- Как дойде вдъхновението за най-новите ви книги „Белите ми нощи“ и „Още бели нощи“?
- При мен вдъхновение е нещо, което никога не съм могла да обясня. Нито знам как идва, нито – как си отива. Формално разказано – чаках да излезе книгата ми „Шест етажа без асансьор“, но от издателството се бавеха. Аз никога не съм очаквала с нетърпение своите книги. На мен работата ми приключва, когато си напиша стихотворението. След това е тегоба да ги подреждам и затова не го правя. Издателският процес не е работа на автора. Тогава нещо се проточи, което може би ме е ядосало, но не толкова дълбоко. И изведнъж, аз не знам как се случи - това е единствената ми книга, на която първо написах заглавието. Написах „Белите ми нощи“ и след това тръгна стихотворение. Едно след друго, едно след друго. Не знам защо свободен стих. Няма да казвам верлибър, защото могат да си помислят хората, че е много претенциозно, но аз съм франкофон в хубавия смисъл на думата, владея френски и затова ми е лесно да окачествявам, че този стих е именно такъв. Така тръгнаха. И не е за пръв път. Писала съм бели стихове в почти всяка моя книга. Но тук беше неудържимо. Знам кой е муз, защото, бидейки жена, нямам муза, а имам музове – достатъчно, за да мога да пиша стихотворения и да ги правя на книги. Двете неща се прегърнаха и станаха. „Белите ми нощи“ и „Още бели нощи“ не са две книги, а една. Много бързо я написах и в един момент те станаха много на брой стихотворения. И реших да махам от тях тези, които са малко по-различни, защото никога не знам какво ще напиша. То излиза върло любовно, следващото е социално и така вървят. Затова оставих само много любовните, с наука и препратки вътре. Оказа се, че знам някакви неща, които не съм подозирала, че знам. От математика, от астрономия, от физика и химия. Но както и да е – това е моят грях към човечеството, че съм написала тези стихотворения. Такава е историята. Откакто излезе първата книга, така наречена, аз съм написала не повече от 30-ина стихотворения. Затова я смятам за една книга – на две разделена.
- За колко време се случи целият този процес по написването й?
- Започнах на 7 април 2021 година. Фактически аз две години и половина я пиша тази книга. Тъй като сега са били премиерите, не е написана за половин година втора книга – няма такова нещо.
Премиерата на 14 декември събра впечатляващ брой ваши почитатели и любители на поезията от всякакви възрасти. Какви са вашите наблюдения – увеличава ли се броят на младите читатели?
Читателите са константа във възрастово отношение. Има и по-възрастни, някой ден ще дойде и Дядо Коледа сигурно (смее се). Гледам да правя премиери да дойде и някой старец, но засега не би. Сигурно още трябва аз да навъртя годинки. И същевременно идват все по-млади и по-млади хора. Сега гледах едни душинки, първа година в университета. Март месец имаше ученички, които пишат и бяха дошли. Това е радостно, нека да идват. Това, че идват от София, е нормално, но идват хора от провинцията. Имам такива, които смятам за близки на сърцето ми. Тя се е вдигнала Весела да дойде от Кубрат, пътува предишния ден. Идва при дъщеря си тук заради премиерата. И Таня, която вече идва с дъщеря си. На първата премиера с Добромир Банев, когато представяхме „Абсурдни времена“, тя дойде бременна. Оттогава идва на всяка премиера от Пловдив. Така, както казва Богдана: „Има хора и от морето, и от планината на твоите премиери.“
- Можем ли да кажем, че книжният пазар е в Ренесанс? Какво е състоянието му в момента?
- Книжният пазар никога не е бил в упадък. Тоест книги се търсят и книги се четат. Каква част е българската литература това трябва да се провери. Има много слама, много отпадък в това, което бълват издателствата. Знам, че малко отивам към Шекспир в онази роля, в която - цитирам според Валери Петров превода - „сврака, която сама си цапа гнездото“. Но така е. Аз не работя поетеса, а работя редактор и през ръцете ми минават прекрасни ръкописи. Но се срещам и с далеч не дотам прекрасни в книжното пространство. Достатъчно е да се отвори Facebook. Но има хора, които казват: „Скъпи приятели, щастлив съм да ви съобщя, че днес бял свят видя 76-ата ми стихосбирка.“ Тук моята коса настръхва. Но живи и здрави.
