме повече от приятелство. Понякога отнема години, преди хората да си признаят, че са се харесвали и обичали. Че са искали нещо повече от обикновено приятелство. Казах си, че е добре да има песен за това. Освобождаващо и отпускащо е. Нещата, които само си мислим и не смеем да ги кажем най-малкото можем да ги изпеем (смее се).
- Метафора на какво е името на Кабаиванска?
- Името на Райна Кабаиванска е метафора на класа, красота, майсторство. Понякога човек може да използва някакво име, за да изрази нещо. Особено ако това име е красиво, тогава е още по-удобно да се използва. Когато се чудех за името, се замислих – какво е най-възвишеното в България. И сетих, че е Райна Кабаиванска. В българския контекст това е най-високата топка. Аз обичам да съпоставям елементи от много различни контексти и да ги срещам в творчеството си. Това съм го правил и в спектаклите си. Позволявам си да го правя и в песните. Знам, че аудиторията на спектаклите ми винаги е била много елитарна и специална и са способни да асимилират каквото и да било, неща извън нормата, които съм им предлагал. Знам, че сега общувам с много по-широка аудитория и трябва да съм много по-внимателен. Но не мисля, че съм се отнесъл неуважително към личността на Райна Кабаиванска. Опитах се и клипът да бъде максимално сдържан. Някои хора ми казаха – очаквахме нещо много по-екстравагантно. Когато пея за Райна Кабаиванска и използвам нейното име, не мога да си позволя крайности. Искам нещата да са красиви и изпипани. Поканих и балет „Арабеск“ да вземат участие като изпълнители на хореографията. Те допринесоха за по-класно и изтънчено присъствие на тялото и движението. Моите визуални идеи винаги ще си останат извън общо приетото, което се случва на музикалната сцена. Аз съм се примирил, че никога няма да мога да направя нормален клип (смее се). Скоро ми предстои да направя клип на „Леден дъжд“.
- Кога създадохте „Леден дъжд“?
- Направих „Леден дъжд“ по време на пандемията. Тогава започнах домашните концерти и си казах, че няма смисъл да й правя клип. За мен това беше много по-ценно, важно и красиво, отколкото да направя изкуствен красивичък клип. За мен видеата от домовете на хората бяха достатъчно красиви.
- Отъждествявате ли се често с лирическите герои във вашите песни?
- Винаги! Няма песен, в която да не става въпрос за някаква част от мен. Аз се възприемам като доста фрагментарна личност, както са и повечето хора. В мен има различни идентичности и мисля, че за повечето от тях съм написал песни.
- Песента за Кабаиванска идва само месец след като пуснахте „Чукам на поразия“. Какво разказвате в нея?
- Написах двете песни по едно и също време. Спомням си, че се бях върнал от Лос Анджелис през пролетта и бях писал песни само на английски. Бях си забранил да пиша на български. Но като се върнах и ги написах за два дни. Първо написах „Чукам на поразия“ и си казах, че трябва да направя и нещо по-прилично и написах „Райна Кабаиванска“, за която мисля, че е една от последните песни, които написах тази година. Казах си, че не искам да пиша повече песни. Ще си дам пауза. Помня, че Азис ми беше казал: „Престани с тези песни, не може да бълваш песен след песен. Трябва за една година да спреш да правиш песни“. Аз не пиша песни, защото така съм си организирал кариерата, а защото не мога иначе. В един момент наистина усетих, че съм събрал толкова много песни и от това голямо количество не мога да обърна достатъчно внимание на тези, които съм написал вече. Като „Леден дъжд“ или „Моя“, която е една от най-любимите песни на моята българска публика. Затова реших една по една да им обръщам внимание.
- На 25 ноември дебютният филм на Тео Ушев най-накрая излезе на голям екран. “Еротична звезда“ е част от саундтрака към филма.
- “Еротична звезда“ влезе във филма на Тео Ушев и Валери Милев направи този невероятен клип. Много добре е подредил сцените, надявам се клипът да промотира достатъчно добре филма. Много се радвам, че „Еротична звезда“ вдигна нивото до степен, която аз не мога да си позволя. Песните ми „Водка“, „Еротична звезда“, „Пушкин“ показват някакво ниво на снимане, на класа в правенето на клип. Винаги можеш да направиш клип и с 5 лв., и с половин милион лева. Обаче е хубаво да има някаква степен самоуважение, понеже аз като музикант започнах малко на шега. Пишех песни в моите спектакли просто като украшение. Но докато се взема на сериозно като песнописец, ми отне 15-20 години. Винаги съм гледал като с насмешка на тази моя страна, моята артистичност и кариера. Понякога хората ме взимат по-сериозно като музикант, отколкото аз самият се приемам. Това не е добре. Очарователно е до някаква степен, но в един момент не е добре за песните, пък те си заслужават. Те не са само за мен, те са за хората най-вече. Някаква част от мен или гледна точка са причината да напиша песен, но за някои хора това е много важно, някакъв вид спасителен пояс за някоя ситуация. В много ситуации музиката ни спасява.
- Кое е по-лесно за вас – да пишете на български или английски?
- Никога не съм вярвал, че ще пиша на български. Цялото ми творчество, имам 37 спектакъла, е било на английски. Дори през 2004 г., когато започнах да правя спектакли в България, те пак бяха на английски. Така беше и с музиката. Написал съм над 50-60 текста на английски и след това, когато се върнах в България, ми поръчаха за един филм - „Жири“, да напиша „Отварям очи“ и „Моя“. И тогава си дадох сметка, че не е толкова трудно да пиша на български. Тогава си спомних, че преди 20 г., докато си вървях по улица, в главата си измислих песента „Леден дъжд“. И си казах, каква лигава любовна песен, но така си я оставих в главата. И когато започнах да пиша песни на български, се сетих за нея. Седнах на пианото, подредих я в акорди и тя всъщност стана една от най-обичаните мои песни. Никой не знае, че е писана преди 20 години, докато не го казах. Никога не съм гледал толкова сериозно на този мой талант за подреждане на мелодии. Много късно осъзнах, че тази конвенционалност има красота и може да стигне до толкова много хора, колкото един мой спектакъл никога не може. И това е една много директна комуникация с хората. Изкуството винаги е било диалог, няма как да е за себе си. Винаги е искрено споделяне за другия. И колкото са повече тези хора, с които можеш да споделиш нещо красиво или важно, или болезнено, толкова по-добре. Песента се оказва най-лесният и бърз достъп до другия. Затова вече пета година не изневерявам на този си артистичен език.
- На сцената излизате без маски, показвате себе си изцяло. Какво е голотата за вас?
- Голотата винаги се използва от мен по някакъв конкретен начин. Ако наистина спектакълът е за тялото като някакъв изразходван инструмент, някакъв продукт за консумация, тогава тя е нужна. Всъщност там е границата между естетичното и сексуалното. Когато темата е такава, няма как да не ползваш тялото в цялата му същност, богатство и визия, за да можеш да артикулираш тези теми. Като говорим за секс и сексуалност, за мен е било важно да изглежда напълно достоверно, колкото и да не е. Така че голотата винаги е била някакво средство, за да се говори за нещо, а не е била никога самоцел. Нямам нужда да се разхождам гол на сцената, не ми е приятно. Но ако драматургията го изисква в някакъв определен момент да заявя тялото в неговата слабост, грозота, уязвимост, аз нямам проблем да го направя. В клипа на „Еротична звезда“ съм доста разголен, по гащи и токчета. Истината е и че съм и по синджири, които не се виждат много. Аз занесох една торба със синджири, защото те ми бяха предложили един костюм, който аз не одобрих. И заявих - или със синджирите, или с нищо няма да се снимам. И си го представях много яко. Но сега, като гледам клипа, аз направо съм си гол. Малко ме е срам, но надявам се, че всички други елементи в клипа са достатъчно яки.
- Изпитвате ли срам понякога?
- Срамът е интересна тема и трябва да се говори за нея, специално в България. Нас ни е срам от много неща – трябва да можем да показваме и да изразяваме по красив и естетически начин това. Винаги съм изпитвал срам, но за мен срамът и страхът са много близки. Те вървят ръка за ръка. А аз не съм човек, който обича да се страхува. Изпитвам страх, но аз съм в непрекъснат диалог със своя страх и го използвам. Това е енергия, която може да се използва за креативност и може да се говори за нея. Обичам да се срещам с нещата, от които ме е страх в изкуството си. Искам там да осъществявам тази среща, и то по възможно най-красивия начин. И най-достъпен за хората начин, за да може и те да срещнат същите страхове и да ги приемат. И една красива песен, и един красив спектакъл може да бъде удобно място за това.