- Тъй като сте редактор на много книги, какво четете за удоволствие?
- За удоволствие аз най-вече препрочитам. Това са моите книги, моите приятели. Много често се връщам към класика. На мен ми трябваше да препрочета 7 или 12 пъти „Ана Каренина“, за да разбера, че самият Толстой е прав, когато я определя като една лекомислена жена. И да разбера този Вронски, когото цял живот съм упреквала, че всъщност той е този, който дава всичко от себе си, а тя иска повече, отколкото се полага на когото и да било в този свят. Трябва да се препрочитат автори, които са стойностни. Обичам да си препрочитам „Един последен поглед“ на Джеймс Олдридж, защото той разкрива Ърнест Хемингуей и Скот Фицджералд в една друга светлина. Обичам книгите, в които има смисъл, от които можеш да си купуваш изречения, които можеш да приемеш за себе си в живота. Споменавам само две, мога да изброя много. Сега си чета на Боян Биолчев новата книга “Сценарият като литература или обратното“, защото неговият „Холтер '87“ е една от най-любимите ми книги по принцип в живота. А тук вече тя е като сценарий. Това са ми малките удоволствия, които са всъщност големите. Гледам много кино, като правя огромна разлика между филмче и кино. Аз гледам кино.
- А каква музика предпочитате?
- Аз съм като все едно ме е настъпил слон по ухото, както казват. Много обичам музика, пея непрекъснато, ужасно фалшиво, тежко на тези, които са около мен. Иначе предпочитам класическата музика. Обичам много джаз, Джанго Райнхарт още навремето ме запали с неговите „Облаци“ и започнах да слушам тази музика, студеният джаз. Най-различни неща и в музикално отношение харесвам. А и според настроението – мисля, че при всеки човек е така. Аз пея неистово руски революционни песни, когато съм ядосана, когато ме боли нещо, когато трябва да преодолея нещо. Владимир Висоцки, Булат Окуджава, Александър Розенбаум, обичам също Дмитрий Хворостовски и Жана Бичевска.
- Да се върнем на четенето. Как можем да насърчим младите хора да обърнат поглед към книгите в дигитализираното общество, в което живеем?
- Не можеш да сложиш прът в колелото на времето дори когато то лети по нанадолнището. И катастрофира. Виждаш как пада долу в пропастта, но не можеш да го спреш. Всичко е въпрос на лично решение. На личен избор в случая. Аз познавам много хора, които много четат, които предпочитат хартията пред това да слушат текста или да го четат на екран. Но такова е времето, в което живеем. Това е по-лесно, по-достъпно. Можеш да слушаш, да речем, „Война и мир“ и да пържиш кюфтета. Технически е възможно. Друг въпрос е дали ти ще разбереш основната идея на автора и всички неща, които са вътре. Не мога да си представя, че ще осъзнаеш както трябва, когато княз Болконски лежи в предсмъртния си час и гледа Наполеон горе на хълма, който му се вижда съвсем дребничък, този покорител на света. Няма как, ако не се върнеш да го препрочетеш няколко пъти. Можеш да си върнеш записа и пак. Там е с актьори, аз обожавам актьорите, те са моята голяма любов. Но всеки интерпретира. Само Апостол Карамитев успя навремето да озвучи „Форсайтови“, така че всички да стоят залепени пред телевизора. Затова трябва да се чете – ти си го представяш, влизаш вътре. Много хубаво Антон Дончев повтаряше неколкократно при всичките ни срещи взаимни с публика - „Светът примерно има издадени 200 милиона екземпляра на „Ана Каренина“. Тоест има 200 милиона Ани Каренини в нашето пространство, защото всеки си я представя по различен начин“. Неща, които ще се усетят по-късно, ако през това време колелото не е отишло в хендека.
- Може ли литературата да бъде своеобразен спасителен пояс - в момента имаме много казуси, които предизвикват спорове и разделение в обществото – политически, социални. Може ли литературата да помогне това разделение да се преодолее?