- На 4 декември в Топлоцентрала ще представите своя мюзикъл In hell with Jesus?, а след това на 17 и 18 декември в Берлин. Ако изхождаме от заглавието – вярвате ли в рая и в ада?
- Самата идея за ада и рая е някаква догма, аз не вярвам в тях, но за много хора те са определящи за начина им на живот, за всичко. А аз не мисля, че това е окей. Мисля, че адът и раят са места, които ние сами създаваме и обитаваме по собствено желание. И много пъти е въпрос на избор на кое място ще бъдем. Дали ще си изковеш своя собствен рай или собствен ад. Винаги можеш да превърнеш рая в ад и обратното, за това имам една песен Hell, в която точно това се казва, да превърнем ада в рай... Исус винаги е бил най-силната котва, която ме е изкарвала от тъмнината или ме е държала на земята. В най-тежките периоди в моя живот. Не съм религиозен, но определено мога да кажа, че когато ми е било най-трудно, съм си мислел за Исус и какво би направил той на мое място. И веднага съм виждал светлината и съм избирал най-добронамерения път. Исус винаги е намирал място в спектаклите ми именно заради това. Наистина е нещо, без което няма как да оцелее духът. Когато си изгубил всичко, ти имаш нужда от някаква сила, от някаква вярва в доброто и безкомпромисното прощаване. И на себе си, и на другите. Безприкословно приемане дори на най-непростимите и тежки неща. Няма да се откажа да боравя с тези идеи и с името на Исус Христос. Той беше част от драматургията на моите концерти по време на домашните концерти в София, Истанбул, Ню Йорк и Лос Анджелис. Аз правих интервюта с моите домакини, след като пеех за тях. И тези интервюта всъщност са гръбнакът на мюзикъла In hell with Jesus?. Заглавието идва от въпроса, който задавах на всички - „Предпочитате да сте в ада с Исус или в рая с Доналд Тръпм“. Повечето хора избираха ада с Исус, което е страхотно противоречие, защото ние като християни искаме да отидем в рая. И на най-ужасното място има значение с кого си. Ако си с Исус, не би трябвало да се страхуваш дори от ада. В този въпрос, по някакъв начин се съдържа и цялата противоречивост у мен като творец.
- Вие самият как бихте отговорили на въпроса, който сте задали на своите домакини - „Предпочитате да сте в ада с Исус или в рая с Доналд Тръпм“?
- Аз отговарям и в мюзикъла. Отивам в ада с Исус. Първо, защото там ще бъдат всички мои приятели, и второ, защото и Исус ще бъде там. Мисля, че партито ще бъде достатъчно добро. Не вярвам, че съществуват и рай, и ад. Животът е толкова комплексен, че във всяка една ситуация ти можеш да гледаш от гледната точка на рая или на ада.
- Споделихте, че сте имали пропадания в живота, както всеки човек. Как се справяте с това?
- Връща ме идеята за другите. Аз очевидно вътре в себе си не мога да намеря причина да продължа, но мога да правя неща, с които да правя хората щастливи и да им бъда полезен. Това ме е съхранявало в най-тежките моменти. Едно от най-големите страдания на човечеството са Аз-ът и Егото. Правим нещата за себе си, вгледани в нас. Когато това нещо се разпадне, у теб остава само един празен поглед. Тогава виждаш другите!
- Има ли теми табу, за които не пишете и не пеете?
- Мисля, че след като съм пял за шкембе чорба, парцал, водка, феромони, Исус и т.н. няма такава тема (смее се). Няма тема, която да не заслужава вниманието. Няма високи и ниски, важни и не важни теми. Живеем в свят, в който много ясно се определят. Много силно ни се набиват непрекъснато в главата някакви стойности. Това са закони, които не са истински. Аз не вярвам в тях и имам възможността, боравейки с изкуството, да им променям стойностите. И затова ще пея за баница по начин, по който никой не може да пее за баницата. Тя е една от най-сложните хармонично песни, които съм писал някога. За мен е важна свободата да знаеш, че нямаш ограничения. Дори нещата, които са неудобни да намериш начин да ги артикулираш така, че да престанат забранена зона. Не вярвам, че трябва да има табута не само в изкуството, но и в света.
- Как се справяте с негативните коментари и какво е най-фрустриращото нещо, което сте чували за себе си?
- Аз съм много фрагментарен и се опитвам да имам много гледни точки върху това, което правя. Нищо, което съм чул за себе си, не е е нещо, което аз самият не съм мислел за себе си. Просто не съм го допуснал да бъде определящо. Или съм го мислил с насмешка и самоирония. Аз прекрачвам много граници и го осъзнавам. Колкото и за мен да изглежда естествено това поведение и да ми идва отвътре, знам, че много хора не биха го направили и аз се превръщам в табу. Затова се поражда и вербална агресия. Не ме плашат такива неща, понякога дори ги използвам. Аз винаги съм гледал на живота си и като на произведение. Един белгийски критик беше казал веднъж, че моите спектакли трябва да бъдат забранени. Аз съм олицетворявал края на европейската цивилизация (смее се). Друга критичка беше написала, че трябва да бъда забранен по всички европейски сцени. Понякога хора, които имат установени норми какво е култура, малко им идва нанагорно, когато се сблъскат с моето творчество. Аз вкарвам елементи, които излизат от техния периметър на позволени неща. Тази реакция за мен е ценна.
- Кой е Иво Димчев извън светлините на прожектора?
- Трябва да питате мои приятели. Нещата не са кой знае колко различни. Може би това, което съм на сцената, е синтез на начина, по който аз живея и гледам на света. Аз съм много свободен. Обичам да се забавлявам. Обичам да работя. Казват ми, че съм работохолик по някога и трябва да си почивам повече. Но за мен изкуството винаги е било някакъв вид забава и начин на живот. Не мога да си представя как точно ще изляза от това нещо и няма да мисля за него. Как ще отида на плаж и просто ще гледам небето и водата и това няма да ме накара да пиша текстове или да си фантазирам нещо. Трудно ми е да изляза от изкуството. За мен всичко от живота ми става част от дадена история. Така съм устроен, какво да направя (смее се). Това съм аз! Аз винаги работя за едно невидимо Министерство на културата.
- В навечерието сме на най-светлите християнски празници – Бъдни вечер и Коледа. Как ще ги посрещнете?
- Преди Коледа ще съм в Берлин на германската премиера на мюзикъла In hell with Jesus? Все още нямам песен за празниците, нещо ми се върти в главата, ще видим дали ще се появи дотогава. Но ще се радвам да направя нещо миролюбиво и красиво да излезе от моята уста. Стига провокации. Аз малко прекалих със самоиронията през тази година. Може би съм имал нужда от това. Сега искам да си позволя да бъда малко по-сериозен, някак си се наиграх. А може би, защото съм и влюбен от няколко месеца, е добре да дам думата и на по-романтичната част от себе си. Малко заглушена я държах сега, но мисля, че му е дошло времето. След Нова година заминавам първо за Ню Йорк на 10 януари за американската премиера на мюзикъла и след това Канада, имам концерти в Торонто, Ванкувър и Монреал. Там ще имам солови концерти. След това съм в Сидни, имам 6 спектакъла с KINK – голяма продукция на Шон Паркър. Ще се опитам да имам и много присъствие в София, където съм си изградил публика през последните години.
- Какво ще пожелаете на нашите читатели?
- Каквото бих пожелал на себе си пожелавам и на тях – повече смелост! Да говорим за нещата и с хората, от които ни е страх. Да ги обичаме. Да не се страхуваме да комуникираме директно и със себе си, и с всички останали. Да осъществяваме невъзможни връзки.
Това е той:
-Роден е 1976 г.
-Завършва магистратура по съвременен театър в Амстердам през 2009 г.
-По време на пандемията прави 400 концерта в домовете на хората в София, Истанбул, Ню Йорк, Лос Анджелис
Екатерина Томова