- Това е идеализъм. Винаги всяко едно общество, всяка една цивилизация е била раздирана от такива проблеми. „Градът на слънцето“ съществува само така, както го е написал Томазо Кампанела, но никъде не сме го видели изграден. Литературата може да бъде спасение за отделния човек и по този начин той да въздейства евентуално на някаква група от хора. Но да накараш политиците... Помните ли, когато преди на всяка банка в Народното събрание бяха сложили по един екземпляр на „Приказка за стълбата“ - е, и? Я някой я е прочел, я не е. А и да я е прочел – нещо да се случи като извод от това? Защото да не забравяме, че самият Христо Смирненски още в мотото на произведението предупреждава: „Посветена на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене“. Интересни са ми исторически факти. Например в революционна Русия излизат масови четения на улицата, на площада – четат най-различни течения и има една група обединили се поети, които се наричат „Ничевоки“ - от „ничего“, което означава „нищо“. Те смятат, че нищо не трябва да се пише. И непрекъснато пишат за това как не трябва да се пише и четат публично, и подскачат. Нищо ново под слънцето.
- Кое надделява в България – човещината или агресията и съпричастен ли е българинът към останалите или стремежът за собственото благополучие е по-силен от емпатията?
- Знаем тази мисъл, че нищо човешко не ми е чуждо, но Братя Стругацки много хубаво я интерпретират в „Трудно е да бъдеш бог“ - „Човек съм и нищо животинско не ми е чуждо.“
Най-малко аз трябва да се оплаквам от добротата на хората, защото те дариха за дъщеря ми, съвсем обикновени, непознати хора, даряваха и бяха съпричастни.
Винаги съм поставяла този въпрос – защо ние трябва да събираме капачки за кувьози? Ние ще бъдем много по-съпричастни, ако държавата си е на мястото. Тогава ще има повече доброта. На мен ми омръзна да се размахва този израз, че държавата сме ние. Ние не сме поданици. Ние не сме електорат, ние сме граждани на тази държава. И тук ако се направи тази разлика – не, ние не сме държавата, държавата е длъжна ние да работим, а държавата да си заеме нейните функции и да ги върши, защото всички плащаме данъци.
- Това интервю излиза в навечерието на Ивановден. Разкажете за песента „Иване, Иване“ като автор на текста.
- Това са две песни, но по-популярна стана тази – „Иване, Иване“. Тя беше с друго заглавие, но така си и влезе после. Нещо като химн на Ивановците се получи, защото май това е второто по разпространение име в България след Георги. И много Ивановци си се припознават – музиката е прекрасна, както и изпълнението. Става и за на маса, и за поздрав. Аз си я обичам тази песен, тя ми е сантиментална.
- Каква е разликата между правене на текст за песен и писането на стихотворение?
- Огромна. Процесът е следният – аз съм си написала стихотворението, Стефан Димитров го харесва и започва да го облича в музика. Хубаво, но моето стихотворение е стихотворение. Всяка песен, всички знаят, трябва да има припев. И това са моите, каквито и да ги нарека - танталови или сизифовски мъки, да напиша припев, който е в друга ритмика, защото това са законите на песента. Но се справяме – сядаме тримата със Стефан Димитров и Богдана Карадочева, измисляме, правим. Това, до което съм стигнала като извод, е, че когато пиша нещата си, аз съм като тежкоатлет - вдигам щангата и съм сама. А песента е като волейбол или баскетбол – тя е колективен спорт – там има композитор, изпълнител, аранжор, след това студио и т. н. Всичко става с труд. За да стане една песен и да я пеят хората, сме се потрудили всички.
- Какви са пожеланията ви за новата година?
- Мили хора, много ми се иска всички ние да влагаме повече ум и разум в делата си. От най-личните до обществените. Защото умният човек се грижи за здравето си. Когато му изпадне късмет, той не го изпуска, напротив, започва да работи с него и да го реализира. Умният човек знае как да обича, как да работи и съответно как да изкарва парите си и как да ги харчи. Аз изхождам от такава гледна точка. Желая ви и късмет, и любов, и здраве, и пари, и всичко, което си пожелаете.
Това е тя:
- Родена е в София
- Завършва българска филология във Великотърновския университет
- Първата й стихосбирка "Дива къпина" получава няколко награди.
- Автор е на редица стихосбирки, сред които "Решавам аз", "Бермудски триъгълник", „Белите ми нощи“, „Още бели нощи“ и мн. др. Автор е на текстовете на над 200 български песни
- Отличавана е с множество награди за цялостен принос и творчество
- През 2011 г. получава Официален почетен статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на културата и значка "Златна книга" за принос в развитието на българската култура от Съвета на Европейската и научна общност
Ралица Димитрова
